Сабине Тислер
Колекционер на деца (67)

66

Мъжът не беше тук — Алора беше абсолютно сигурна в това. Докато седеше в храстите и наблюдаваше, русата жена упорито събираше камъни и ги трупаше в ръчната количка, после ги откарваше до пътеката, изсипваше ги и ги подреждаше внимателно, за да се получи калдъръм. Явно смяташе да павира цялото пространство пред къщата. Денят беше горещ и Алора изпитваше съчувствие към русата жена. От Каза Мерия до Сан Винченти имаше дълъг път. За да отиде в Сан Винченти тя се нуждаеше от толкова време, колкото и да сготви минестроне за старата Жулиета. Супата се вареше дълго, защото баба й нямаше зъби и мачкаше картофите и морковите само с езика и небцето. Алора си представи, че русата жена ще свърши с павирането едва когато остарее и се сбръчка като баба й. И тогава ще умре. Точно затова съжаляваше непознатата.

Постепенно я обзе нетърпение. Докато русата жена се занимаваше с тези глупави камъни, тя не можеше да влезе в къщата. А целта й беше да сложи снимката на масата и мъжът да я види веднага щом влезе в стаята. Все още не беше разбрала какво точно се е разиграло в къщата и защо детето е умряло, но знаеше, че това е негово дете. Той го носеше на ръце, той го сложи в езерото, значи детето му принадлежеше. Затова снимката трябваше да е при него. Тя не беше на жената, която се е настанила във Вале Короната. Жената беше чужда там. Снимката трябваше да иде при мъжа с вилата. Да, Алора се страхуваше от него и му се гневеше. Но си представяше, че ако някой има снимка на баба й, тя ще иде и ще му я вземе. Алора се грижеше за старата Жулиета, докато беше жива, а когато умря, я отнесе в църквата. Тя обичаше своята nona. Сигурно и мъжът с ангелско лице е обичал онова дете.

Представи си колко хубаво би било да носи до сърцето си снимка на Жулиета и очите й се напълниха със сълзи. Това би означавало, че баба й не е съвсем умряла. Вече й беше трудно да извика образа й в сърцето си, да си припомни как точно изглеждаше, да я вижда пред себе си. Не си спомняше например какъв е бил носът й. Май беше доста дебел и извит, с едри пори, прилични на малки дупчици… но не беше съвсем сигурна.

Точно така, мястото на снимката беше при мъжа. Нищо че той беше сатана. Алора не смееше да му я даде направо, защото се страхуваше, че пак ще я нападне и ще я набучи на вилата. Най-добре беше просто да сложи снимката на масата и да изчезне.

Жената продължаваше да реди камъни. Алора се прозя, в устата й влезе муха и тя се опита да я изплюе, но вече я бе глътнала и започна да се дави. Жената явно чу нещо, защото спря да работи и се огледа. Алора спря да диша. Мъчеше я силен напор да се изкашля и тя се опитваше да го потисне, но едва не се задуши. Винаги бледото й лице стана яркочервено и засъхналата кръв по челото вече не си личеше.

В този момент жената се протегна, раздвижи болезнените си крайници и бавно се запъти към къщата.

Алора се закашля с все сила и изплю мъртвата муха в храстите. Бръкна под ризата си и извади снимката — топла и леко влажна. Разгледа я внимателно, плъзна пръст по ръцете на момчето и се усмихна.

В този момент жената се появи отново с книга в ръка и заобиколи къщата. След малко Алора чу жалното скърцане на куките, на които беше окачен хамакът.

Най-сетне щеше да свърши онова, за което бе дошла. Стана и безшумно се промъкна в къщата.