Сабине Тислер
Колекционер на деца (1)

Пролог

Тоскана, 1994 г.

В долината цареше необичайна атмосфера. Всички прозорци и врати на двете къщи бяха затворени — Алора никога не ги беше виждала така. Мъжът и жената не се мяркаха по двора. Тя се постара да не мърда, затаи дъх — и тогава чу тихичко хленчене. Сякаш някъде жално мяукаше котенце.

Алора пъхна пръст в носа си и зачака. Хленченето престана за няколко минути, после започна отново. И пак, и пак… Някъде нещо изскърца високо и пронизително, Алора се стресна и затрепери. По тила й бавно пропълзя страх. Какво ставаше тук? Дали просто да не отиде до вратата и да почука? Не посмя. Ангелът не беше от хората, при които можеш да влезеш ей така и да кажеш „Алора“. У него имаше нещо, което я плашеше. Сякаш бе обвит с невидима бодлива тел и ако тя се приближеше, острите крайчета щяха да разпорят кожата й, да й направят дълбоки рани.

За първи път през ума й мина мисълта, че ангелът може би не е никакъв ангел.

Слънцето отдавна бе залязло. Настъпваше нощта. В гората бързо се стъмваше — по-бързо, отколкото в открито поле. Алора още не мислеше за обратния път. Продължи да се взира уплашено във воденицата. Фенерите вляво и вдясно от входната врата не бяха запалени. Къщата тънеше в мрак.

Алора престана да различава очертанията на къщата и разбра, че е забравила за времето. Вече не можеше да тръгне обратно. Налагаше се да пренощува в гората.

Внезапно чу писък. Дълъг, протяжен писък, който сякаш нямаше край. В този момент Алора разбра, че не пищи котка, а човек.

Тя запуши ушите си, докато писъкът замлъкна. След това настъпи мъртвешка тишина. От воденицата не идваше нито звук. Алора разтърка очи и усети парене, сякаш е седяла твърде дълго пред огъня и се е взирала в пламъците.

Цялата беше скована. Седеше в дупката, неспособна да се помръдне. Студът бавно пълзеше по босите й крака към коленете. Алора се зарови още по-дълбоко в дупката и натрупа около себе си клони, листа и мъх — всичко, до което можеше да се добере, без да напусне убежището си. После обхвана коленете си с ръце, притисна брадичка към краката и зачака. Скоро задиша равномерно. Сърцето й заби по-бавно. Въпреки това беше будна и нащрек. Цялото й внимание беше съсредоточено върху тихата воденица. Ала оттам не се чуваше нищо. Нито звук. Нито тон. Прозорците и вратите оставаха затворени. Мъжът не излезе от къщата.

Изпищя кукумявка. Точно така бе пищяла в нощта, когато умря Жулиета. Любимата й баба.

На следващата сутрин Алора вече не знаеше дали е бдяла през цялата нощ, или по някое време все пак е заспала.

На разсъмване чу как изскърцаха пантите на дървената кухненска врата. Първите слънчеви лъчи тъкмо се бяха подали иззад планинския склон, когато мъжът излезе от къщата. В ръцете си носеше безжизнено момче — точно както тя бе носила скъпата си баба. Главата на момчето висеше над лявата ръка на мъжа, устата му беше отворена, утринният ветрец развяваше русите му коси. Дясната ръка на мъжа беше под коленете на момчето и детските крачета се полюляваха в такт със стъпките му. Мъжът отиде до изсъхналото езерце и внимателно положи тялото на земята.

Само след минута бетонобъркачката се завъртя с оглушително бръмчене. Алора скочи и побягна. Мъжът, когото от този миг нататък никога нямаше да нарече „Ангела“, не я забеляза.

Крайниците й бяха сковани и студени, дишаше едва-едва, а в главата й се гонеха толкова много мисли, че й беше трудно да тича. Трябваха й цели три часа до Сан Винченти. Никой не я попита къде е била през нощта.

Прибра се в стаята си и се пъхна в леглото, без да измие пръстта от ръцете и краката си. Зави се презглава и се опита да разбере какво е видяла, но не успя.