Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Възмездие (49)

46.

Бриджит Суийни, икономката в „Света Агнес“, беше едра здрава жена с ведро чувство за хумор, непристоен език и силен ирландски акцент, който не се беше променил изобщо от мига, в който бе започнала работа в църквата преди четиридесет и две години.

Имаше три основни отговорности — да готви за свещениците, да надзирава работата на обслужващия персонал и най-вече да действа като очите и ушите на отец Спинели.

Бриджит бършеше праха от щорите в жилището му, когато забеляза черния „Кадилак Ескалейд“ да спира пред църквата. Забърза към кабинета на отец Спинели и не си направи труда да почука.

— Отче… — каза тя, задъхана от бързането. — Имате компания.

Свещеникът хвърли бърз поглед на часовника си.

— Сутрешната служба започва след десет минути. Кой е?

— Айталианското „голямо добрютро“ — отвърна Суийни, — вижте сам.

Тя побутна отеца към прозореца и двамата видяха как шофьорът на кадилака слезе и отвори задната врата.

От колата излезе Джо Салви. Носеше идеално прилягащ му сив двуреден костюм с бяла риза, синя вратовръзка и черни ревери.

— Вижте го само! — възкликна госпожа Суийни. — Издокаран като Джон Готи и се разкарва насам-натам с тоя голям черен автомобил досущ като Тони Сопрано. Да не мисли, че не знаем, че е от мафиотския бизнес?

Свещеникът поклати глава.

— Госпожо Суийни, „Не ходи да клюкарстваш между народа си и не въставай против живота на ближния си“-смъмри я той. — Левит 19, стих 16.

— Мафиотският бос Джо Салви с федерално обвинение за рекет, „Дейли Нюз“, първа страница — изрецитира тя в отговор и притисна бузите си с длани в знак на привидно разкаяние.

Свещеникът се засмя. Възрастната жена бе непоправима, но без нея той беше изгубен.

— Не е нито Коледа, нито Великден — продължи тя, — значи какво, в името Господне, прави той тук?

— Не е ваша грижа. Семейство Салви са най-големите ни дарители, така че бъдете така добра да отнесете достопочтения си ирландски задник до кухнята и ни донесете кана прясно кафе. О, и кажете на отец Даниел да поеме службата вместо мен.

— Да, отче — каза тя и хвърли един последен поглед през прозореца. — Човек се чуди какво ли ще иска той толкова рано сутринта?

— Нямам представа — отвърна свещеникът.

— Дяволски сигурно е, че не е дошъл на изповед — продължи тя и се разкикоти, докато изнасяше достопочтения си ирландски задник през вратата.

Спинели потисна напушилия го смях. И добре за мен, че не е тук затова. Нямаше да ми стигне времето да изслушам всичко.

Три минути по-късно Салви вече беше пред вратата на кабинета му.

— Добро утро, отче — поздрави го той. — Надявах се да ви хвана преди сутрешната служба.

— Тази сутрин ще я отслужи отец Даниел, но ако и вие ще присъствате, ще отида да си взема одеждите — отвърна свещеникът.

— Поласкан съм, отче, но Тереза се моли достатъчно и за двама ни. Дойдох тук само за да направя дарение на църквата. Десет хиляди долара — поясни той.

— Мили Боже! — възкликна Спинели. — Мога ли да запитам какъв е поводът за това тъй радостно събитие?

— Дневникът на сина ми Енцо. За нас той означава страшно много — каза Салви без никаква следа от радост в гласа си. — Искам да ви благодаря за това, че намерихте и ни върнахте тази малка частица от нашето момче.

— Джоузеф, ние бихме били повече от благодарни да получим дарението ви, но не и посредством измама. Както казах на Тереза, една жена от нашите енориаши го е намерила. Тя ми го предостави, за да го дам на вас.

Салви кимна, сякаш чуваше това за пръв път, и извади чековата книжка от вътрешния джоб на сакото си.

— В такъв случай дарението ще бъде двадесет хиляди долара, но искам да го направя в нейна чест. Моля, кажете ми коя е тя, така че ние с Тереза да й изпратим благодарствено писмо.

— Сигурен съм, че тя ще се зарадва — отвърна отец Спинели. — Името й е Ема Фрай. Ще проверя сред документите си и ще ви дам и адреса й.

В този момент в кабинета влезе госпожа Суийни със сребърен поднос в ръце.

— Добър ден, господин Салви — поздрави тя. — Как е прекрасната ви госпожа тази сутрин?

— Чудесно. А вие как сте? — отвърна Салви, дарявайки я с най-смирената си усмивка на обществен дарител.

Салви подаде чека на свещеника, а Спинели на свой ред му подаде картонена визитка, която Салви сгъна надве и прибра в джоба на сакото си.

— Аз съм добре. Благодаря, че питате — отвърна госпожа Суийни. — Донесох на вас двамата малко горещо кафе и прясно изпечени кифлички.

— Ще ми се да имах време, но сега трябва да бягам — отвърна Салви и добави: — Мир вам, отче.

— Нека Бог да е с вас — отвърна свещеникът.

Салви кимна възпитано на госпожа Суийни, след което мина покрай нея и излезе от кабинета.

„Май получи това, заради което беше дошъл — помисли си тя. — А и тъй или иначе нямаше ник’ви кифлички.“