Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Възмездие (43)

40.

— Затвори вратата, момиче — каза Кейтс и ни изгледа свирепо иззад бюрото си.

Очевидно шефката ни беше подочула нещо за сутрешната среща на Кайли с Деймън Паркър. Влязохме в кабинета й и Кайли затвори вратата след себе си.

— Да не би вие, детектив Макдоналд, да сте останали с впечатлението, че нямам достатъчно грижи на главата си, та се налага да ми създавате още?

— Съжалявам, капитане — каза Кайли. — Просто Деймън Паркър е такъв задник, че аз…

— Деймън Паркър е професионален задник — прекъсна я Кейтс. — Вие обаче се държахте като аматьор. На него му плащат да завира микрофон в лицата на хората, а на вас ви плащат, за да избягвате публично излагане на полицията пред камера.

— Няма да се повтори — каза Кайли.

— Разбира се, че ще се повтори! — възрази Кейтс. — Да нарушавате правилата, ви е в кръвта. Но мога да ви кажа какво няма да се повтори. Няма отново да замазвам и оправям положението след вас, нито ще допусна втори път да ви се размине без наказание. Ако нямахме работа със сериен убиец на свобода, щях да ви закова зад бюрото в офиса поне за месец!

— Джордан, запознай ме със ситуацията — обърна се Кейтс към мен. — Започни от Хортън ла Фльор. Той успя ли да изкашля^[1] нещо?

— Горкият човек страда от белодробен емфизем — казах аз. — Господ знае какво може да изкашля, но това със сигурност няма да е полезна информация. Изглежда се изявява като президент на фенклуба на Бърни Гьоц, така че и да знае нещо, не би го използвал във вреда на отмъстителя.

След това й разказах за посещението ни в „Чайнатаун“. Веждите й се извиха в лека дъга, когато чу, че сме извадили оръжие срещу гангстерите в собствената им щабквартира.

— Капитане, те първи извадиха оръжие — побърза да се намеси Кайли. — Случаят категорично налагаше…

— Те са гангстери — махна с ръка Кейтс, — щом не сте извадили оръжие на Паркър, не ме интересува.

Интересуваше я обаче моята теория за това, че двамата убийци може би се представят за полицаи.

— Попадала съм на подобно нещо и преди — каза тя. — Работех в отдел „Грабежи“ в Тридесет и втори участък. Имаше един сладкодумен тип с фалшива значка, който беше успял да се вмъкне в шестнадесет апартамента, преди да успеем да го заловим.

— Това е само предположение — казах аз, — но би могло да обясни как онези са отвлекли Кан и Паркър-Стийл и са ги качили в колата си без съпротива.

— Разкажете ми за третата жертва на Хазмат. И не, не съм прочела папката. Представете ми всичко в резюме.

— Антоан Тинсдейл — казах аз, — афроамериканец, тридесетгодишен, известен още като Тин Мен. Някои твърдят, че прозвището идва от името му, но повечето смятат, че е свързано с „Магьосникът от Оз“. Тенекиеният човек^[2] е онзи, който няма сърце. Тинсдейл е наркопласьор, който обичал да зарибява жертвите си от малки, а най-добрият начин да зарибиш десетгодишен, е, като използваш пласьори, които също са на десет.

Кейтс не каза нищо, но гневът в очите й беше почти осезаем — самата тя беше афроамериканка, израснала в „Харлем“.

— Разполагал с мрежа от малолетни, които работили за него. Дилърите на конкурентите му ги предупреждавали да стоят настрана, но децата не били достатъчно наясно със законите на улицата, за да се уплашат. Разпространителите на наркотици не се славят с големи умения за преговаряне, така че първата им мишена били малките дилъри на Антоан.

— А и винаги има нова вълна от желаещи да се включат в бизнеса — отбеляза Кейтс.

— Тин Мен се държал на дистанция от децата, затова фактът, че някои от тях умирали, не бил в състояние да го засегне. Дори във видеото със самопризнанието му той казва: „Ако тези момчета са свършили в моргата, то това е било заради спорове за територия, а не заради мен. Един истински съдебен състав никога не би ме обвинил“.

— Прав е — каза Кейтс, — един достатъчно умен адвокат би могъл да разбие подобно обвинение на пух и прах.

— Вероятно и убиецът е смятал така, затова Тинсдейл в крайна сметка се е озовал под моста на изхода на „Харлем Ривър Драйв“, облечен в защитен костюм, на половин пресечка разстояние от игрището на хлапетата. Двамата с Кайли се отбихме там след края на учебния ден днес.

— И нека да позная — намръщи се Кейтс, — децата са казали дори по-малко, отколкото старецът с емфизема. „Никой нищо не е чул. Никой нищо не знае.“ Това е кодексът на непълнолетните разпространители на дрога. Докато растях, виждах как социопати като Тинсдейл съсипват живота на децата. Станах ченге, за да изчистя улиците от копелета като него, а сега двама отмъстители с видеокамера правят това вместо мен. И знаете ли кое е най-лошото? Работата ми е да проследя тези откачалки и да ги спра, преди да са убили още някоя отрепка. Тези момчета Хазмат са прави в едно — справедливост наистина няма.

На вратата се почука.

— Влез! — извика Кейтс.

Беше Черил и изглеждаше все така красива като тази сутрин в закусвалнята, където се бях държал като абсолютен задник.

— Хора, ако правите оперативка по случая „Хазмат“, може ли и аз да се присъединя? — попита тя.

— Абсолютно — покани я Кейтс. — Джордан, сподели с нея теорията си за двамата мъже в черния джип.

Разказах й моя сценарий за двама убийци, които подмамват жертвите си, като се преструват на ченгета.

— Какво мислите, доктор Робинсън? — попитах аз.

Тя ми се усмихна, а мозъкът ми превключи с няколко часа напред, когато двамата щяхме да вечеряме насаме и да пием сгряващо телата ни вино. В този момент тестостеронът в кръвта ми взе връх и мозъкът ми набързо превъртя лентата до момента, в който двамата щяхме да се озовем голи в леглото. Тя стенеше, произнасяше името ми и каза…

— Какво мисля аз ли, детектив Джордан?

Фантазията ми мигновено се стопи.

— Точно така. Нали това попитах? Какво мислите за идеята ми, че двамата убийци може би се представят за полицаи?

— Мисля, че теорията ви е вдъхновяваща — каза Черил, която продължаваше да се усмихва. — Но смятам, че грешите.