Сабине Тислер
Колекционер на деца (80)

79

Кай и Ане бяха сами в офиса. Моника си беше отишла рано, твърдейки, че ужасно я боли глава. Кай обаче знаеше, че секретарката му се е запознала с някакъв сицилиански фризьор и е обещала да му покаже града. Още вчера бе разбрал, че нещо става, защото Моника беше боядисала косата си и носеше повече грим от обикновено. Днес през целия ден беше неспокойна и нервна и трудно се задържаше на едно място. Постоянно правеше грешки, не намираше нужната папка, два пъти си изтри ноктите и ги лакира наново. Когато най-сетне си отиде, Кай въздъхна облекчено.

Той извади от хладилника бутилка просеко и напълни две чаши. Ане разтвори върху бюрото му карта на областта, на която беше отбелязано и най-малкото селце, както и всички по-големи имоти. Тя набоде червени карфици по всички места, където бяха изчезнали деца, и сини върху родните им селища.

— Виж какво се получава! — възкликна тя. — Филипо е живял в Ла Скатола и е изчезнал малко преди Бадия а Руоти. Разстоянието е по-малко от един километър. Марко е живял в Ченина и е изчезнал край езерото, на разстояние по-малко от два километра. Феликс изчезна в непосредствена близост до Ла Пекора. Сега да свържем тези места: Ла Пекора, Вале Короната, Ла Скатола, Ченина, езерото… сравнително малка площ, не мислиш ли? Убиецът е действал в един кръг от около двайсет километра. Това означава, че той седи тук като паяк в убежището си, чувства се напълно сигурен и вероятно пак ще удари някой ден. Тук, в тази област. Съвсем близо до мен.

— Полицията би трябвало да го е разбрала.

— Може би да, а може би не. Нямам представа как работи тукашната полиция, но съм почти сигурна, че отдавна са забравили изчезването на Феликс. И още нещо, Кай. Феликс изчезна през хиляда деветстотин деветдесет и четвърта година, Филипо през хиляда деветстотин деветдесет и седма, а Марко — през двехилядната година. На всеки три години по едно момче. Точно през три години. Миналата година обаче никой не е изчезнал. Защо? Дали убиецът се е преместил, или е бил възпрепятстван от някакви обстоятелства? А може би следващото убийство ще стане много скоро?

Кай вдигна рамене и й подаде едната чаша.

— Пийни една глътка, за да мислиш по-добре.

Ане отпи от виното и веднага остави чашата на бюрото. Бързаше да развие теорията си.

— Искам да помислим какви връзки съществуват между тези селища. Кои лица се срещат и на трите места. Кой най-често е срещал децата по пътя, по който са минавали всеки ден? Може би пекарят, който снабдява с хляб Монтебеники, Ченина и Бадия а Руоти? Или свещеникът, който обслужва трите общини? Или земемерът, който отговаря за всички имоти в областта? А може би началникът на строителната служба, който редовно обикаля наоколо, за да види дали някой строи незаконно?

— Или пък агентът по недвижими имоти, който продава къщи и руини и постоянно развежда клиенти? Стига, Ане, така поставяш под подозрение всеки, който живее в едно от трите селища. Тук хората са постоянно на път — ходят си на гости, събират гъби и така нататък, и така нататък. Няма как да избереш двама или трима души. Това е абсолютно невъзможно.

Ане не му позволи да я отклони от идеята й. Разсъждаваше сериозно и концентрирано, лицето й пламтеше от напрежение.

— Искам да ми кажеш през кои години Енрико е строил нови къщи. Помниш ли?

— Трудно ми е да назова точните години. — Кай въздъхна примирено и кимна. — Мога да проверя, защото аз му посреднича при всички покупки.

— Направи го.

— Сега ли? — Кай я погледна стреснато. — Мислех, че ще отидем да вечеряме. От сутринта съм изпил три бутилки минерална вода и не съм хапнал дори бисквитка! От една глътка вино ми стана лошо!

— Моля те, провери. Трябва да знам.

Кай бързо намери каквото търсеше, сложи си очилата и недоволно запрелиства папката.

— И така: през хиляда деветстотин деветдесет и втора година е започнал да строи Вале Короната. Преустройството на Ла Скатола е през хиляда деветстотин деветдесет и шеста. Също през хиляда деветстотин деветдесет и шеста година е купил Каза Ласконе, а през хиляда деветстотин деветдесет и девета се е сдобил и с Ла Рокия. Останалото го знаеш.

— Добре. — Ане се замисли. — Марко е изчезнал през двехилядната година. Знаеш ли кога Енрико е продал Ла Рокия?

Кай отново отвори папката.

— През февруари две хиляди и втора.

— Вероятно си е объркал сметките и му се е наложило да продаде Вале Короната. Защото досега е живял там, докато е строил другите къщи.

— Не бих се учудил. — Кай изхъмка презрително. — Енрико винаги продава евтино. Не пита за обичайните цени, не се интересува от мнението ми. Всеки път бях бесен и се кълнях, че никога повече няма да правя сделки с него, но не удържах на думата си. Той е дяволски инат. С проклетата си упоритост свали цените на недвижимите имоти в цялата област. Ако не беше толкова тъп, сигурно щеше да разполага с много пари.

— Според мен той не е тъп, Кай. Сигурно има друга причина да продава толкова евтино. Може би го е страх, че няма да намери купувач?

Кай си наля още просеко.

— Много пъти съм се опитвал да разбера защо постъпва така, какво мисли и какво го вълнува, но не съм стигнал до разумно обяснение. Знам само, че нищичко не разбира от сделки. Но никой не може да проникне в главата му.

— Строил е близо до местата, където са изчезнали децата. Всеки път, когато е изчезвало дете, Карла е била в Германия.

— Стига, Ане, моля те! Не си въобразявай всякакви глупости. Енрико е странен тип, но иначе е мил, отзивчив и не е в състояние да нарани даже муха. Не се опитвай да изкараш убиец всеки човек, който ти се изпречи на пътя, защото ще се побъркаш. И когато наистина намериш убиеца, никой няма да ти повярва. Както ти казах преди малко, може да е бил всеки. Пекарят, свещеникът, Енрико и агентът по недвижими имоти са еднакво подозрителни.

— Прав си — призна съкрушено Ане. — Просто размишлявах. Енрико ми е приятел и не мога да си представя, че е в състояние да убива деца. Въпреки това… — Тя заби жълти карфици върху местата, където Енрико беше строил къщи. Всичките се намираха в радиуса от двайсет километра, където бяха станали убийствата. — Ето, виждаш ли — пошепна тя.