Сабине Тислер
Колекционер на деца (49)

48

Хамбург, 2004 г.

Едуард Хартман хъркаше. Очите му бяха затворени, лежеше по гръб, но не спеше. Карла тъкмо му бе сменила памперсите. Изми го хубаво, застла леглото с чисти чаршафи и изхвърли вонящата торба. Сега в спалнята миришеше на свежо. Щорите на прозореца и балконската врата бяха спуснати и старомодният полилей на тавана разпръскваше хладна млечнобяла светлина. Карла вдигна щорите и открехна прозореца. После включи нощната лампичка на шкафчето до леглото и изключи осветлението.

— Не можеш ли да почакаш? — изграчи баща й, без да отвори очи. — Защо отваряш прозореца, като знаеш, че това ще ме убие? Или искаш да получа и белодробно възпаление?

Без да каже дума, Карла стана и затвори прозореца.

— Малко чист въздух няма да ти навреди.

Баща й най-сетне отвори очи и примигна.

— Откъде се взе тази мътна лампа? Да не би да съм вече мъртъв? Сега сигурно ще влязат съседите със запалени свещи. Или вече нямаме пари да си плащаме тока?

Карла, която тъкмо бе приседнала на леглото, стана с въздишка и включи осветлението.

— Това е друго нещо — изръмжа баща й и отново затвори очи.

Карла пое дълбоко дъх и каза каквото трябваше.

— Дойдох да ти кажа довиждане, татко. Влакът ми тръгва след час. Връщам се в Италия.

По тялото на Едуард Хартман премина тръпка. Той се надигна и погледна смаяно дъщеря си.

— Та ти си тук само от три дни!

— От три седмици, татко, не от три дни. — Карла помилва бузата му. — Не се притеснявай, мама и Сузи ще те гледат много добре. През есента ще дойда пак.

— Спести си утешенията. През септември ще съм умрял. Сигурно ще умра още следващата седмица, но на теб ти е все едно. Толкова ли не можеш да останеш още няколко дни, докато пукна, ами бързаш да отидеш отново в онази гадна, западаща Италия, при онези жалки туземци и онзи мръсен безделник и скитник… как му беше името…

Карла не отговори.

— Добре де, заминавай! Махай се оттук! Аз съм ти безразличен. Не те е грижа за родителите ти. Винаги е било така. Беше жалко хлапе, а сега си жалка жена!

— Три седмици се грижих за теб, татко. Ден и нощ. От три години идвам редовно, за да се грижа за теб.

Очите й се напълниха със сълзи и тя стисна ръката му, макар да усещаше, че по този начин предава и себе си, и Алфред.

Баща й изхърка, за да покаже, че разговорът е приключен. Не й каза довиждане, не стисна ръката й, дори не я погледна на сбогуване.

Карла се наведе и го целуна по челото.

Баща й не реагира.

Карла въздъхна и тихо излезе от стаята.

 

 

Сузи я чакаше пред вратата.

— Какво ти каза?

— Нищо. Наруга ме. Както винаги. Нали го знаеш какъв е. А Алфред му е трън в очите.

Сузи кимна.

— Искаш ли да пием по чаша шампанско?

Карла си погледна часовника, но последва сестра си в кухнята. Сузи извади виното от хладилника и напълни две чаши.

— Остани тук — помоли тихо тя. — Ще живееш при мен. Бернд няма да се сърди. Няма да се занимаваш с татко всеки ден, не се притеснявай. Ще се сменяме. Ще уредя да идва гледачка, за да ни облекчи.

— Той ще я прогони. Нали знаеш, че никой не би могъл да понесе злобните му приказки!

— Ще видим.

Карла открай време се възхищаваше на сестра си. Сузи беше енергична и решителна. Не позволяваше никой и нищо да я сплаши и беше готова да мине през огън, за да защити убежденията си. Фанатично защитаваше истината и това усложняваше живота й — навсякъде я смятаха за трудна, дори опасна, отвсякъде я гонеха. Сузи обаче не търсеше хармония. Не й пукаше, че непрекъснато си създава врагове, че няма приятели. Въпреки това Карла й завиждаше. Защото имаше сила, каквато тя не притежаваше.

— Остани тук — настоя Сузи. — Не разбирам какво търсиш там. Живееш в самота, напълно изолирана, с мъж, който не те обича…

— Обича ме! — Това беше единственото, в което Карла вярваше с цялото си сърце.

— Но не спи с теб!

Карла вдигна рамене. Лицето й пламна.

— Да, така е, но… Не знам. Мисля, че причините са много.

— Какви по-точно? — Сузи не отстъпваше лесно.

— Нямам представа, но съм сигурна, че това няма нищо общо с мен.

— Не говорите ли за това? Не му ли казваш какво искаш? Че сексът ти липсва?

Карла поклати глава.

— Не мога да го обясня. Това е нещо, за което не мога да говоря с Алфред.

Сузи поклати глава и извъртя очи.

— Мишленце, това е една голяма гадост! Твоята връзка е ненормална, не разбираш ли! Вегетираш в онази гора, без телефон, не смееш да включиш печката, нямаш забавления, телевизия, приятели… Защо продължаваш да се мъчиш? Нужни са ти хора, не разбираш ли? Нужно ти е разнообразие. Трябва да имаш смислено занимание. И главното — трябва да имаш приятелка, с която да споделяш. Иначе ще се удавиш в онова блато!

Карла разтърка негримираните си очи и се усмихна.

По дяволите, ако аз направя така, ще приличам на уличница, която три дни не е ставала от леглото, помисли си Сузи. А малката ми сестра се разхожда без никакъв грим и отказва да разбере, че би изглеждала фантастично, ако подчертае очите и устните си. Откакто тръгна с онзи мъж, се самоубива. Системно. Движи се като лунатик и прави само онова, което е лошо за нея и ще й докара нещастие.

— Права си, много бих искала да имам приятелка — промълви замечтано Карла. — При нас е винаги тихо, а и с Алфред не си говорим много… За какво да говорим? Когато се връщам от Германия, в началото ми е много трудно да мълча, но после… След няколко дни свиквам. И един ден усещам, че съм изгубила желание изобщо да си отварям устата.

— Велики боже! — Сузи беше искрено ужасена. — Още една причина да си останеш в Германия. Моля те, Карла, моля те!

Сестра й поклати глава.

— Няма да го направя. Алфред не може без мен и аз не мога без него.

— Виждам, че не съм в състояние да ти помогна.

Сузи презира Алфред, помисли си Карла и й стана мъчно.

— Ти не го познаваш — опита се да обясни тя. — Той е невероятна личност.

— Стига, Карла! Той те третира като глупаво малко дете! Защо не искаш да разбереш? Контролира те от сутрин до вечер! — Сузи отново се ядоса. — Иска да знае с кого се срещаш, с кого говориш по телефона, какво казваш. Страх го е, че ще говориш за него, че би могла да кажеш нещо лошо, че някой ще разбере в каква дупка живеете.

— Престани, Сузи! — Карла не се сърдеше на сестра си. Даже се усмихваше. — Той се страхува за мен. Такъв си е — тревожи се за всичко. Не би го правил, ако не ме обичаше. Само затова иска винаги да знае къде съм. Това е цялата тайна.

— Ти си неспасяема — въздъхна Сузи и понечи да напълни отново чашата и, но Карла я спря.

— Няма да пия повече. Тръгвам.

В този момент в кухнята влезе майка им. Карла скочи и я прегърна.

— Не се сърди на татко си, детето ми, знаеш го какъв е — пошепна майката. — Не е способен да показва чувствата си, но мрази и да мълчи, затова ругае най-близките си.

— Не се безпокой, мамо — кимна Карла. — Да отида ли пак при него?

— Опитай, но той вече спи.

Карла влезе на пръсти в спалнята. Баща й лежеше по гръб. Дълбоко хлътналите му очи бяха затворени. Хъркането бе спряло.

— Довиждане, татко — пошепна Карла.

Наведе се над него и чу дрезгав шепот:

— Баща ти е на път към ада, малката ми.

— Не мисли такива неща, татко. И не ги казвай.

— Защо, малката ми, след като знам, че това е истината? Но се надявам проклетата каруца да заседне някъде в калта и пристигането да се забави. За да те видя още веднъж…

Тънките му устни се разтегнаха в усмивка и Карла разбра, че това е обяснение в любов. Единственото, на което баща й беше способен.