Сабине Тислер
Колекционер на деца (75)

74

Този път Ане влезе в Сиена през Порта Романа и почти веднага намери място за паркиране пред психиатричната клиника „Свети Никола“ — величествена, внушаваща респект сграда. Пристигна точно в пет без десет и се зарадва, че ще изненада Кай. Дано вече се е прибрал вкъщи.

Ане слезе надолу по „Виа Рома“, без да бърза. Оживлението в града се увеличаваше. Някои магазини отваряха едва сега след дългата сиеста.

Ане влезе в едно магазинче и купи бутилка червено вино, тортелини, салата с рукола и сто грама прошуто, за да го добави към салатата. Щом ще се изтърси неочаквано при Кай, поне да купи нещо за вечеря. Знаеше, че в ергенския хладилник обикновено няма нищо. Кай предпочиташе да вечеря в малката тратория на ъгъла, отколкото да си готви сам. Не се притесняваше, че това му излиза доста солено — даже в скромно заведение човек не можеше да се навечеря за по-малко от 12 евро.

Ане излезе на „Пиаца дел Кампо“ и й се прииска да поседи малко на слънце, но реши да не го прави. Ако Кай не си е вкъщи, ще излезе пак и ще дойде тук. Неволно ускори крачка. Двамата се бяха разделили само преди няколко часа, а тя вече гореше от нетърпение да го види отново.

Откакто беше с Кай, Харалд почти не се появяваше в мислите й. Искаше й се да е по цял ден с Кай. Представата, че той би могъл внезапно да изчезне от живота й, я ужасяваше. Дните във Вале Короната бяха безкрайни, без Кай Италия щеше да изглежда празна и студена. Той й липсваше и тя си го призна съвсем искрено. Липсваше й през деня, когато беше сама в онази каменна къща, а още повече й липсваше през нощта.

Като си помисли за предстоящата вечер, Ане се почувства истински щастлива и почти забрави странния посетител във Вале Короната и същинската причина за идването си в Сиена.

Щом зави по „Виа деи Роси“, тя спря за момент и вдигна глава към прозорците на Кай. Къщата беше в сянка и всички прозорци бяха отворени. Кай си е вкъщи, каза си зарадвано Ане — знаеше, че винаги когато напуска жилището си, той затваря прозорците.

Входната врата беше само притворена. В коридора миришеше на мухъл. Интересно, първия път не бе усетила тази миризма — сигурно защото мислеше само за леглото и не обръщаше внимание на нищо друго.

Сърцето й биеше лудо, бузите й пламтяха. Най-сетне натисна звънеца. Минаха няколко секунди, после се чу затваряне на врата, а след него някакъв тропот — сякаш някой претърсваше чекмедже с ключове и други метални дреболии. Ане чакаше напрегнато. След двайсетина секунди позвъни отново и вратата се отвори почти по същото време.

Шокът беше толкова силен, че Ане спря да диша. Пред нея стоеше жена, чиято възраст й беше невъзможно да определи. Бялата, невероятно гъста коса стърчеше на всички страни и правеше тясното лице да изглежда още по-малко и почти прозрачно. Жената беше боса и увита в същия халат, който Ане беше облякла през първата вечер при Кай.

Лъвица, каза си Ане. Бяла лъвица, но аз в никакъв случай няма да избягам.

— Добър вечер — поздрави тя с преувеличена учтивост. — Тук ли е Кай?

Без да изчака отговора на лъвицата, тя мина покрай нея и влезе в коридора.

— Алора — поздрави равнодушно Алора и затвори вратата.

Ане повика няколко пъти, отвори вратите на банята, дневната и спалнята. От Кай нямаше и следа. Накрая реши да влезе в кухнята.

На масата стоеше голяма кутия с мюсли — Алора явно се готвеше да закуси. Имаше още бурканче с мармалад, кутия с мляко, гарафа с вода, чаши, купчина използвани съдове и прибори, плик сушен грах и салфетки.

— Какво става тук? — попита остро Ане. — Къде е Кай и коя си ти?

— Алора — отвърна ухилено непознатата.

На челото й имаше рана. Без да бърза, тя отиде до мивката и обели коричките от раната. По лицето й потече кръв.

Ане едва не повърна. Какво правеше тази жена!

Когато обаче реши да остави донесените продукти на шкафа до хладилника, Алора изтълкува движението й като нападение. Тя се хвърли напред като пантера и светкавично заби зъби в лакътя на Ане.

Ане изпищя. Алора изсъска като разярена змия, скочи на масата, преобърна кутията с мюсли и млякото, стъпи с единия крак в мармалада. Без да престава да съска, тя изгледа гневно Ане и й показа с жестове, че ей сега ще скочи от масата върху нея.

— Престани! — извика Ане и отбранително вдигна ръце. — Престани с това безумие! Искам само да говоря с теб!

Но Алора не спря да съска и да заплашва. Продължи дори когато Ане напусна жилището на бегом. Крясъците на лъвицата не престанаха даже когато Ане излезе на улицата. Сега обаче звучаха като викове от болка на ранено животно.