Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Възмездие (41)

38.

Онези дим-съм в „Ню Уонтон Гардън“ може и да не бяха най-хубавите, които съм ял, но определено бяха няколко класи над определението на стареца като „недотам лоши“. Разбира се, аз никога не съм ходил в провинция Гуандун, така че, когато става въпрос за китайски ястия, моят партньор по го и аз имаме съвсем различни разбирания за качество.

— Остана едно — казах на Кайли, която беше прекарала по-голямата част от времето в ресторанта, като просто седеше срещу мен и наблюдаваше как ям.

— Довърши го ти — каза тя. — Аз се натъпках.

— Да, три парченца наистина могат да заситят едно момиче до пръсване — заявих аз и захапах последната хапка от скарида в тесто.

— Не съм толкова гладна — отвърна тя и потърка палец по дисплея на айфона си.

— Искаш ли да му се обадиш?

— На кого?

— Кайли, не се опитвам да се меся в живота ти, но вчера Спенс е бил откаран в спешното, защото се е надрусал с хапчета, а тази сутрин си излязла, преди да го видиш. Така че, когато питам „Искаш ли да му се обадиш?“, имам предвид съпруга ти, за когото, изглежда, доста се тревожиш. И тъй, повтарям: искаш ли да му се обадиш?

— Не. Цялото ми внимание е фокусирано върху този случай.

Това не беше от разговорите, които бих искал да продължим. За мой късмет входната врата на ресторанта се отвори и старецът влезе.

— Прав беше. Той е тук — ухили се Кайли.

Той се приближи до масата ни и седна.

— Ти си едно лъжливо ченге — каза той.

— Откъде знаеш, че съм ченге? — попитах.

— Откъде знаеш, че съм китаец? — отвърна старецът и се засмя. — Гледаш ме в очите. И аз те гледам в очите и знам, че си ченге. Скапано ченге. Ти лъжеш. Остави ме да спечеля — каза той и остави моята стодоларова банкнота на масата, след което извади и своята стотачка и я постави до първата.

— Радвам се, че запазих достойнството си, но не мога да взема пари, които не съм заслужил — каза той и плъзна двете банкноти към мен.

Гледах ги няколко секунди, след което ги плъзнах обратно по масата към него.

— Тогава може и да си ги заслужиш — казах аз. — Виждал ли си Алекс Кан в деня на изчезването му?

Възрастният човек не се поколеба нито за миг. Беше обмислил нещата още преди да влезе през вратата на ресторанта. Знаеше за какво става въпрос и беше дошъл, за да довърши играта.

— Кан не е стока — каза той. — Излезе от клуба, отвън го чакаха двама мъже с кола. Един слезе от колата, говори с Кан. Кан се качва в кола. Това последен път, когато някой в „Чайнатаун“ видял го жив.

Свидетел. Бяхме спечелили свидетел. Погледнах крадешком към Кайли. Лицето й беше безизразно. Тя много добре знаеше, че не трябва да казва нищо. Възрастният човек щеше да се почувства неудобно да говори пред жена.

— Можеш ли да опишеш мъжете? — попитах аз.

— Видях само един. Бял… едър като теб. Много далеч, за да видя лице.

— Ами колата?

— Беше кола камион.

— Камион или кола? — попитах спокойно аз.

— Не — отвърна старецът, след което се изправи и ми направи знак с ръка да го последвам пред ресторанта.

Кайли остана на масата.

— Беше кола камион като тази — каза човекът и ми посочи през прозореца към един джип, паркиран на улицата. — Само че този е сребрист. Онзи, дето дойде за Кан, е черен.

Върнахме се на масата. Аз седнах, но той остана прав.

— Благодаря. Заслужи си ги — казах му аз и посочих двете стотачки.

Той видимо се съгласи. Взе парите и кимна леко на всеки един от нас двамата.

— Радвам се, че получихте равностойно на парите ви. Благодаря. Сега ще вървя.

— Само още едно нещо — казах аз. — Ти много ни помогна. Как е името ти, старче?

— Тук „Чайнатаун“ — каза той и се ухили. — Вие Нюйоркска полиция. По-добре да ми викате „старче“.