Сабине Тислер
Колекционер на деца (56)

55

Енрико посрещна Карла на перона в Монтеварки, прегърна я и я целуна по бузата.

— Имам за теб една добра и една лоша новина.

Тя го погледна страхливо и малко скептично.

— Какво се е случило?

— Продадох Вале Короната — отговори с усмивка той. — Или почти я продадох. След няколко дни отиваме при нотариуса.

Карла пребледня като смъртник и Енрико се запита дали причината е в неговите думи.

— Кажи ми и добрата новина — помоли тя с треперещ, но и студен глас.

— Жената, която ще купи имота, е много мила.

— Как да го разбирам?

— Както ти го казвам. Аз никога не заобикалям истината, винаги говоря направо. Ти го знаеш много добре.

Карла го погледна и той прочете съвсем ясно изписалото се в очите й послание: ти си подлец.

— В момента тя живее при нас във воденицата — продължи спокойно Енрико. Вече не се интересуваше от реакциите й. Вече бе казал най-важното. Карла трябваше да научи всичко. — Тя е германка. Разделила се е със семейството си в Германия и е дошла в Италия с намерение да остане. Влюби се във Вале Короната веднага щом я видя. Надявам се, че не се сърдиш, задето я поканих да живее във воденицата, докато се изнесем. Иначе трябваше да живее в хотел, а тя няма много пари. Щом плати поисканата от мен цена, ще е разорена. — Енрико избухна в тих смях.

Карла не се засмя.

— А ние къде ще живеем?

— Вече съм намерил една прекрасна руина. Ще ти хареса. Следващата седмица ще отидем при нотариуса. Смятам, че след около четири седмици ще съм приготвил една или две стаи, където да се настаним временно. Останалото ще възстановя на спокойствие.

Карла мълчеше и Енрико нежно я притисна до гърдите си.

— Сега е лято, Карла. През лятото винаги сме навън. Ако желаеш, можем да спим под открито небе. — Взе багажа й и я подкани: — Да вървим. Става късно.

Тя тръгна мълчаливо след него и той без мъка проникна в мислите й. Защо правиш това, без да ме попиташ? Без да обсъдиш решението си с мен! Защо винаги ме поставяш пред свършен факт? Защо поне не поговориш с мен, след като си решил да промениш живота ни из основи? Да, точно това си мислеше Карла, но не смееше да го изрече. Тя не беше в състояние да му отправя обвинения, а и беше толкова разочарована от него, че всяка дума би била нищожна, незначителна.

Всяка друга жена би грабнала багажа си и би взела следващия влак обратно за Германия. Само не Карла. От много години тя правеше всичко, което той искаше от нея. Стоически понасяше капризите му, промените, които предприемаше. Нощем, докато седеше в стаята си сам, в абсолютен мрак, той се питаше дали това е силата, или слабостта на Карла. Още не бе намерил отговора. Най-важното за него беше тя да не се променя.

— Как е баща ти?

— Зле — отговори тихо Карла. — Мъчно му е, че го оставих…

По-добре да си бях останала в Германия, след като си продал любимата ми долина… това искаше да каже тя, но не посмя.

Енрико кимна. Бе чул последното изречение съвсем ясно, сякаш тя го бе произнесла гласно. С годините се научи да чува всичко, което тя премълчаваше, преглъщаше или мъчително се опитваше да смели.

Когато пристигнаха в долината, Ане бе наредила масата за вечеря под стария орех. Енрико реши да остави двете жени да се оправят сами. По-добре да стои настрана.

Карла поздрави Ане любезно и дистанцирано. Ане непрекъснато се опитваше да покаже солидарността си с нея и се стараеше да говори топло и сърдечно. Въпреки това атмосферата се натегна.

Карла ровичкаше в салатата си, като че ли гъмжеше от червеи, а по едно време се задави с парче сирене, сякаш беше от гума. Когато най-сетне го преглътна, промърмори някакво извинение и изтича в къщата.

— Няма ли да отидеш при нея? — попита тихо Ане.

Енрико поклати глава.

— Всичко е наред. Няма смисъл да я тревожа.

Ане се качи по външната стълба и надникна през остъклената врата на спалнята. Карла седеше на леглото и плачеше. Ане почука плахо.

— Аз съм, Карла. Мога ли да вляза?

Карла я изгледа гневно, изтри очите си, стана и дръпна завесата пред вратата. Отказът беше от ясен по-ясен. След това отново захълца. Ане бавно заслиза обратно по стълбата.

Енрико не се притесняваше. Нека Карла се наплаче, това ще я утеши. Той беше напълно доволен. Знаеше, че постъпва правилно, като продава Вале Короната на Ане. Един ден Карла ще разбере и ще му прости. Както винаги му беше прощавала.