Сабине Тислер
Колекционер на деца (71)

70

Магазинът за строителни материали беше пълен с хора и Енрико се замисли дали да не дойде отново на следващата сутрин. После обаче си каза, че ще изгуби половината предобед в покупки, а това би било още по-неприятно. Затова остана и се постара да запази спокойствие. Занаятчиите от околността бяха приключили с работата за днес и бяха дошли да си купят материали за следващия ден, да заменят повредени инструменти — и да си побъбрят. Много от тях се опитаха да го въвлекат в разговора. Енрико се държеше любезно, но на разстояние и отговаряше едносрично.

— Значи си купил Каза Мерия, къщата на старата вещица? — поинтересува се горският работник Марио.

Енрико кимна.

— Оная, дето я изгориха? — попита Пиетро.

— Не са я изгорили. Първо умря, после лудата подпали къщата.

Енрико вече беше чувал за „лудата“, но не знаеше коя е. Пък и не го интересуваше, искаше само да го обслужат.

— Решил си да вдигнеш къщата отново, така ли?

Енрико отново кимна.

— Имаш ли вече разрешително? — полюбопитства Марио.

— Още не.

По дяволите, колко мразеше подобни разговори! Знаеше, че всичко, което се случва в магазина за строителни материали, моментално се разпространява из селото.

— Но вече строиш, така ли?

— Още не.

Енрико се усмихна и погледна в друга посока. Имаше на разположение повече от два месеца. Едва щом започнеше ловният сезон, покрай къщата щяха да минават ловци и да видят, че е наново построена. Но той щеше да ги покани да изпият по чаша вино и се надяваше, че никой няма да прояви злоба и да го издаде на властите.

Италианците решиха, че немецът има трудности с езика, и го оставиха на мира. Енрико търпеливо изчака още половин час, докато го обслужат, и успя да купи голяма част от винтовете, необходими му за прозорците.

На връщане към Каза Мерия зад него се появи черен джип. Енрико се обърна, водачът на джипа даде сигнал и Енрико позна Ане и Кай. Махна им за поздрав и увеличи скоростта. Джипът направи същото.

Енрико изруга тихо. Какво искаха тези двамата? Нима смятат да му гостуват? Не обичаше непредвидените посещения. Сутринта беше започнал работа в седем, изгуби много време при търговеца на строителни материали и се изнерви до крайност. По-добре да беше мъкнал камъни, отколкото да виси в онзи магазин. В момента единственото му желание беше да захвърли работните дрехи и да измие мръсотията и потта от тялото си. Нямаше никакво намерение да води глупави разговори и да се държи учтиво.

Явно никога повече няма да се върне времето във Вале Короната, когато никой не ме познаваше, никой не ме посещаваше и нямах официален адрес, каза си гневно той.

Карла посрещна двата автомобила пред къщата. Засмя се и прегърна Ане и Кай за добре дошли.

— Хубаво е, че сте решили да наминете — рече тя, опитвайки се да придаде малко бодрост на гласа си. Трескаво размишляваше дали изненадващото посещение има нещо общо със снимката на кухненската маса.

— Изглеждаш потисната — отбеляза меко Енрико и Ане кимна. Той се обърна към Карла, помилва я по рамото и отново посвети вниманието си на гостите. — Разположете се удобно. Аз ще взема един душ и след пет минути ще съм отново при вас. Искам да знам какво се е случило.

Ане и Кай седнаха под старо смокиново дърво. Карла го беше харесала и беше сложила там пейки и малка маса.

Домакинята влезе в къщата да донесе вино, а Кай и Ане се спогледаха учудено.

— За толкова кратко време Енрико е свършил страшно много работа — отбеляза Ане. — Работи като животно. Наблюдавал ли си го някога? Всичко върши тичешком.

Кай улови ръката й и заговори настойчиво:

— Какво търсим тук, Ане? Енрико и Карла не са влезли с взлом във Вале Короната.

— Прав си, но все отнякъде трябва да започнем. Може би имат идея. Подозрение. Не мога да седя във Вале Короната и да се правя, че нищо не се е случило!

Ане се държеше с Кай доста грубо и се обвиняваше за това, но не посмя да му каже, че й е неприятно да гледа как Енрико се облива с вода и се сапунисва. Той очевидно не се притесняваше, че тя го вижда.

Карла се появи с вода, вино, маслини, сирене и малко хляб.

— За съжаление нямаме нищо повече — каза тя и сложи таблата на масата.

— Предостатъчно е — успокои я Ане. — А и ние не сме гладни.

Кай изкриви лице в опит за усмивка. Той умираше от глад.

Енрико се появи по къс панталон и тениска. Седна на един стол и продължи да бърше мократа си коса.

— Какво има? Случило ли се е нещо?

Карла разля малко минерална вода, защото ръцете й трепереха неудържимо, но никой не го забеляза.

— Първо искам да ти задам един въпрос, Енрико — започна Ане. — Защо каза, че в областта не са ставали убийства на деца? Истината е друга. Освен моя Феликс съвсем наблизо са изчезнали още две момчета. Филипо и Марко. Първият на единайсет, вторият на тринайсет години. След такава случка хората говорят за нея седмици наред. В заведенията, в магазините, на пазара, на площада, навсякъде. Помня как беше с Феликс. Наистина ли не сте чули нищо за убийствата?

— Аз не знаех. Наистина — пошепна Карла и на бузите й избиха трескави червени петна.

— Аз обаче знаех — рече тихо Енрико и сведе глава към земята. — Възможно е Карла да не е разбрала, защото и двата пъти случайно беше в Германия.

— Знаел си и за изчезването на Феликс?

Енрико кимна.

— Когато изчезна Феликс, Карла пак ли беше в Германия?

— Да — отвърна Карла. — Нали онази вечер ти казах, че баща ми получи инфаркт.

Ане кимна. Да, тя беше споменала за баща си. После се обърна към Енрико. Очите й святкаха гневно, гласът й прозвуча пронизително:

— Защо не ми каза за другите две изчезнали деца?

— За да не те плаша, Ане. — Енрико говореше сърдечно, с подчертано съчувствие. — Ти си имаш достатъчно грижи и проблеми. Но главното е, че не исках да ти отнема надеждата един ден да видиш сина си жив. Вероятно съм допуснал грешка. Да, възможно е да съм постъпил неправилно. Затова те моля да ме извиниш. Прости ми, Ане.

Гневът моментално се изпари от сърцето й и тя попита засрамено:

— Значи ти не вярваш, че Феликс може да е още жив?

Енрико поклати глава. Карла притисна ръка върху устата си, готова да заплаче. Ане обаче продължи да пита настойчиво:

— Значи в областта върлува убиец на деца, който през две-три години отвлича момче, убива го и скрива трупа толкова добре, че никога не го намират?

— Да, възможно е — отговори Енрико, не смеейки да я погледне.

Около масата се възцари мълчание. След малко Ане пое дълбоко дъх и съобщи:

— Мисля, че днес убиецът е проникнал във Вале Короната.

— Какво? — Енрико усети как му се завива свят и се постара да се съсредоточи върху дишането си.

Ане трескаво затърси в чантата си кутията с цигари. Кай се възползва от случая да разкаже какво са видели:

— Днес бяхме в Монталчино. Когато тръгнахме, всичко във Вале Короната беше спокойно, но когато се върнахме, прозорецът на кухненската врата беше счупен. По пода имаше кръв. Вероятно влезлият се е порязал на счупеното стъкло. Навсякъде претърсихме. Обърнахме къщата с главата надолу. Всичко си е там. Нищо не липсва. Няма следи от ровене.

— В чекмеджето на кухненската маса имаше пари. Никой не ги е пипал — допълни Ане.

— Липсва само една снимка. Снимката на Феликс, която беше окачена над масата в кухнята. Само тя е открадната. Само снимката. — Кай погледна въпросително Карла и Енрико. — Какво означава това според вас? Ние не разбираме.

Карла скочи, промърмори някакво извинение и се втурна към къщата.

— Какво й е?

— Нямам представа.

Енрико нямаше никакво желание да мисли за жена си. Той беше объркан, смутен. По-точно потресен. Не понасяше да попадне в ситуация, когато не може да вижда положението ясно и не разбира какво се случва.

— Не виждам смисъла — продължи глухо той. — Кой би проникнал с взлом във Вале Короната само за да открадне една снимка?

— Точно това искам да знам! — Ане пушеше трескаво. — Но мога да си представя, че е бил убиецът. Човекът, убил Феликс. Може случайно да е минал край Вале Короната и от любопитство да е надникнал в кухнята. И тогава е видял снимка на момчето, което е убил преди десет години. И е пожелал да я има. На всяка цена. За спомен. Като трофей. Откъде да знам? Убийството вече е избледняло в паметта му, но изведнъж споменът се е върнал. Отново е изживял случилото се тогава, видял е какво е извършил, насладил се е на деянието си. И ще продължи да си спомня и да се възхищава на себе си, защото вече има снимка на Феликс. Само така си обяснявам, че не е потърсил пари и не е взел лаптопа ми.

Карла се върна под смокиновото дърво. Явно беше измила лицето си със студена вода, защото бузите й пламтяха.

— Какво точно е станало? Кажете ми, моля.

Кай повтори накратко обясненията на Ане.

Карла кимна и седна.

— Добре ли си? — попита Ане.

— Нищо ми няма — отвърна тихо тя и се опита да се усмихне.

Енрико усети как сърцето му за миг спря, а после продължи да бие неравномерно. Какво ставаше тук? Май някой от тримата насреща му знаеше прекалено много.

— Обадихте ли се в полицията? — попита Карла.

— Заради една снимка, която струва двайсет евро? Ще кажат, че сме луди! — Кай поклати глава.

— Във Вале Короната има нещо, свързано с Феликс, но не го разбирам — заяви Ане и отново запали цигара.

— Ако е бил убиецът — заговори успокоително Енрико, — това е била такава невероятна случайност, че не мога да си я представя. По принцип не вярвам в случайности. Не вярвам и в съдбата, която по тайнствен начин направлява пътя ни, а ние не сме в състояние да се съпротивляваме. Не. Това е въображение. Всеки път, когато не можем да си обясним какво става, включваме в играта случайността и се успокояваме. Трябва да има разумно обяснение за изчезването на снимката. Ще ми се да вярвам, че то е съвсем просто. Жалко, че не се сещаме какво е.

— Какво може да се крие зад това разбиване на прозореца? Кажи ми! Дай просто, разумно обяснение! Знаеш ли колко ще се зарадвам да го чуя! Само не ми излизай насреща с философски разсъждения! Искам да знам какво се е случило във Вале Короната и какво общо има това със сина ми!

Енрико сведе глава. Карла и Кай също. Една безкрайна минута изтече в мълчание.

— Случвало ли се е и друг път някой да проникне във Вале Короната? Или нещо подобно на влизане с взлом?

Карла поклати глава.

— Не, слава богу. Но съм чувала за няколко усамотени къщи, където са ставали кражби. Виновниците са главно наркомани. Търсели ценни вещи, за да ги продадат и да си набавят дрога. Взели по няколко бутилки вино и офейкали. За щастие при нас не се появи никой. Енрико винаги е казвал, че просто не могат да намерят Вале Короната. Защото е скрита. Но явно се е лъгал.

Аз не се лъжа, каза си гневно Енрико. Аз никога не се лъжа.

Появи се малка котка и скочи в скута му. Той я помилва и я пусна на земята, но тя отново се покатери в скута му. Този път Енрико я остави да си седи и продължи да я милва.

— Ако желаеш, Ане, Карла и аз можем да нощуваме при теб във Вале Короната. Докато страхът ти изчезне. Или докато откриеш какво се е случило.

— Не е нужно. Тази нощ аз ще остана при нея. А ако желае и през следващите дни — възрази енергично Кай. Беше му все едно какво си мислят Енрико и Карла, но двамата изобщо не реагираха.

— Има много деца, които изглеждат като Феликс. Може би някой се е объркал — предположи предпазливо Енрико.

— Може би, може би, може би! — Ане скочи. Лицето й пламтеше. Тя грабна чаша вино и я пресуши на един дъх. — Може би някой е убил моя Феликс просто по невнимание. Може би е искал да убие друго дете, но е попаднал на Феликс. И ме остави без дете. Моля те, Кай, откарай ме вкъщи, защото главата ми ще се пръсне.

Кай стана и я подкрепи.

— Много ви благодаря, че я изслушахте — каза той на Енрико и Карла. — Ще се обадим.

После внимателно поведе Ане към колата.

 

 

— Тя се е побъркала — заговори Енрико веднага щом останаха сами. — Но това е разбираемо. Първо трябва да свикне с тишината, със самотата и мрака. Животът сред природата е съвсем различен от този в града. В такава ситуация човек често вижда неща, които не съществуват, и си въобразява какво ли не.

— Обаче снимката е изчезнала! Това не е плод на въображението й!

Карла се учуди и се ядоса, че Енрико отказваше да проумее очевидното.

— А ти знаеш ли? Била ли си там? Тя се намира в специална ситуация. Вале Короната е твърде далеч от цивилизацията. Преживяването е съвсем ново за нея. Освен това майките, преживели болезнена загуба, често правят странни неща. Може би тя сама е свалила снимката от стената и я е унищожила, за да сложи край на болката си. Защото не иска постоянно да си спомня за Феликс. Защото е тук, за да започне нов живот. Не я ли разбираш?

— Ами счупеното стъкло на вратата? Ами кръвта по пода? Ако е искала да се отърве от снимката, е щяла да я хвърли и готово. Защо й е било да чупи прозорец и да влиза с взлом в собствената си къща? Теорията ти е неправдоподобна. Освен това трябва да ти покажа нещо.

Карла стана и изтича в къщата.

Тя е права, каза си Енрико. Ане иска да се чувства сигурна и не би счупила прозореца на кухнята само за да се отърве от снимката. Това е дело на луд човек, а Ане не е луда. Енрико размишляваше трескаво, но не успяваше да открие какво се е случило.

Карла се върна при него и безмълвно сложи снимката на масата.

Енрико се стъписа както никога в живота си.

— Ти? — попита беззвучно той. — Ти си отишла във Вале Короната и си счупила прозореца, за да влезеш в кухнята и да вземеш снимката? Да не си полудяла?

Карла се усмихна уморено.

— Днес павирах алеята към къщата. По едно време ми стана много горещо и влязох в къщата да пия вода. Пих от гарафата, която стои на масата в кухнята. После излязох и легнах в хамака, за да почета малко. Четох не повече от петнайсет минути. И под дървото беше горещо, затова реших да вляза. И намерих тази снимка на масата в кухнята.

Енрико повярва във всяка дума на Карла. Изведнъж му стана студено. Никога през живота си не се беше чувствал толкова безпомощен и безсилен.

— Защо не каза на Ане, че знаеш къде е снимката?

— Защото и тя, и Кай веднага ще си помислят, че съм била аз! Както ти преди малко! Звучи логично, нали? Щом снимката е при мен, значи аз съм я взела. Това е единственото възможно обяснение. Никога, никога няма да им кажа, че снимката е тук. Ти също не им казвай, Енрико, моля те!

Той кимна.

— Отивам да си легна — продължи Карла. — Чувствам се смъртно уморена, а и смятам, че тази вечер няма да разберем нищо повече. Хайде да спим. Дано утре, когато се събудим, ни хрумне нещо, което днес сме пропуснали.

Карла вече се чувстваше доста по-добре. Даде снимката на Енрико, а с нея му прехвърли и отговорността. Нервността й се изпари. В този момент даже й беше все едно как снимката е попаднала в тяхната къща. Искаше само да спи и да забрави ужасната случка.

— Да, права си, и аз ще дойда след малко — отвърна Енрико, без да я погледне. Пожела й „Лека нощ“, но не я целуна по бузата както обикновено.

Карла се прибра и си легна.

Енрико духна свещта и остана да седи в тъмнината.

Трябваше да размисли. Нещо се е случило. Контролът се беше изплъзнал от ръцете му. Някой знаеше какво прави той и си играеше с него. И в момента този непознат беше поне с един ход напред.

Нощта беше хладна, но той не влезе в къщата да си вземе пуловер. Мислите му се надпреварваха.

Постепенно песните на щурците заглъхнаха. След около час се възцари тишина. И тогава Енрико разбра кой си играе с него.

Ане. Естествено. Неслучайно бе купила точно къщата, в която той беше убил сина й. На света няма случайности. Той трябваше да се сети по-рано какво става. Как така не му направи впечатление, че тя толкова бързо избра Вале Короната? Никой не купува къща така прибързано. Човек оглежда различни имоти, избира, колебае се, преди да реши. Ане видя само неговата къща и веднага каза, че я иска. Защото е дошла в Италия само за да купи Вале Короната. Посредникът беше прикритие. Средство към целта. Начин да се добере до него, без да направи впечатление. Да се представи като обикновена купувачка. И той се хвана на въдицата. Довери й се. А трябваше да помисли малко повече, преди да продаде.

Ане знаеше всичко. Знаеше, че синът й е мъртъв и че той го е убил. Приятелството й беше само лицемерие. Любезността й беше само фасада, зад която кипеше омраза. Защо е чакала толкова дълго, докато му разкаже, че търси сина си? Защото се е страхувала, че ако знае истинската причина, той няма да й продаде къщата. Разбира се, че нямаше да й я продаде. В никакъв случай.

Ане беше хитра. Искаше доказателства. Оставяше го да се мята като риба на сухо, опитваше се да го изнерви, да подкопае увереността му. Наслаждаваше се на властта си над него. Искаше да му демонстрира, че е изгубил контрол над живота си. Искаше да види страха му. Един ден ще разруши басейна и ще представи доказателството.

Номерът със снимката беше великолепен. Тя се справи сръчно и наистина успя да го извади напълно от равновесие.

Енрико помнеше сутринта, когато натовари колата с инструменти и най-неочаквано чу ясния детски глас да пее край потока. Любимата песен за пиратите. А после Ане пусна записа на същата тази песен. В първия миг се уплаши, стана му страшно. Как не се сети веднага, че тя е започнала да упражнява психотерор над него! Толкова очевидно беше.

Един въпрос обаче остана: Откъде Ане знае всичко за него? Ако го е проследила на онзи Разпети петък преди десет години, ако е видяла как синът й се е качил в колата му, е щяла веднага да отиде в полицията. Ако е чула или видяла Феликс във Вале Короната, също е щяла да отиде в полицията, за да спаси детето си. Значи не го е видяла.

Оттогава бяха минали десет години. Десет години без въпроси, без разследване. Пълна тишина. Той си живееше необезпокоявано. Дори изчезването на Марко и Филипо не насочи подозренията към него. Никой не дойде да го разпита. Полицията не го закачаше. А сега майката на едно от момчетата се появи буквално от нищото и му показа, че е наясно с нещата. Защо още не е отишла в полицията? Защо още не са дошли да го арестуват и не са пресушили басейна? Какво иска тя — да го измъчва ли? Да се наслади на отмъщението си?

Той трябваше да намери отговор на тези въпроси, за да си възвърне душевния мир. Ане със сигурност не подозираше, че Енрико е открил тайната. Това беше неговото предимство. Сега и той ще направи своя ход. Тази жена не е в състояние да го матира. Няма да й позволи. Никога не е губил, и този път, няма да изгуби.

 

 

На другата сутрин Карла стана много рано. Излезе от къщата и завари Енрико да седи в същото положение, в което го беше оставила вечерта. Тя примигна сънено срещу бледата утринна светлина и реши да не си блъска главата с тази нова загадка, а първо да свари кафе.