Сабине Тислер
Колекционер на деца (32)

31

Ане Голомбек паркира непосредствено пред портата Сан Марко. Остави двата куфара в багажника, зави лаптопа и козметичната чантичка с прашно бледорозово одеяло и взе само ръчната си чанта. Знаеше, че хотелът й, „Палацо Торино“, е наблизо, но искаше първо да провери дали е възможно да отиде дотам с колата. В туристическата агенция я уверяваха, че хотелът е от средна ценова класа, но тя въпреки това резервира стая само за една седмица. Ще поживее тук и ще види. Разполагаше с цялото време на света. Със седмици, с месеци, може би и с години. Обзе я странно усещане за свобода. В същото време се чувстваше като изгубена. Не знаеше какво ще прави с времето си. Утре щеше да стане на 42 години и да прекара рождения си ден сама в Сиена. Малко се страхуваше от утрешния ден.

Хотелът се оказа внушителен палат от XVII век. Обстановката й хареса от пръв поглед. В стаята имаше маса, легло и скрин от тъмно дърво. Изглеждаше доста тясно. Харалд щеше веднага да разбере дали скринът е от истинско дърво, или от някаква плоскост, но тя не можа. Над леглото висеше мотив с ангели от Вилиам Бугро — евтино копие в помпозна златна рамка. Името на художника бе написано в левия ъгъл. Две прегърнати ангелчета с мънички крилца на голите рамене. Момчето целуваше момичето по бузката, а то смутено бе навело глава към земята. Ане свали картината и я мушна под леглото.

Отвори прозореца и се огледа. Навън беше необичайно спокойно. Високият зид и субтропичната градина спираха градския шум. Миришеше на розмарин и лавандула. В стаята нямаше телевизор. Само централно управлявана радиоточка с една-единствена програма и ужасно качество на тона. Говорителят тъкмо се обясняваше с някакъв човек и двамата крещяха така силно, че Ане веднага изключи радиото.

Душът очевидно не беше направен за жени. Неподвижна глава под тавана, ситни дупчици, през които излизаха съвсем тънки струи вода. Никакъв шанс да се измие основно. Сигурно и душът е от XVII век, каза си тя. Изобщо не усещаше струи вода върху тялото си, но душът все пак я освежи. Гримира се грижливо и излезе от хотела.

На път към колата мобилният й телефон сигнализира за получено съобщение. „Обади се, щом пристигнеш. Баба.“ Пак „баба“. Все едно че нищо не се е случило, помисли си раздразнено Ане. И все пак… Майка й беше една от малкото дами, минали седемдесетте, които знаеха как да изпращат есемеси. Какво да прави сега? Да й позвъни и да чуе какво ще има на масата за обяд ли? Защо майка й просто не бе позвънила, вместо да праща съобщение? Телефонните разговори от Германия са много по-евтини, отколкото обратните.

Ане приседна на парапета на градската стена и набързо написа отговор. „Пристигнах благополучно. Поздрави. Ане.“ Изпрати съобщението и въздъхна облекчено.

След малко продължи пътя си. Улиците бяха пусти, всички прозорци на къщите бяха затворени заради обедната горещина. Ане забеляза малкото бистро едва когато почти го бе подминала. Върна се, купи си четвърт пица за две евро и петдесет и бавно я изяде под сянката на смокиново дърво, подаващо се иззад стената.

След като се нахрани, се почувства доволна и спокойна. Изпружи крака върху топлите камъни и за миг затвори очи. Харалд дори не я прегърна на сбогуване.

— Дано да знаеш какво правиш — само каза той и си влезе вкъщи.

Ане седна в колата и почака цели пет минути, но Харалд не се върна. Най-сетне потегли. Беше й зле, мъчеха я угризения на съвестта и усещането, че прави поредната съдбоносна грешка. Едва след триста километра в сърцето й покълна подозрението, че той съзнателно е искал да я направи несигурна.

Ане отвори очи и стана. Много скоро щеше да събере сили и да отиде на мястото, където преди десет години се случи най-страшното.