Сабине Тислер
Колекционер на деца (54)

53

Ане каза на Кай, че ще остане във Вале Короната още два-три дни, и той наложи върху лицето си един от дежурните си изрази: „Ти си знаеш най-добре“. Тъкмо този израз му се налагаше да използва най-често в професията си. Обеща на Енрико да говори с Фиама възможно най-скоро, качи се в джипа и потегли.

 

 

Денят беше топъл. Лавандулата ухаеше така силно, че Ане усещаше аромата чак до стария орех. Лавандула, розмарин, салвия… тук всичко цъфтеше и ухаеше, щурците пееха и Ане имаше чувството, че за първи път в живота си постъпва правилно.

От час и половина Енрико беше в къщата и медитираше. По някое време пристигна Алдо, работник в маслиновите гори на Дудова, и спря мотопеда си точно пред вратата на кухнята. Енрико се показа от прозореца на спалнята. Алдо се ухили с беззъбата си уста, Енрико кимна.

— Buonasera, Aldo. Perchè sei venuto? Ch’è successo?

Енрико се държеше учтиво, но не особено любезно. Не понасяше да го изненадват. И явно не разбираше, че вината е единствено негова, защото в къщата нямаше телефон.

Алдо явно разполагаше с много време. Все така ухилен, слезе бавно от мотопеда и изтупа праха от работния си панталон. После внимателно огледа Ане. За разлика от Енрико, който никога не се притесняваше от подобни неща, тя веднага осъзна какво си мисли сега Алдо. Жената на Енрико беше в Германия, а тук на терасата седи друга, по къси панталонки и сандали, с лятна шапка на главата и книга в ръка. Изобщо не изглеждаше като гостенка, нито като посетителка, наминала за малко. И сега Алдо беше много доволен, че ще има какво да разправя на приятелите си, когато се прибере в Дудова.

— Carla mi ha chiamato — каза Алдо. В същия миг главата на Енрико изчезна от прозореца и след миг той се появи на стълбата. Не тичаше, а летеше. Когато искаше, беше бърз като двайсетгодишен младеж.

Добре че Алдо не ни видя заедно, помисли си Ане. Ако бяхме слезли по стълбата двамата, щеше да изглежда още по-лошо. Единият горе, другият долу — това беше що-годе приемливо.

Алдо обясни как Карла му се обадила и го помолила да предаде на Енрико, че днес в шест следобед ще пристигне на гарата в Монтеварки. Енрико трябвало да иде да я вземе.

— Certo — отвърна Енрико. — Естествено. Разбира се, че ще ида да я взема. Благодаря ти, Алдо. Много мило, че си дошъл специално да ме предупредиш.

— Няма нищо — промърмори Алдо. — Пък и това е единственият начин да ти съобщим нещо, нали?

Ане повярва, че е усетила смайване в гласа му. Какво ли си мислеше сега? Тези тъпи немци! Защо живеят без телефон в тази усамотена долина? Така вредят не само на себе си, а и създават проблеми на съседите си.

Енрико изчезна в кухнята и след секунди се върна с бутилка просеко. Връчи я на Алдо и се усмихна.

— Поздрави жена си от мен! И още веднъж много ти благодаря.

Сега вече Алдо засия с цялото си лице. Грабна бутилката, прибра я в кутията на багажника, кимна кратко на Ане, възседна мотопеда и си замина.

— Аз ще тръгвам — каза Ане. — Ще се върна в хотела в Сиена. Не е много скъп, а стаята е добра. Но ще поддържаме връзка, нали? Ще помоля да ми изпратят парите от Германия и следващата или по-следващата седмица ще подпишем договора. Добре ли е така?

— Дума да не става! Ще останеш тук! Имаме две къщи. Това е достатъчно за трима души, нали? Ще си спестиш парите за хотела.

Енрико говореше така властно, че Ане се почувства неудобно.

— Ами Карла? — Ане се опитваше да си представи жената на Енрико, но не успяваше. — Какво ще си помисли тя, когато ме завари тук? Сигурна съм, че този Алдо ще разкаже на цялото село как е видял в дома ти чужда жена. Карла няма представа, че искам да купя къщата. Ако сте сами, ще й кажеш новината по-щадящо.

— Няма нужда да я щадя — отсече Енрико.

— Не мислиш ли, че тя ще е много шокирана да ме завари тук?

— Не — отвърна уверено той и Ане потръпна. Гласът му бе прозвучал като ледени кубчета, падащи в празна чаша.

Енрико си остана все така спокоен.

— Тя няма да ти създава трудности, повярвай.

Ане сведе глава. Какво да прави сега? Да си замине ли, или да остане?

Енрико явно усети колебанието й и се опита да обясни:

— Най-добре е веднага да се запознаеш с Карла. Тя обича тази къща. Обича градината си. Цветята, билките, подправките. Всичко това е нейно дело. Това са нейните деца. Ще иска да знае на кого оставя делото на своите ръце. Ако те хареса, по-лесно ще се раздели с къщата и градината.

— О, мили боже! — Ане нервно избърса запотеното си чело. Сега още по-силно желаеше да си замине. Да, тя искаше да купи тази къща, но не чрез такъв психотерор.

Обърна се и влезе във воденицата. По дяволите, това си беше работа на Енрико. Нека той реши проблема както намери за добре. Тя нямаше нищо общо. Гледай по-леко на нещата, заповяда си сърдито. Не си спала с този тип и няма защо да те мъчат угризения на съвестта. Ако ти не купиш къщата, ще я купи друг. В крайна сметка ти е все едно как ще реагира тази непозната Карла.

Ане си повтори тези думи много пъти, но не си повярва. Накрая извади мобилния си телефон и се качи на билото, за да се обади на Харалд и на майка си.

 

 

Харалд тъкмо беше в обедна почивка. В микровълновата се притопляше готово ястие: печени кюфтета с картофи и брюкселско зеле за гарнитура.

— Отвратително ядене — оплака се той. — По-ужасно от болничното. Но какво да се прави?

Ане се опита да пренебрегне обвинението в думите му. В действителност мисълта, че му липсва като готвачка, я ласкаеше.

Каза му, че почти е купила къщата, защото вече е подписала предварителния договор. След това направи пауза и зачака обвинения, предупреждения или поне лекции — но не чу нищо такова.

— Убеден съм, че постъпваш правилно — отвърна меко Харалд.

Ане се стъписа. Беше си подготвила дълга защитна реч и сега не знаеше какво да каже.

— А ти как си?

— В момента е спокойно. В кабинета идват главно туристи със слънчеви изгаряния или настъпили морски таралеж. Толкова е спокойно, че бих могъл да затворя за малко и да дойда при теб.

Ане не повярва на ушите си. Беше очаквала всичко, само не и такива тонове. Мъжът й гукаше като гълъб.

— По-добре почакай, докато купя къщата. Енрико и Карла ще се изнесат и тогава можеш да дойдеш. Сигурно ще има нужда от разни поправки, за които ще ми трябваш.

— Намерението ми не беше да дойда като преносвач на мебели — изръмжа Харалд. Мекотата му в миг изчезна.

— Не исках да кажа това.

Всъщност Ане искаше да каже точно това и Харалд го знаеше. Прекрасно беше да има до себе си човек, който умее да слага нови крушки, да сменя газовите бутилки, да сглобява етажерки. Но в момента най-важното беше Харалд да не пристигне в Италия и да започне да я разубеждава за къщата. Той трябваше да дойде едва когато всичко е уредено и вече не може да се върне.

— Тогава ми се обади, когато приключиш с покупката. Ще дойда веднага, стига да не избухне епидемия от летен грип.

— Много си мил.

Двамата отново замълчаха смутено и след малко Ане приключи разговора. Явно нямаха какво да си кажат.

 

 

Ане вървеше бавно към къщата и си припомняше подробности от историята с Памела. Днес смяташе, че се е държала детински, че реакциите й са били преувеличени. Днес не би потопила скъпия саксофон в аквариума. Днес щеше да седне пред тоалетката, да се гримира грижливо, да си сложи най-яркото червило, което никак не харесва на съпруга й, и да излезе, за да си потърси мъж. Ще си намери някого и ще го отведе в леглото. Една нощ, а може би две или три — зависи дали ще е добър любовник. Каквото ти на мен, такова и аз на теб. Ти нямаш представа колко боли.

Преди десет години тя изведнъж бе изгубила всичко важно за нея. Сина си, а след това и съпруга си. Нямаше приятелка, нямаше сестра. Памела не беше виновна. Памела беше нищо и никой. Памела не беше истинска приятелка. Ане само я използваше. Вероятно тя го знаеше, затова нямаше скрупули. Памела беше невероятно удобна приятелка, без претенции, винаги на разположение. Памела беше като кученце, което зарадвано върти опашка дори когато чужд човек го извежда на разходка.

Историята с Памела отшумяваше бавно. Харалд и Ане престанаха да си говорят. Никой не задаваше въпроси от рода на: „Откъде идваш по това време? Откога мина полунощ!“. Или: „Толкова дълго ли трая прегледът на госпожа Ханзен?“. Или: „Откога ходиш на боулинг? Нали по-рано не се интересуваше от подобни занимания?“. Ане не казваше нищо, Харалд не казваше нищо. Името Памела не се споменаваше в дома им. Ане я зачеркна напълно от живота си. Понякога дори я забравяше. За Ане Памела вече не съществуваше.

Пред Харалд Памела се показваше от чувствителната си страна. Или от сдържаната. Няма значение. Понякога двете качества се припокриваха. Да, тя беше бясна заради саксофона, но най-страшното беше, че Ане я бе ударила. Това унижение беше непоносимо. Въобще не се сещаше, че и тя е унизила приятелката си, и то много повече.

Ане стоеше далеч от Памела и бившата й приятелка нямаше възможност да й каже колко я мрази и презира. Но поне Харалд й беше подръка. Той продължаваше да я посещава, опитваше се да й обясни поведението на жена си, даже й купи нов саксофон. Тя обаче имаше глупостта да прехвърли гнева си и върху него. Той си остана женен за Ане и постепенно загуби привлекателността си. Памела се гневеше, че той продължава да живее с жена си. Харалд се опитваше да й обясни, че двамата са се отчуждили тотално, но тя не му вярваше. Господин докторът беше съпруг на луда, склонна към насилие. Господин докторът не смееше да се откаже от тази луда; Памела отдавна беше наясно, че трудно ще победи, но продължаваше да греши и в крайна сметка загуби любовника си. Един ден му омръзна да слуша остротите и злобните й думи. Омръзна му и хората по улиците да го гледат накриво. Той вече не беше баща, изгубил детето си в чужбина, а мъж, който спи с жена, пренебрегвана от всички по време на общи забавления като бала на пожарната.

Харалд не направи сцена. Просто престана да ходи при Памела. Връзката им угасна също така безшумно, както беше започнала. Ане го забеляза доста късно. Когато дискът с произведения на Хиндемит изчезна от шкафа.

По това време Ане живееше като робот. Усмихваше се, когато някой влизаше в кабинета, усмихваше се, когато пациентът си отиваше. Вземаше кръв, изследваше урина, попълваше картони, канеше пациентите: „Заповядайте, госпожо Еди-коя си…“. По сто пъти на ден отваряше вратите на първа и втора кабина: „Моля ви да се съблечете до кръста…“, но само след минути вече не знаеше кой в коя кабина е влязъл. Записваше часове, говореше по телефона, даваше добри съвети, слушаше клюки, но вечерта не можеше да каже кои пациенти са идвали днес.

Готвеше същите количества храна, както досега, но те се оказваха огромни, защото Феликс вече го нямаше, а тя не ядеше. Харалд не се оплакваше. Вечер се прибираше от кабинета, стопляше си яденето и по няколко дни ядеше едно и също. Без да мърмори. Сигурно и той като нея не забелязваше какво яде. След обяда лягаше на дивана в дневната, скръстваше ръце, затваряше очи и не помръдваше. Ане не беше в състояние да прецени дали мъжът й спи, размишлява, или е умрял.

В три следобед започваха домашните посещения. В четири и половина Харалд се връщаше в кабинета. Понякога се случваше нещо непредвидено и той закъсняваше. Пациентите проявяваха разбиране, защото знаеха, че ако един ден някой вдигне 40 градуса температура, докторът със сигурност ще го посети в дома му.

Харалд излизаше всяка вечер. Не издържаше да стои вкъщи. Мълчанието го подлудяваше. Ане не го питаше къде отива и кога ще се върне — това просто не я интересуваше. Телефонът му оставаше постоянно включен. Пациентите и Ане винаги можеха да го намерят. Но тя не се обаждаше. Веднъж се улови, че е забравила номера му, и се почувства неловко, когато трябваше да отвори бележника си, за да даде номера на една съседка, чийто мъж страдаше от силни болки в корема.

В неделя редовно посещаваха родителите на Ане в Хамбург, в малката им къща в близост до летището. Ане не понасяше бученето на самолетите: на всеки пет минути излитащ или кацащ самолет прекъсваше разговора, чашите на масата тракаха и звънтяха, но родителите й бяха свикнали и вече не чуваха шума. Не че бяха оглушали, но живееха отдавна тук и бяха престанали да забелязват самолетите. Очевидно човек свиква с всичко, казваше си тя и се чувстваше донякъде утешена.

Въпреки това й беше трудно да издържи цял следобед в къщата на родителите си. Защото разговорът неизбежно стигаше до Феликс — нищо че и тя, и Харалд се опитваха да го избягнат и сръчно заобикаляха всяка потенциално опасна тема. Въпреки това майката на Ане всяка неделя избухваше в сълзи и започваше да задава въпроси, на които никой не можеше да отговори. Това продължаваше около половин час. Докато майка й хълцаше, баща й грабваше някое списание и започваше да го разлиства. Устата му се опъваше в тънка линия, устните се скриваха. Харалд се взираше в покривката на масата и разбъркваше кафето си, макар да го пиеше без захар. Бъркаше двайсет минути и дори повече, докато майката на Ане спре да плаче.

Майка й можеше да плаче — Ане не можеше. Майка й се утешаваше с парче черешов сладкиш — Ане не можеше.

Нямаше с кого да поговори, но и не искаше да говори с никого. Чувстваше се като при земетресение: в продължение на седмица по телевизиите не се говори за нищо друго, всички проявяват съучастие — а после катастрофата се забравя, нищо че засегнатите продължават да страдат от последствията. Това е така и така ще си остане, защото всяко страдание изнервя хората, които не са пострадали. Те просто не искат да слушат непрекъснато за чуждите болки. Никой не издържа на такова мъчение. Един ден съчувствието се превръща във враждебност и агресия. Никоя приятелка не би понесла да слуша месеци и години наред как е изчезнал Феликс. Затова Ане изобщо не се опитваше да говори и оставаше сама с мислите си. Най-много се радваше на минутите преди заспиване. Тогава посвещаваше всичките си мисли на Феликс и никой не й пречеше да мисли за него. И всеки път се молеше да сънува момчето си, да прекара известно време с него.

Случи се една зимна вечер в края на януари. В събота. Ане не помнеше точната дата. Навън беше ужасно студено и духаше силен вятър. Бурята виеше около къщата, старият кестен пред прозореца на кухнята скърцаше застрашително. Ане се страхуваше, че дървото може да се стовари върху покрива. Това не я тревожеше особено, но не би понесла ударът да разбие прозореца на детската стая. Каква страшна представа: леденият вятър да нахлуе в стаята на Феликс и в леглото му, и то през нощта!

Ане седеше в стаята си и се взираше в екрана на компютъра. Ровичкаше в интернет, но скоро й омръзна и реши да слезе на долния етаж, за да погледа телевизия, докато има ток.

В дневната седеше Харалд. В първия миг Ане се стресна — нали беше събота, защо не бе отишъл в кръчмата да играе скат? Харалд седеше в креслото и я гледаше. Не държеше чаша, нито вестник или книга, нито даже дистанционното, нищо. Просто седеше и я гледаше. Ане се почувства несигурна, но не го попита какво става. Взе вестника с програмата, хвърли поглед върху първата страница и поиска да мине покрай него, за да включи телевизора. В този миг той улови ръката й, дръпна я и я сложи в скута си. За първи път след дълги, дълги месеци. Прегърна я със силните си ръце и я притисна до гърдите си. Усещането беше невероятно. Ане се почувства така, сякаш безкрайно дълго се е носила в океана и най-сетне се е появил спасителят й. Изтеглил я е в лодката, загърнал я е в топло одеяло и е раздвижил кръвта в измръзналите й крайници. Искаше да остане сгушена в обятията му часове и дни, но това трая само минути. И двамата не казаха нито дума. Накрая Харалд просто я вдигна на ръце и я отнесе в спалнята.

Никой не смееше да твърди, че щастието се е върнало в дома на селския лекар, но двамата отново си говореха — поне за най-важните неща във всекидневието. Напрежението отслабна, атмосферата се разведри. Вече никой не изпитваше чувството, че къщата ще експлодира само защото един от двамата е казал „добър ден“ или на вратата е позвънил съседът. Ане вече не се страхуваше, че ще срещне Харалд сутринта в кухнята или в банята, и скоро дори започна да му се усмихва за поздрав.

Постепенно си припомни какво означава понятието „у дома“ и престана да се носи в безвъздушното пространство на тъгата. Отново имаше тяло, отново беше жена. Харалд я направи жена.

След като пак прие къщата като свое гнездо и своя крепост, Ане започна да чисти. Изтърка подовете, изпра килимите, боядиса стените в бяло, изми всички шкафове, избърса праха, свали завесите, изпра ги и изми прозорците. И с всеки ден се чувстваше по-добре.

Понякога спираше да работи и охкаше тихо, защото усещаше теглене в долната част на тялото. Неприятно, необичайно чувство. Отдавна не беше усещала нещо подобно. Всеки път отиваше в тоалетната, за да провери дали не й е дошъл мензисът, и оставаше разочарована. Постепенно в главата й покълна мисъл, която отдавна бе забравила. Която по време на следването й причиняваше кошмари. Докато не се запозна с Харалд и за първи път изпита чувството, че е намерила търсения мъж. Отказа се от следването, омъжи се за Харалд и роди Феликс. Внезапно всичко стана нормално и легално, а не мръсно и забранено. Вече беше майка, получила благословия от родители, приятели, познати и от държавата. Успокояващо чувство. След раждането започна да взема хапчета, а когато ги спря, двамата с Харалд си бяха създали сексуални практики, които изключваха бременността. Ане се чувстваше добре и смяташе, че това важи и за Харалд.

Мисълта, че нещо му е липсвало, се появи за първи път след историята с Памела.

А сега това постоянно теглене и това странно усещане. Менструацията й закъсняваше със седмица. През онази бурна януарска вечер двамата, естествено, не бяха внимавали. Бяха твърде заети да се опознаят отново, да се сближат, да разпалят угасналия огън на любовта си. И когато страстта запламтя, двамата забравиха всичко друго. Ане се събуди в прегръдките му, обляна в сълзи. Най-сетне се бе върнала към живота.

Минаха още осем дни и Ане си направи тест. Сложи лентичката на бюрото си и заходи нервно напред-назад, неспособна да чете или да прави нещо смислено. Опита се да разбере какво иска. Да или не, положителен или отрицателен резултат, нещо ново или всичко постарому. Не знаеше. След пет безкрайни минути се върна в стаята. Сърцето й биеше в гърлото, лицето й пламтеше, коленете й омекнаха. Чувстваше се като обвиняема, която очаква решението на съдебните заседатели: виновна или невинна.

Един поглед беше достатъчен. Тестът беше пределно ясен. Виновна. Човек не биваше да се самозабравя, защото винаги имаше последствия. Феликс бе изчезнал, но тя щеше да има друго дете. Не изпита никакво чувство. Само стъписване.

В неделя двамата с Харалд излязоха на разходка. Господин докторът и съпругата му обиколиха селото за първи път след година и половина прекъсване. Ако селските клюкарки продължаваха да си шепнат за Памела, сега щяха да млъкнат. Разходката беше официално обявено сдобряване. Ане пламенно се надяваше, че телефонът на Харалд няма да звънне и той да се върне в кабинета, защото старият Кнут си е счупил крака, защото Йохан е паднал от трактора или малката Майке има възпален апандисит. Тя трябваше да говори с него. Сега, веднага. Най-добре на дигата, с поглед към морето. Или към брега. Към дюните.

Брегът не беше наводнен. Харалд я прегърна и двамата тръгнаха бавно по дигата. Отдясно се простираха зимните ливади, тук-там пасяха овце. Отдясно се виждаше само сиво-кафява кал. Ане каза на Харалд какво се е случило.

Той я зяпна, сякаш внезапно е станала зелено човече, слязло от летяща чиния, после нададе див вик, протегна ръце към небето, като че искаше да свали добрия Бог на земята и да го прегърне, засмя се тържествуващо, вдигна Ане на ръце и я завъртя като въртележка с вериги.

— Това е невероятно! Страхотно!

Пусна я и се затича надолу по дигата. Засилваше се все повече и повече, докато накрая — напълно изтощен, сияещ и тежко дишащ — спря пред оградата на пасището.

Господин докторът ще се омаже с овчи тор, помисли си Ане и тази представа я разсмя до сълзи. Защото Харалд беше разумен, трезв човек, който стои здраво на земята и не е склонен към емоционални изблици.

Харалд беше на седмото небе. Радваше се, правеше планове, мечтаеше. Щастието му беше пълно. Феликс беше забравен. Ще започнат всичко отначало, с ново дете. Пак ще бъдат щастливи. И този път ще внимава. Денонощно ще е нащрек. Няма да допусне да му отнемат детето. Ще бъде до него, ще го гледа как расте. Един ден ще следва, после ще има семейство, внуци ще подскачат на коленете му. Това дете ще умре след него. Дълги години след него, както е редно.

Ане мълчеше. Харалд говореше ли, говореше, но нещо у нея се противеше на всяка негова дума. А когато започна да разправя как ще преустроят стаята на Феликс, тя взе решение. Знаеше, че ще разбие сърцето на мъжа си, но не можеше да постъпи другояче.

Харалд слезе в работилницата, за да измайстори нова люлка, но Ане му каза, че няма да има бебе. Той остави инструментите и разтърси глава, сякаш можеше по този начин да подреди хаотичните си мисли. Явно я е разбрал, но не беше в състояние да каже нито дума.

Започна нов период на мълчание, прекъсван само от кратки забележки, остри въпроси и гневни заповеди. „Обаждал ли се е някой?“ „Защо не си купил хляб? Нали ти казах!“ „Искам да опразниш зимната градина! Имам нужда от място.“ „Къде е сметката за тока? Бях я оставил на масата!“ „Слушай ме и ще разбереш какво ти казвам!“

Харалд тъгуваше за същество, което не познаваше, Ане тъгуваше за сина си, когото бе обичала цели десет години. Той тъгуваше за живот, който щеше да започне, а тя за живот, който е изгубен завинаги.

Ане постоянно мислеше, че един ден Феликс ще се върне вкъщи. Затова мястото му в дома им трябваше да си остане само за него. Харалд беше готов по-скоро да повярва, че в градината ще падне метеорит, отколкото че един ден Феликс ще застане на прага жив и здрав.

Вероятно тя бе заминала за Италия само за да му докаже, че ще намери сина си. Жив или мъртъв. Вероятно искаше най-сетне да тегли чертата и да сложи край. За да спаси брака си! Но дотам имаше дълъг път.