Сабине Тислер
Колекционер на деца (25)

24

Хамбург, есента на 1989 г.

През ноември 1986 г. Алфред издържа цял месец в Ханенмор и за пореден път си доказа, че е в състояние да живее с по-малко от нищо. Малко преди Коледа внезапно го обзе неудържим копнеж да чуе шума на морските вълни, да усети в лицето си бурния вятър, примесен със солени пръски. Без да мисли много, той пое към Северно море.

На остров Силт намери работа като чистач на басейн. Шефката, госпожа Михаелсен, го хареса и му предостави за триста марки месечно ведомствено жилище в административната сграда — осемнайсет квадрата с мъничка кухненска ниша и врата към градината. Тоалетната беше обща за всички служители, но те работеха само от понеделник до петък от осем до седемнайсет часа. След работа Алфред имаше право да взема душ в съблекалнята на басейна.

Работата се оказа много трудна. Трябваше да чисти душкабините, съблекалните, коридорите и тоалетните. Всяка вечер почистваше и залата с басейна. Не отговаряше само за самия басейн и за качеството на водата.

Басейнът се посещаваше предимно от ученици и Алфред всеки ден събираше мазни хартии от шкафчетата и забравени шапки от закачалките. Докато обикаляше помещенията, виждаше десетки малки момчета под душовете. Наблюдаваше ги, докато се упражняваха да скачат във водата с главата надолу или се правеха на удавени.

Едва издържаше. Това беше най-ужасното време в живота му.

Всеки ден го обземаха мисли за бягство, но в крайна сметка победи възхищението му от онова, което имаше възможност да наблюдава в басейна. Пък и искаше да си докаже, че е в състояние да устои на постоянното изкушение. Упражняваше се във въздържание. Ден след ден. В продължение на две години и половина.

До лятото на 1989 г. Флориан Хартвиг идваше в залата два пъти седмично — веднъж с класа си и веднъж с отбора по плуване. Той беше най-нежното, най-красивото момче.

Един ден го срещна на плажа. Флориан си играеше с приятеля си Максимилиан, една глава по-висок и двойно по-тежък от него. И така през цялото лято. Флориан се доверяваше на Алфред — познаваше го от басейна, а и почти всеки ден се виждаха край морето.

Алфред напусна работа, освободи стаята и обяви, че заминава за Бавария, за да гледа тежко болната си майка. В действителност остана на Силт. Скри се в дюните и нощуваше в колата си — ръждясал фиат, купен на старо.

Шансът не закъсня да се появи.

През септември Максимилиан се разболя от скарлатина и Флориан излезе да си играе сам. Зарадва се истински, когато видя Алфред, който седна при него в пясъчния му замък. Случилото се после за пореден път се оказа плашещо просто.

Почти веднага след убийството на Флориан Хартвиг Алфред прочете обява за жилище в Хамбург и побърза да го наеме. Плати за три месеца напред и въпросът се уреди много бързо. Жилището се намираше в квартал „Санкт Георг“. Големината, разположението и мебелировката бяха почти същите като в Берлин Нойкьолн, където бе живял до ноември 1986 г.

След две седмици Алфред си намери работа на бензиностанция. Три пъти в седмицата от 17 ч. следобед до два през нощта. Седеше на касата и продаваше бензин и дизел, хлебчета, кола и бира, цветя и списания. Приемаше работата си сериозно, беше съсредоточен и не правеше грешки. След девет часа работа сметката му беше точна до стотинка. Много внимаваше колко пари получава и колко връща. По два пъти проверяваше подписите върху кредитните карти и през цялото време очакваше някой да се опита да го измами.

Освен това постоянно наблюдаваше колонките за бензин и дизел. Опитваше се да запомни водачите и марките на колите, за да уведоми полицията, ако някой офейка, без да си плати. Но нямаше нито един такъв случай.

И понеже се страхуваше от нападение на крадци, винаги носеше в джоба си газов пистолет. Щеше да го използва без колебание — веднъж вече бе доказал, че е в състояние да го направи.

Един четвъртък на бензиностанцията пристигна Дитер Дархайм с тъмносиния си бенц. Това се случваше изключително рядко. Влезе в помещението за продажби и се запъти право към Алфред, който тъкмо подреждаше на рафта кутии цигари.

— Много съжалявам, господин Фишер — заговори шефът и се усмихна (какво нахалство от негова страна, казваше си по-късно Алфред). — Бихме искали да ви задържим, но е невъзможно. Времената са трудни и се налага да съкратим персонала. Донесох ви остатъка от заплатата.

Алфред стоеше и гледаше глупаво. Това беше най-омразното му състояние.

— Защо? — попита той. — Да не съм виновен в нещо?

— Не, не, напротив! — Дархайм все още се усмихваше. — Това няма нищо общо с вас. Просто трябва да се разделя с някого от персонала. И понеже вие сте отскоро при нас, изборът падна върху вас. Съжалявам.

Дархайм извади няколко банкноти и ги сложи на касата. Предвидил беше цялата сума за четвъртъка, макар че работното време на Алфред едва започваше.

Алфред не каза нищо повече. Взе парите и ги прибра в джоба на панталона. Излезе иззад касата, без да удостои Дархайм с поглед, и прекоси помещението, като по пътя изрита с все сила поставката със слънчеви очила и етажерката с карти и пътеводители. Съдържанието им се изсипа с трясък на пода. Алфред излезе и затръшна вратата след себе си.

Дархайм не каза нищо. Не се разкрещя, не се втурна да гони бившия си служител. Само мислено се поздрави, че се е отървал от човек, който реагира по такъв начин.

Плащането на наема беше погълнало почти всичките му спестявания. Имаше спешна нужда от пари. И макар да се презря за слабостта си, реши да се обади на Грете.

Тя вдигна слушалката още след второто позвъняване.

— Здравей, скъпа — рече той, опитвайки се да придаде малко топлота на гласа си. — Обажда се Алфред. Как си?

— Добре съм. Благодаря, че се сети да попиташ. И не ме наричай скъпа.

Гласът й звучеше ледено.

Мили боже, помисли си Алфред, положението се усложнява.

— Как е Джим? А Том?

— Добре са — отговори тя. — Нещо друго да попиташ? Или след шест години мълчание се обаждаш само за да се осведомиш дали Джим не е хремав?

— Останах без работа — призна мрачно Алфред.

Грете не чу признанието му — или просто не реагира.

— Чуй ме — рече тя, — обаждаш се точно навреме. Отдавна търся адреса и телефона ти. Не знам дори къде живее майка ти…

Тя се задъха и Алфред разбра: бившата му жена се страхуваше той да не затвори.

— Искам да се омъжа повторно — продължи тихо Грете. — Все още ли си против развода, или най-сетне ще постигнем съгласие? Кажи ми какво искаш и да приключваме с тази работа. Разбираш ли ме?

Алфред също се задъха. Предложението й го завари напълно неподготвен. Закашля се смутено, но после го осени страхотна идея и в тялото му се разля топла вълна.

— Сто хиляди — отсече той. — И веднага ти давам развод.

— Сто хиляди? — Грете преглътна шумно.

— Сто хиляди. Баща ти ще плати с готовност. Знам, че има хубава сметка в банката. Ще се разведем по най-бързия начин.

— Сто хиляди са много пари.

— Щом толкова искаш да се омъжиш и имаш богати родители, няма проблеми. Петдесет хиляди сега, петдесет хиляди, щом получиш документите за развод.

— Ще говоря с нашите. Как да те намеря?

— Имам пощенска кутия в Хамбург. Номер десет-двайсет и три-петдесет и шест. Ако искаш, след два дни ще се обадя пак.

— Добре. — Грете въздъхна тежко.

— Има и още нещо. Ще ти дам развод само ако го направим по най-бързия начин. Кажи това на баща си. Ако трябва да чакам половин година за парите, няма да има сватба. В понеделник мога да дойда в Гифтхорн. За да получа първата вноска.

Алфред затвори телефона и се почувства като бегач на 100 м, поставил световен рекорд. Беше уверен, че Грете ще му плати за развода.