Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Възмездие (66)

63.

Когато бях на петнадесет, майка ми работеше на постоянен договор като гримьор за сериала „Пътеводна светлина“. Всеки ден след училище минавах през студиото, така че да се натъпча до насита със закуските от вечно заредения служебен бюфет, който поддържаха за хората от екипа.

Не след дълго осъзнах, че бързам към студиото всеки следобед, защото се интересувах повече да разбера какво ще се случи със заплетените съдби на екранните персонажи, отколкото от храната на служебната маса.

Бях се запалил по сапунен сериал — нещо, което едно момче в тийнейджърска възраст не е лесно да признае. Бях сигурен, че нещо не ми е наред.

Майка ми обаче ме уверяваше, че съм си съвсем нормален.

— Всички обичаме да се потапяме в проблемите на други хора — казваше ми тя. — Такава е човешката природа.

Не мога да говоря за останалата част от човечеството, но моята природа със сигурност е такава. Ето защо още в мига, когато с Кайли си казахме довиждане за вечерта и тя си взе такси по посока апартамента на Шели, аз взех друго и се отправих към нейния апартамент. Същата вечер Спенс беше изписан от болницата и реших, че това е идеалният момент да си поговоря с него насаме. Не казах на Черил къде отивам, защото тя категорично се беше изказала по въпроса още предишната вечер.

— Стой настрана — беше коментарът й. — Човекът има зависимост и ако не знаеш какво правиш, по-добре стой настрана. Иначе ще е все едно да изпратиш полицай от пътна полиция да води преговори с похитители, взели заложници.

Ако бяхме в офиса, когато ми го беше казала, сигурно щях да започна да споря с нея, но по това време бяхме в леглото и аз все още бях обвит от приятното усещане след секс. Не беше идеалният момент за спорове с приятелката ми психолог за това дали съм достатъчно квалифициран да се меся в брачните проблеми на бившата ми приятелка. Така или иначе дори и за себе си не бях съвсем наясно защо искам да се намеся, затова прошепнах само едно: „Права си“. Дълбоко в себе си обаче знаех, че Черил греши. А и аз не бях точно полицай от пътна полиция.

Кайли и Спенс живеят в Долен Манхатън в една осеметажна бивша фабрика, превърната в осем невероятни апартамента с прекрасна гледка към река Хъдсън. Нямаше портиер, а само двойни врати от дебело стъкло и система за видеонаблюдение. Позвъних на звънеца.

— Зак? — чу се прегракналият глас на Спенс по интеркома. — Кайли не е тук.

— Знам. Исках да говоря с теб. Имаш ли нещо против да се кача?

— Късно е, човече. За какво искаш да говорим?

„За лошите страни на наркотичните зависимости, но се надявах да изпием по бира и да си поговорим като мъже, преди да стигнем до тази част“ — помислих си аз.

Човекът видимо не искаше да натисне бутона, с който да ме пусне вътре. Трябваше да опитам да направя нещо от фоайето.

Поех дълбоко дъх.

— Виж, Спенс — започнах аз, — Кайли ми разказа какво става. Знам, че имаш проблеми с болкоуспокояващите…

— О, господи! — изръмжа той. — Значи жена ми те е накарала да спреш да гониш серийни убийци и да започнеш работа към отдел „Наркотици“?

— Тя дори не знае, че съм тук. Това е лично, само между мен и теб.

— Лично ли? Човече, ти си приятел на Кайли, а не мой!

— Прав си, Спенс, аз не съм ти приятел. Аз съм просто един случаен познат, който рискува собствения си скапан живот, за да спаси твоя — заявих аз, като гледах право в камерата на интеркома. Бяха нужни пет секунди, но сигналът за отваряне на входната врата в крайна сметка прозвуча и аз побързах да вляза, преди да си е променил решението.

Качих се с асансьора на седмия етаж и Спенс ми отвори вратата на апартамента. Очаквах да изглежда зле и видът му не ме разочарова.

Допреди срещата си с Хамелеона Спенс Харингтън тренираше в домашния си фитнес салон по два часа всеки ден. Този Спенс, който сега стоеше на прага пред мен, имаше блуждаещ поглед и подпухнало лице. Бях достатъчно наясно с проблемите му с наркотиците, за да знам, че това не беше от липсата на тренировки.

— Виж ти, виж ти — каза той. — И това ако не е самата Майка Тереза! Ако си тук, за да ми прочетеш някоя от онези нравоучителни лекции в стил Нанси Рейгън, недей да си губиш времето. Слушам ги непрекъснато, откакто започнах да пуша трева в гимназията.

— Ей, не съм тук да ти чета лекции. Искам само да поговорим.

— Няма за какво да говорим, пич, така че нека ти го кажа кратко и ясно — болкоуспокояващите, които пия, не са като привикването към кокаина. Към тях не се получава зависимост. Предписани са ми от лекар.

— Разбрах от Кайли, че вземаш много по-голяма доза от предписаното от лекаря.

Още щом го казах, ми се прииска да можех да си взема думите обратно. Той беше успял да ме натика в тема, в която не исках да навлизам, а и изглеждах като пратеник на Кайли в борбата против наркотиците. Очите му пламнаха от презрение.

Погледнах надолу към босите му крака, които целите бяха в десетки нюанси на червеното и мораво-виолетовото.

— Дължа ти извинение, Спенс — казах аз в опит да намаля ефекта от казаното току-що. — Ако двамата с Кайли бяхме заловили по-скоро копелето, което ти причини това…

— Виж, Нанси, сигурен съм, че ми желаеш само доброто — заяви той, като продължаваше да препречва вратата. — Обаче искам да си вървиш. Вече си имам екип от помагачи. Имам си програма, спонсор, ходя на сбирки и всичко това ми е писнало. Точно в момента аз и Кайли имаме нужда от малко пространство помежду ни, докато успея да овладея болката — каза той и се опита да затвори вратата, затова се наложи да се облегна на нея.

— Каква болка, Спенс? Болката в краката? И двамата с теб знаем, че тя отдавна е изчезнала. Единствената болка, която те тормози в момента, е тази да знаеш, че си зависим, но ако гълташ достатъчно хапченца, може да накараш и нея да изчезне. А ако не изчезне, винаги можеш да излезеш из града в три през нощта и да си потърсиш дилър на кокаин.

— Майната ти, Зак! — каза той и притисна вратата по-силно.

— Гледай да си носиш повече пари, Спенс — извиках аз, докато удържах вратата отворена, — защото ще ти трябва много дрога, когато тя си тръгне. А повярвай ми, тя ще го направи. Мислиш, че те е заболяло последния път, когато те е зарязала? Този път ще бъде още по-зле.

Той отслаби натиска си върху вратата и показа лицето си в отвора.

— По-зле за кого, Зак? Последния път аз се изчистих и двамата с Кайли се оженихме. Ако си спомням правилно, ти беше този, когото тя заряза.

При тези думи всичките ми добри намерения, мотивирали намесата ми, отидоха по дяволите. Изблъсках рязко вратата с рамо и го повалих с един удар. Спенс се олюля на болните си крака и се сгромоляса на пода. Застанах над него.

— Тогава тя беше двадесет и две годишно момиче, което искаше да стане ченге! — изкрещях аз. — Последното нещо, което й трябваше, беше гадже, което по цял ден си пудри носа. Да, тя те прие обратно, но не разчитай да вземе същото решение втори път. Сега работата й е дори още по-важна за нея и тя няма да позволи на надрусан с хапчета съпруг да й я скапе.

Той ме изгледа поразен. Отвори уста в опит да каже нещо, но нищо не излезе. Аз продължих:

— Спенс, нямам намерение да ти чета лекция в стил Нанси Рейгън, но само си помисли за това кое те кара да се чувстваш по-добре: перкосетът или съпругата ти? Защото дяволски съм сигурен, че не можеш да имаш и двете.

Отстъпих от вратата и той се изправи на колене, след което я затръшна пред носа ми.

Останах в коридора кипящ от гняв както заради него, така и за това, че бях достатъчно глупав да си мисля, че съм вълшебникът, който може да върне здравето на Спенс и да укрепи разклатения му брак. Явно бях гледал прекалено много сапунени сериали като дете и те бяха прецакали напълно начина ми на мислене.