Сабине Тислер
Колекционер на деца (40)

39

Паркираха на малък паркинг — всъщност по-скоро разширение на завой — където стоеше само малък сив фиат, очевидно неизползван от месеци или дори от години, защото беше обграден от високи треви. Все пак колата не беше ръждясала, гумите бяха напомпани, като цяло изглеждаше напълно в ред. Чудесна кола. Създадена специално за малките италиански градове с лабиринт от тесни улички.

— Виж тази кола… Това е лудост. — Ане погледна във вътрешността.

На задната седалка лежеше чук, а върху предното стъкло бе залепен служебен формуляр. Явно собственикът си беше платил данъка.

— Да, наистина е жалко. — Кай вдигна рамене. — Сигурно стои тук от месеци. Стар модел. Кола за ценители. Собственикът може да й вземе доста пари. Хората са луди по тези автомобили и крадците ги търсят.

— Глупаво е да остави колата си без никакви грижи.

Кай улови ръката й и я поведе по пътеката.

— Първо виж къщата. Кой знае, може би фиатът влиза в цената.

Тясна, виеща се пътека ги изведе до къщата, която само смътно се виждаше зад гъстата шума на дърветата. Кай и Ане се приближаваха бавно.

Всъщност къщите бяха две. Вдясно от пътя се издигаше голяма продълговата постройка на два етажа, приютена под възвишението, с грижливо оформени тераси. Втората къща беше вляво от пътя и представляваше малка воденица — много висока, много тясна, също на два етажа. Разположението на двете къщи една спрямо друга и възвишението, което очевидно беше границата на имота, образуваха един вид малък вътрешен двор, който подчертаваше целостта на ансамбъла и изглеждаше много романтичен.

Двете къщи бяха обградени от гъста гора. Долината се затваряше зад къщите и се отваряше само към пътя. Близо до воденицата се виеше поток, водата падаше отвисоко и се събираше в изкуствен басейн, толкова обрасъл, че на пръв поглед изглеждаше като езерце. В долния край на басейна потокът се оттичаше и си пробиваше път през поляните и скалите.

Двете къщи бяха обрасли с бръшлян и Исусов венец, близо до входната врата избуяваха храсти розмарин, лавандула и салвия.

— Какво е това? — попита шепнешком Ане. — Раят?

Кай не отговори.

На най-високата тераса, която по това време на деня беше обляна от слънце, седеше мъж и четеше. Явно не бе забелязал двамата посетители, които вървяха по пътеката, въпреки че влизаха директно в полезрението му. Седеше с изправен гръб, без да докосва облегалката на стола, абсолютно неподвижен, очевидно съсредоточен в четенето. Само китките се допираха до ръба на масата, а ръцете държаха леко повдигнатата книга.

Така не може да се чете — беше първата мисъл на Ане. Нормалните хора не четат в такава поза. Тя не носи нито радост, нито почивка. Това е тежък физически труд. Този човек прави сцена. Демонстрира, че чете. Сигурно е чул колата ни още отдалеч. Защо не вдига глава? Защо не слиза да ни посрещне? Защо поне не остави книгата?

Непознатият изглеждаше като монумент, като човешка скулптура, издялана от камък с длетото на майстор като Микеланджело. Лицето му имаше бронзов загар, което показваше, че прекарва дните навън, а белите му коси блестяха под слънчевата светлина.

— Здравей, Енрико! — извика Кай. — Водя ти купувач. Надявам се, че не ти пречим?

Най-сетне мъжът се раздвижи. Отпусна бавно книгата и по лицето му пробяга усмивка.

— О, разбира се, че не ми пречите. Огледайте спокойно. Всички врати са отворени. Влезте и разгледайте.

Нямаше как да се поздравят с ръкостискане, защото Енрико седеше нависоко, а Ане и Кай стояха долу на пътя. Но той очевидно нямаше намерение да слезе при тях.

У този човек има нещо, помисли си Ане. Харизма. Изглежда като красив, горд римлянин. Липсват му само тогата и сандалите с ремъци, за да се получи перфектна картина. Сигурно е обратен. Мъжете, които изглеждат така, не се интересуват от жени.

— Ела — подкани я Кай. — Аз ще ти покажа всичко.

Влязоха в голямата къща и първо отидоха в кухнята. Малко помещение с греди на повече от сто години, с криви стени, иззидани от камъни. Рамката на малкия прозорец беше безнадеждно изкривена — като картина от отдавна отминало време. Светлина влизаше главно през остъклената врата, която беше широко отворена. Макар че навън ставаше все по-топло, в кухнята беше приятно хладно. В един ъгъл стоеше иззидана каменна пейка, пред нея маса от тежко кестеново дърво, грижливо загладено. Ане веднага забеляза снимката, окачена над пейката. Руса жена горе-долу на нейната възраст с чаша вино в ръка и замечтано лице. Снимката беше възхитителна, със силно излъчване, но въздействаше като чуждо тяло в старото помещение. Работният плот също бе иззидан от тежки камъни, в стената над него бяха вдълбани ниши. Грубо скованите врати на шкафовете допълваха впечатлението за селска кухня от миналия век. От тавана висеше верига, на която бе окачена тясна етажерка. Поставените на рафтовете чинии и чаши се движеха в ритъма на лекия ветрец, влизащ отвън.

Тясна, извита каменна стълба водеше към горния етаж, където погледът веднага падаше върху голяма, но съвсем просто направена камина. Прекрасният каменен под се съчетаваше перфектно с грижливо реставриран шкаф и две малки кресла, поставени пред прозореца. Оттам се разкриваше чудна гледка към течението на потока и малката воденица. В спалнята имаше разкошно двойно легло и стар скрин.

Очевидно Енрико не притежаваше много. Стаята беше доста тъмна, тъй като ореховото дърво точно пред прозореца поглъщаше цялата светлина. Стъклена врата извеждаше към най-високата тераса, където Енрико седеше все така неподвижен. Ане хвърли поглед към книгата в ръцете му. „Светът на Софи“^[1].

Странно, но това заглавие изобщо не я учуди. Този човек беше философ. Философът от старата воденица, реставрирана лично от него. Перфектното съчетание.

От стаята с камината отидоха в банята, построена на две нива. Горе имаше две мивки, а след слизане по тясна стълбичка се влизаше направо в отворена двойна душкабина. Тоалетната беше отсреща. Вратата й беше отворена и погледът свободно стигаше до причудливо оформена скала, в която Енрико беше издълбал тесни стъпала, и до гъстата гора, която обграждаше долината.

Ане се обърна смаяно към Кай.

— Това не може да е истина. На света няма такива неща.

Кай се усмихна доволно.

— Не знам дали ти направи впечатление, но в къщата няма отопление. Искам да го знаеш. Може да е много романтично, но липсата на отопление е проблем.

— А как се къпе собственикът? Да не би да се задоволява със студени душове?

Кай отвори дървената вратичка вдясно от вратата на банята.

— Тук стои газова бутилка, която затопля водата. Бутилките трябва да се носят в Амбра, за да ги напълнят. Това е допълнителен проблем. В кухнята също има газова бутилка. За печката.

Ане кимна. Липсата на отопление не я развълнува особено много. Ако търсеше удобства, щеше да си вземе жилище в града.

Когато отново излязоха на двора, Енрико ги очакваше изправен, със скръстени ръце. Ане се смути още повече.

— Прекрасна къща — рече тихо тя. — Не мога да повярвам, че сте я реставрирали наскоро. Изглежда така, сякаш не е променяна от години.

— Тази къща, а и животът, имат нещо общо с изкуството — обясни спокойно той. — Иди да разгледаш и воденицата.

Подобно на къщата, воденицата беше построена само от стари, употребявани материали, криви греди и обрулени от времето камъни. Двете помещения бяха свързани с дървена стълба, имаше още и малка баня. Отпред се простираше тераса, широко стълбище водеше право към басейна, през който минаваше потокът. Наблизо беше построена изкуствена пещера, в която се влизало само отвън и която половин година била под вода — така поне й каза Кай. В пещерата живеели жаби, змии, саламандри и гущери. Това било предназначението й.

Ане обиколи басейна и приседна на стъбло, което служеше за пейка. Няколко жаби наскачаха панически във водата и се изпокриха в гъстите водни растения.

— Ще купя къщата — заяви решително тя. — Тук ще започна нов живот. Не знам дали ще успея, но искам да се възползвам от този шанс.

— Какво ще кажеш първо да видиш още няколко имота, а после да решиш? Аз на твое място не бих прибързвал. Имаш време, нали?

— Прав си, не бързам. Но ако не мога да имам тази къща, ще полудея. Представи си, че в мое отсъствие дойде някой и я купи!

— Няма да я предложа на друг купувач, преди ти да вземеш решение.

— Да, но дяволът може би има други планове. Може Енрико да се е обърнал и към друга агенция. Или да е казал в селото, че ще продава. Не, не! — Всички тези възможности изнервяха Ане. — Разбери, Кай, няма нужда да разглеждам други имоти. Убедена съм, че няма да намеря друга такава къща. Познавам Тоскана. Къщите са прекрасни, живописно разположени на някое хълмче, с кипариси наоколо, с красива входна алея. Не искам такава къща. Искам тази. Тук има нещо. Не ме питай какво. Вече не съм в състояние да се върна в Сиена и да забравя тази къща.

— Знаех си — въздъхна Кай. Беше очаквал Ане да хареса къщата, но това бързо решение го изпълваше със съмнения. — Искаш ли да обиколим помещенията още веднъж?

— Мисля, че първо трябва да поговорим с Енрико — отговори с усмивка Ане.

Енрико ги очакваше в кухнята. Тъкмо приготвяше еспресо.

— Желаете ли по едно кафе?

— С удоволствие — отговори Кай.

— С голямо удоволствие — рече Ане.

— Седнете навън, под ореховото дърво. Ей сега ще дойда.

Вътрешният двор между двете къщи приличаше на голяма тераса и можеше да се определи даже като лятна дневна. Набързо скована дървена ограда предпазваше любопитния от опасността да падне от високата каменна стена право в потока. Ане седна с поглед, впит във воденицата.

— Божичко, каква красота… Нямам думи да опиша атмосферата… Тук цари мир, тук е диво и първично, тихо и романтично. Гората е тъмна и заплашителна, но ми действа и като закрилница. Тук е самотно, но човек се чувства защитен… А този двор не е от нашия свят. Тук се потапяш в миналото.

— Права си — кимна замислено Кай. — Май наистина трябва да купиш тази къща.

Енрико се приближаваше към тях по чакъла. Вървеше леко, с котешка гъвкавост, макар че според Ане беше към средата на петдесетте.

Той им поднесе по чаша еспресо и чаша студена, бистра вода.

— Ако желаеш, ще те заведа в гората. Не е далеч, само на около стотина метра. Там е изворът, който снабдява долината с вода. Само тази долина, никаква друга къща. Сложил съм помпа, която докарва вода в къщата. Никога вече няма да купуваш минерална вода. Тази е най-добрата.

— Истинска мечта…

— Водата е най-важното. Всичко останало се набавя. Наздраве!

Енрико глътна еспресото наведнъж. Малката чашка изглеждаше абсурдно в едрите пръсти с изпъкнали кокалчета.

Кай мина към най-важното:

— Енрико, Ане иска да купи къщата.

— Знам. — Енрико се усмихна и я погледна. — Като те видях да обикаляш стаите, веднага ми стана ясно какво искаш. Така прави само човек, който се е влюбил в къщата. Знаех го още когато ви забелязах да идвате по пътеката. Веднага си казах, че този път ще продам имота. Ето колко бързо става. Затова не тръгнах да обикалям с вас и да обяснявам. За какво? Ти ще имаш достатъчно време да опознаеш новия си дом.