Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Възмездие (80)

77.

— Как, по дяволите, се е добрала до мобилен телефон? — попита Гидън веднага щом се качи зад волана на спортния джип и потегли.

— Не знам, но всичко започна да се скапва — отвърна Дейв. — Същото като с Енцо е, но дори още по-зле. Този път с теб наистина сме мъртви.

— Може би някой е влязъл през задната врата. Сигурен ли си, че я заключи?

— Не, Гидън, оставих я широко отворена, така че всеки да може да влезе при нея и да звънне на 911.

— Ей, недей да се оправдаваш. Просто питам.

— Интересно, на мен ми прозвуча така, сякаш ме обвиняваш.

— Извинявай. Всичко това ми дойде малко изненадващо. И съм малко изнервен.

— Ето къде е разликата между нас, Гидън. Аз съм много изнервен.

— А какво ще кажеш за момент да спрем да се паникьосваме и да започнем да мислим? — каза Гидън.

— Аз мисля доста — отвърна Дейв. — Мисля си за това какво е да си ченге, което ще прекара остатъка от живота си в „Синг Синг“^[1].

Гидън насочи колата към моста „Ед Кох“. Час пик тъкмо започваше, но трафикът от автомобили, напускащи Манхатън, беше далеч по-малък от този, изсипващ се от Куинс.

— Виж какво мисля аз по въпроса — каза Гидън. — Никой не е влязъл през задната врата. Изобщо никой не е влизал отникъде. Ако някой наистина беше влязъл там и беше видял Рейчъл, досега щеше да се е обадил повторно. Прав ли съм?

— Надявам се — сви рамене Дейв.

— А и тя е облечена само с един защитен костюм. Къде би могла да скрие мобилен телефон? Дори и по някакъв магически начин да се е сдобила с такъв, тя е окована. Какво точно е направила? Набрала е със зъби ли? Според мен това е измама, Дейв. Някоя откачалка е звъннала на 911 и се е представила за Рейчъл, а тези ченгета идиоти са се хванали.

— Кои са ченгетата идиоти? Джордан и Макдоналд или ние двамата? Нали казаха, че сестра й е разпознала гласа…

— Стига, Дейв, помисли малко! Сестрата е искала това да е Рейчъл. Ченгетата също са искали да е Рейчъл, затова са се хванали. Ти и аз обаче знаем, че тя няма как да се е добрала до телефон. Обаждането трябва да е измама, спокойно.

— Спокойно? Може би, ако откачалката се беше обадила от Бруклин, но не е така. Измама или не, обаждането ги е накарало да търсят мястото в Куинс, така че няма да се успокоя, докато не я преместим възможно най-далеч от там. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Мислех, че досега ще е признала — каза Гидън, — но тя се оказа корава. Може да ни отнеме дни преди да успеем да я запишем на видео.

— Нямаме дни — отвърна Дейв. — В гаража е прекалено горещо, не можем да я държим там. Не ми се ще да пътувам до Адирондак и обратно, но мисля, че колибата на братовчед ми там ще е най-сигурното място. Предлагам да отидем веднага да я вземем и да тръгваме натам.

— Има един малък проблем — каза Гидън, — пътят дотам е пет часа в едната посока. Джордан и Макдоналд ще звъннат всеки момент и ще поискат да отидем в който и да е квартал, от който решат, че е било направено обаждането. Не можем да изчезнем от полезрението им, а и няма как да я натъпчем отзад в багажника.

— Е, просто няма как да я оставим в гаража.

— Разбира се, че има — отвърна Гидън. — Просто няма как да я оставим в гаража жива.

— Какво искаш да кажеш? Да я убием… просто така ли? Без да сме я заснели на видео?

— По-скоро мисля за това да я убием, без да ни хванат — отвърна Гидън. — Ей, няма как да печелиш във всички случаи. Тя така и не се пречупи, а ние нямаме повече време да чакаме. Нямаме друг избор, трябва да я убием.

— Кога?

— Сега е най-добрият момент — отвърна Гидън и веднага щом слезе от моста, зави по булевард „Върнън“. — Ще бъдем там след пет минути.

— Просто така? — попита Дейв. — Ще влезем и просто ще я убием?

— А ти какво предлагаш да направим? Да й занесем друга пица ли? Да й купим подаръци за сбогуване? Дейв, това няма да бъде нещо голямо, какъвто беше случаят с Енцо. Знаем как да го направим. Ще сложим найлонова торба на главата й, ще съберем оборудването и ще я оставим там. Евентуално все някога може и да я намерят.

Дейв кимна, опитвайки се да приеме факта, че щяха да убият някого след пет минути. Така и не успя да свикне с това. Гидън беше този, който се справяше безпроблемно.

— Някой някога казвал ли ти е, че си откачено копеле?

— Ъхъ — отвърна Гидън. — Само че може пак да ми го повториш. Така и не ми омръзва да го чувам.