Сабине Тислер
Колекционер на деца (24)

23

Момчето се казваше Флориан Хартвиг. Седеше сред замък от пясък, върху пясъчна седалка, пред пясъчна маса. Масата бе украсена с няколко пясъчни сладкишчета с форми на охлюв, риба, костенурка и котка.

Момчето било намерено от млад мъж, излязъл за сутрешния си крос още в шест сутринта. Установили, че е умряло само преди няколко часа. Вкарали в компютъра специфичните подробности около убийството и местопрестъплението и веднага излязла наяве връзката с Даниел Дол и Бенямин Вагнер — Флориан бил също така дребен, крехък и рус като предишните две жертви. Освен това един от кучешките му зъби липсвал. Изваден след убийството с клещи.

Веднага бе сформирана специална група под ръководството на Марайке Косвиг и Карстен Швирс. Марайке имаше чувството, че детеубиецът е започнал да определя живота й, и това я вбесяваше.

Групата се състоеше от 40 криминалисти и полицейски психолози, които се опитваха да съставят профил на престъпника. Всички искаха да разберат какво става в сърцето и главата му и по какви причини убива деца.

Докато жертвата е под властта на убиеца и моли за живота си, докато се опитва да бъде послушна и прави всичко, което се иска от нея, непознатият престъпник упражнява перфектен контрол върху малкото момче. Не му убягват и най-дребните движения, звуци, жестове и мимика и той моментално възнаграждава или наказва жертвата. Определя продължителността на мъчението и страха, диктува правилата на играта. И през цялото време оставя на детето искрица надежда, възможност все пак да спечели играта, защото не иска жертвата да се примири и да откаже съдействие. Удължава мъченията, докато се изтощи, и изживява своята доминантност в изнасилването и убийството. Не актът на изнасилването сам по себе си го възбужда, а усещането за безгранична власт. Този миг на всевластие заличава, макар и само за известно време, всички преживени унижения и изпълва убиеца с дълбоко задоволство. Убийството му помага да запълни всички дупки в самочувствието си и да се успокои.

След това започват заниманията с трупа на момчето и с местопрестъплението. Убиецът желае да остави върху тях своя уникален личен печат. Никой няма право да му отнеме триумфа. Иска да го запомнят. Целта на инсценировката е да манипулира полицията. Иска криминалистите да си съставят за него точно определена представа: вижте ме, аз не съм обикновен, примитивен убиец, който се нахвърля върху кое да е дете, злоупотребява с него и захвърля тялото. Аз ви поставям задача. Предизвиквам ви. Ще положа всички усилия да усъвършенствам престъпленията си. Сега е ваш ред. Ще ви наблюдавам и ако съм направил грешка, при следващия случай ще я избегна. Бъдете сигурни, че ще се справя.

Марайке разбра посланието. Очевидно убиецът дълго черпеше сили от извършеното. Акумулаторът на самочувствието му се разреждаше бавно. Не изпитваше нужда още на следващата седмица да си потърси нова жертва. Разполагаше с време. Интервалът между убийствата беше точно три години.

Всяко убийство беше успех. Той се чувстваше удовлетворен, а щом беше удовлетворен, живееше спокойно.

Вариантите бяха два: непознатият или убиваше безразборно, без значение къде, и търсеше места, по възможност доста далечни едно от друго, за да затрудни работата на полицията и по случаите да работят различни дирекции, или убиваше винаги в непосредствена близост до мястото, където живееше — в този случай явно се местеше често. И сигурно си имаше причина за това.

Човек, който често сменя местожителството си, обикновено е необвързан. Вероятно убиецът няма нито жена, нито деца. Няма постоянна работа и си изкарва хляба с временни занимания.

Повече привидност, отколкото същност. Той беше провален човек. Жалък червей. Марайке бе напълно убедена в това.

Карстен и Марайке седяха заедно денем и нощем. Разглеждаха снимките от местопрестъпленията и обсъждаха характера и мотивите на убиеца.

Марайке разбра още нещо: извършителят е удушил трите момчета с голи ръце. Палците му се бяха отпечатали върху гърлата им. Гледал е жертвите си, наблюдавал е бавното идване на смъртта. Не просто се е наслаждавал на властта си над невинните деца, а се е опиянявал от чувството за всемогъщество. Чувствал се е господар на живота и смъртта; много по-силен от обикновените хора, достойни само за презрението му.

Съдебната медицина изхожда от тезата, че убийците не гледат жертвите си в момента на убиването, ако са ги познавали лично, преди да извършат деянието.

Убиецът на Даниел, Бенямин и Флориан бе планирал престъпленията си много грижливо, но жертвите бяха избрани случайно. Той нямаше никаква връзка с тях. Роднините и познатите на децата бяха напълно изключени от подозрение.

Полицаите на остров Силт се постараха много, но не откриха нищо подозрително. Никой не бе забелязал съмнителна личност, мъж с дете или кола на дюните. Не се намери нито един сериозен свидетел.

В Берлин беше същото. Никой от обитателите на високите блокове в близост до колонията не бе видял мъж, дете или кола в двора на къщичката.

Започнаха да проверяват един по един хората, които през последните пет години се бяха преместили от Брауншвайг и околността в Берлин, а после в Шлезвиг-Холщайн. Според Марайке това беше безсмислено. Тя бе уверена, че убиецът — доколкото го познаваше — не се е регистрирал на новото си местожителство. Той беше аутсайдер, който не се интересува от законите.

Оказа се права. Разследването стигна до задънена улица.

Решиха да проверят осъдените за злоупотреба с деца и педофилите, които полицията държеше под око. После се заеха с ексхибиционистите и освободените затворници. Не биваше да се изключва възможността в годините между убийствата непознатият да е лежал в затвора за други престъпления.

Нито едно разследване не ги наведе на гореща следа. Марайке започна да се отчайва.

Двамата с Карстен Швирс дадоха пресконференция и публично признаха, че не са стигнали доникъде в изясняването на случаите.

— Някъде в тази страна убиецът седи пред телевизора, чете вестници, пие бира и се забавлява с безпомощността на полицията. За съжаление нямаме и най-малка представа кой може да е той — заключи Карстен.

Марайке само кимна. И тя мислеше същото.