Сабине Тислер
Колекционер на деца (78)

77

Кай остана във Вале Короната през целия уикенд. В събота двамата с Ане слязоха в Амбра и научиха адреса на Филипо Торели, изчезнал през 1997 г. Момчето беше живяло в Ла Скатола с родителите си и по-малките си брат и сестра.

Рафаела Торели имаше разкошна сива коса, хваната на тила с дървена шнола. Висока най-много метър и петдесет, тя имаше мънички детски ръце, на които брачната халка изглеждаше като чужда. Носеше дълга черна рокля и единствените цветни петна по нея бяха ярколилавите сенки, с които беше гримирала очите си.

Рафаела посрещна сдържано двамата чужденци, които искаха да научат нещо за Филипо и обстоятелствата около изчезването му. Отпусна се едва когато чу, че германката също е изгубила детето си и иска да знае какво се е случило.

През едно топло лятно утро, седмица преди голямата ваканция, Филипо излязъл от дома си както обикновено. До спирката на училищния автобус в Бадия а Руоти имал около двайсет минути път. Там се качвал на автобуса, който откарвал децата до училището в Амбра. Онази сутрин бил в много добро настроение, защото чакал с нетърпение следобеда — любимата му кучка Елизабета си имала малки и понеже били навършили четири седмици, смятал да ги изведе навън, за да си поиграят на слънце.

Както всяка сутрин, Филипо тръгнал по черния път, обграден от ниви и ливади. Срещнал овчаря Роберто и двете кучета се хвърлили към него с радостен лай. Филипо ги помилвал и продължил към спирката. Лиза, собственичката на дома за агротуризъм „Каза Емануела“, която ставала винаги по това време, си спомнила, че чула радостния лай на кучетата. Обаче не погледнала през прозореца, а веднага отишла в банята. Не видяла Филипо, но предположила, че е минал покрай къщата й в обичайното време.

Лиза не могла да каже дали малко след седем покрай двора й е минала кола. През същото лято Енрико започнал да строи Каза Ласконе — къща, разположена на възвишението над Каза Емануела, и по няколко пъти на ден минавал оттам с вехтия си бус, пълен със строителни материали. Лиза не обърнала внимание дали е минал и тази сутрин, защото си имала друга работа.

На път към спирката Филипо минавал и покрай имота на търговеца на строителни материали, който по това време на деня бил напълно пуст, защото цялото семейство отивало в магазина. Само старото им куче със сплъстена козина, пълна с бълхи, теглело въжето и лаело бясно всеки път, когато минавал Филипо. Онази сутрин обаче никой не чул лая на кучето. Нито пешеходци, нито шофьори — никой не видял Филипо да минава покрай кучето на търговеца.

По-нататък Филипо трябвало да мине покрай кошара със свине и да прекоси малка гора. Автобусната спирка се намирала точно на изхода на Бадия а Руоти.

Момчето не стигнало до спирката. До днес нямало никаква следа от него. Никакъв признак на живот. Оттогава минали седем години.

Рафаела се прекръсти три пъти и заключи, че не вярва синът й да е жив.

После, напълно изненадващо, тя хвана ръката на Ане и я заведе в дневната. На перваза на камината стоеше снимка в черна рамка. Филипо. Дребно момче, отметнало глава назад, се смееше с пълно гърло и се виждаха неравните му зъби. Кучешките зъби бяха доста изпъкнали. Косата му беше късо подстригана и той приличаше на най-веселото отроче на семейство Симпсън.

— Bello? — попита през сълзи Рафаела и помилва снимката.

— Molto bello — отговори шепнешком Ане и погледна умолително Кай.

Хайде да си вървим, казваше погледът й, няма да издържа още дълго, а и не научихме нищо важно.

Рафаела остави снимката на мястото й и излезе от стаята с високо вдигната глава.

Би било неучтиво да отклонят поканата на домакинята да пият по кафе, затова всички се настаниха в кухнята.

— Когато Филипо изчезна, братчето и сестричето му бяха още малки — продължи да разказва Рафаела. — Вече са го забравили. Синът ми Мануел наскоро навърши единайсет. Точно колкото беше тогава Филипо. Всяка сутрин, когато тръгва за училище, си спомням как изчезна Филипо и умирам от страх, че Мануел няма да се върне. Това е ад, казвам ви. Нищо не мога да направя. Моля се и чакам да чуя как влиза в двора и рита старата лейка, за да се изтъркаля по чакъла. Всеки ден я слагам на същото място, за да чуя звука. Едва тогава животът ми продължава.

Карабинерите търсили цял месец, каза накрая Рафаела. Претърсили полята и горите, водолази влезли в езерата, разпитали приятели, роднини, познати, съседи, разговаряли със съучениците и учителите на Филипо, разпитали почти всички жители на Бадия а Руоти. Нищо, нищичко. Сякаш земята се разтворила и погълнала Филипо. Не намерили чантата му, нито дрехите му. Никаква следа.

Рафаела разказа как след три години изчезнало още едно дете. Малкият Марко. Търсили го още по-дълго, още по-усърдно — все пак той бил третото момче, изчезнало в областта през последните шест години. Но и в случая с Марко не се намерили свидетели, видели или чули нещо. Полицията била напълно безпомощна.

Откакто изчезнал Марко, майка му престанала да говори. Не продумвала на мъжа си, нито на роднините и приятелите си, дори на полицията не казала и дума. Затова Рафаела не вярвала, че майката на Марко може да им помогне с нещо.

Кай и Ане й благодариха сърдечно и се сбогуваха.

— Нищо не научихме — въздъхна Ане, когато излязоха. — Само си изгубихме времето. Изчезват деца, а никой не вижда и не знае нищо. Направо да полудееш!

— Хайде да се поразходим — предложи Кай. — Ще ти покажа Каза Ласконе. Къщата, построена от Енрико. Стана много хубава.

Ане посочи сандалите си.

— Не съм готова за разходка сред природата.

— Не се притеснявай, пътят не е лош. Ще вървим не повече от десетина минути. Наблизо е.

Къщата я впечатли силно. Висока, внушителна, прилична на монумент сред маслиновата гора в подножието на склона. Фасадата беше увенчана със свободна тераса, носена от колони, от която се разкриваше фантастична гледка към долината на Амбра. От задната страна имаше още една тераса, полускрита сред овощни и маслинови дървета. Гледката към гората и дълбоката клисура, стигаща чак до отсрещната планина и малкото селище Рапале, беше още по-романтична. Под терасата имаше каменен басейн, който в момента беше празен.

— Какво се е случило тук?

Ане стъпи на ръба и погледна към дъното на басейна, където с червени тухли беше изписано името КАРЛА.

— Откъде да знам? Сигурно е искал да увековечи любовта си към Карла. Нещо като паметник…

— Това е глупост! — възмути се Ане. — Сложил е името на любимата жена на дъното на басейна в къща, в която не е имал намерение да живее! Нали я е построил само за да я продаде. Това е слабоумие! Аз не бих купила къщата, ако знам, че дъното на басейна е изписано име на жена, с която нямам нищо общо.

Кай вдигна рамене.

— Енрико често прави странни неща. Хората не го разбират. Аз също го смятам за малко луд, но безобиден. Човек не бива да приема думите му на сериозно. Освен това мисля, че се надценява. Хората като него са доста интересни. Помня, че когато Енрико правеше басейна, Карла беше в Германия. Тогава той ми каза, че е сложил името й на дъното, за да я изненада. Ей така, без да се замисли. Глупава идея, така е. Може би е пийнал повечко.

— Защо басейнът е празен?

— Защото пропуска вода. Белгиецът, който купи къщата, в момента не е тук. Ще дойде през есента и тогава ще търсят дупката. Вероятно ще се наложи да разрушат басейна и да излеят още един пласт бетон. Това ще го направи още по-плитък.

— Да, спомням си, че Елеоноре ми разказа за този басейн…

Двамата обиколиха къщата с бавни стъпки.

— Тук се е постарал — отбеляза замислено Кай. — Повече, отколкото във Вале Короната. Може би е събрал опит.

— Изпитвам необясним страх — призна Ане, когато потеглиха обратно. — Не знам на какво се дължи. Страх ме е не само когато съм във Вале Короната. Познаваш ли чувството, когато вървиш по цъфнала поляна, обляна от слънчева светлина, и надлъж и нашир не се вижда жива душа? Топло е, наоколо хвърчат пеперуди, свирят щурци, би трябвало да си напълно щастлив, а ти имаш ужасно предчувствие, че ей сега ще се случи нещо. Цъфтящата поляна става заплаха. Отчаяно търсиш начин да избягаш, да отидеш на място, където можеш да се скриеш, но не намираш нищо. Нито дърво, нито храст, нито колиба, нищичко! И вече си убеден, че цъфтящата поляна е смъртоносен капан, по-опасен от празно стълбище посред нощ. Имал ли си такива мисли?

— Не — отговори Кай и я погледна загрижено. — Никога. Не бива да ставаш истерична, Ане. Никой не иска да ти стори зло. Никой не те заплашва. Ти си собственица на прекрасна къща и е време да започнеш да й се наслаждаваш.

— Как да се наслаждавам, като усещам, че всичко, което правя и което се случва в тази къща, има нещо общо с Феликс? Даже вятърът, който се носи над долината и гали лицето ми, има нещо общо с Феликс!

Кай не каза нищо повече. Ане плака тихо, докато стигнаха до паркинга, където все още стоеше малкият фиат, междувременно напълно скрит от плевели и високи треви.