Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Възмездие (17)

14.

Бог да благослови Фред Робинсън.

Цели единадесет години той е бил женен за красива, интелигентна и самоуверена жена. След това я е зарязал заради някоя по-млада, по-тъпа и по-зависима.

Неговата загуба е моя печалба.

Запознах се с Черил преди четири години, когато се надявах да ме назначат в отдел „Специални клиенти“. Тя беше психологът, назначен да провери дали съм подходящ за работата.

Бях страшно притеснен и тя го знаеше.

— Не се тревожете, детектив Джордан — усмихна ми се тя. — Аз не хапя.

Не бих имал нищо против да ме ухапе Доктор Сочни червени устни, Подкупващи кафяви очи и Гладка карамелена кожа, докосвана от спускаща се на вълни гъста черна коса. Бях само на двадесет и девет, но бях абсолютно готов да приема предизвикателството да спя с гореща латиноамериканка психолог.

Няколко години по-късно Черил ми каза, че всъщност е 90 процента ирландка, но благодарение на баба си от Пуерто Рико прилича на ирландка толкова, колкото и Дженифър Лопес. Тогава обаче тя все още носеше брачната си халка, а аз знаех, че свалките с омъжена жена по време на интервю за работа не са най-блестящият кариерен ход.

Говорихме си за моето минало — както в личен, така и в професионален план, след което тя изстреля съществения въпрос:

— Мислите ли, че богатите и хората с власт заслужават по-добро обслужване от страна на полицията?

— Съвсем не — отговорих аз.

Звучеше като възможно най-грешния отговор, който можеш да дадеш, когато се опитваш да влезеш в суперелитна част, създадена да служи точно на богатите и известните.

Тя не реагира по никакъв начин. Всичко, което каза, бе:

— Бихте ли обяснили по-подробно?

— Богатите не заслужават каквато и да е по-специална полицейска защита от тази на бездомниците. Но това, което заслужават, особено в случаите, когато са станали жертва на престъпление, е ченге, което има усет за техните специфични потребности, а не някой, който ще се отнесе пренебрежително, защото са богати, разглезени или егоцентрични.

— Вие сте човек от работническата класа, детектив Джордан. Какво ви кара да мислите, че знаете как да се отнасяте към някого като Доналд Тръмп?

— Майка ми е професионален гримьор — отвърнах, — работи за филми, за телевизията и модни фотосесии. Занимавала се е с всякакви — диви, примадони, рокзвезди, коя от коя по-откачени. Тя ме е научила как да се държа с тях.

— И как? — попита тя.

— „Не се опитвай да ги промениш“, казваше майка ми. Помни, че дълбоко в себе си те са също толкова несигурни, колкото и всички нас. А една стая никога не е достатъчно голяма, за да поеме двама нарцисисти, така че оставяй собственото си его пред вратата.

— Майка ти е умна жена — отбеляза Черил. — Изглежда се е разбирала с всички.

— С почти всички. Имаше един човек, с когото се караше непрекъснато — отвърнах аз.

Всички обичат клюките от света на шоубизнеса, затова веднага разбрах, че съм спечелил вниманието на психоложката.

— Няма нужда да ми казваш името му — каза тя, — но умирам от любопитство. Кой е той?

— Баща ми.

Получих работата.

С Черил се сприятелихме още тогава, а когато бракът й започна да се разпада, аз бях единственият приятел, на когото тя пожела да се довери. Две седмици след развода й станахме и „приятели с екстри“, а екстрите се оказаха направо фантастични.

Вратата към офиса на Черил беше отворена и влязох. Веднага щом ме видя, тя скочи иззад бюрото си, прегърна ме и ме дари с една голяма целувка.

— Господи, толкова се радвам да те видя — каза тя, докато притискаше тялото си към моето.

Внезапно някои части от тялото ми се вдървиха, а други омекнаха.

С Черил ходехме само от няколко месеца и не бях готов за такова страстно посрещане. Тялото ми обаче включи на режим „автопилот“ и бедрата ми сами започнаха да правят леки кръгови движения, отърквайки се в нейните.

— И колко точно се радваш, че ме виждаш? — попитах аз, като междувременно ритнах вратата, за да се затвори, и поведох Черил към привлекателното небесносиньо диванче, което беше много удобно за случаите, в които й се налагаше да работи без прекъсване.

— Ти си луд! — каза тя и отдръпна глава, за да ме погледне, но без да се отделя от мен.

— Луд ли? Неточна диагноза, докторе. По-скоро възбуден. — Започнах да разкопчавам ризата й.

Помислих, че ще ме спре, но тя започна да ме целува и да ме опипва.

— Заключи вратата — прошепна ми тя.

Пуснах я за момент, обърнах се и посегнах към ключалката. И точно в този момент някой изрита вратата от външната страна. Не просто почука — изрита я здраво.

— Момент! — изревах аз, докато чаках Черил трескаво да се добере до стола зад бюрото си и да си закопчае ризата.

Отворих. В коридора беше Мат Смит.

— Зак, как си, приятелю? — попита той. — Не знаех, че си тук, иначе щях да ти донеса кафе.

Един истински нюйоркчанин би го произнесъл като кау-фе, но Мат е привнесен от Англия и от устата му думата прозвуча като ках-фе.

Държеше по една чаша на „Старбъкс“ във всяка ръка, затова и беше изритал вратата, вместо да я отвори и да влезе.

— Реших, че ще ти трябва нещо освежително — заяви Мат и остави една от чашите на бюрото на Черил. — Лате със соево мляко и допълнителна доза еспресо, нали?

Погледът й мигом се оживи.

— Благодаря ти, Мат. Наистина нямаше нужда — каза тя.

— Удоволствието е мое. Аз ти благодаря за онази книга. Прочетох я през уикенда, наистина ми отвори очите. Имам и няколко въпроса, но те могат да почакат. Вие двамата обаче май бяхте заети. Зак, чух, че работиш по случая „Хазмат“. Прегледах последното видео, което беше пуснал, но не излезе нищо. Надявам се, че при разследването все пак ще ви трябват и услугите на техническо лице.

Мат е суперкомпютърен спец, който вероятно може да хакне и Пентагона, ако го помолим. Той е умен, мисли аналитично и с него е забавно да се работи. Без съмнение, той е най-добрият ни компютърен специалист. Има обаче един съвсем малък проблем — изобщо не изглежда като смахнат компютърен маниак. Всъщност изглежда повече като Дейвид Бекъм, отколкото като Бил Гейтс, и в момента това дяволски ме дразнеше.

— О, определено ще ти се обадя — отговорих аз.

— Супер — отвърна той и лицето му се разля в идеална широка усмивка, която беше в пълно противоречие с всичко, което бях чувал за съмнителните зъболекарски услуги във Великобритания.

Той тръгна да излиза и посегна да затвори вратата след себе си.

— Остави отворено — извика му Черил, — със Зак ще ни трябва малко въздух тук.

— Да разбирам ли, че няма да продължим, откъдето спряхме? — попитах я аз веднага щом Смит се отдалечи дотолкова, че да не ни чуе.

— Изобщо не знам какво стана — отговори тя, — но сега, като поразмислих за секунда, си спомних, че това тук е полицейски участък.

— Е, и? Не е като да имаме намерение да извършим престъпление.

— Стегни се, каубой. Ще приключим с това след няколко часа и ти обещавам, че чакането ще си заслужава.

Нямах съмнения в това. А и както казах, „Бог да благослови Фред Робинсън“.