Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Възмездие (21)

18.

На фона на другите жилищни сгради на Парк Авеню, тази на Евелин изглеждаше доста скромно. Не беше някое грандиозно здание, построено в началото на миналия век, а сграда от червена тухла, строена през шейсетте години на двадесети век. Евелин вероятно беше закупила апартамента си с две спални за няколко милиона, което за този район си беше направо безумно изгодна сделка.

Разбира се, Евелин и съпругът й Джейсън Стийл притежаваха и ферма за коне в Понд Ридж, оценявана на осем милиона долара, така че за нея жилището на Парк Авеню 1199 беше само малък пристан, обзаведен шикозно с модернистично изкуство и старинна мебелировка за няколко милиона долара.

Не се наложи да показваме значките си на портиера, достатъчни бяха сигналните светлини на служебния ни автомобил, който паркирахме точно пред входа.

— Тук сте за госпожа Паркър-Стийл, нали? — посрещна ни той, като задържа вратата пред нас.

— Точно така — отговори Кайли. — Госпожа Сайкс е горе и ни очаква.

— Апартамент четиринадесет А, асансьорът е ето там — насочи ни той. — Съжалявам за случилото се. Тя беше много добър наемател, с нея никога не съм имал проблеми.

С изключение на онзи случай, когато е хвърлила приятелката си през терасата. Изумително е колко бързо можеш да забравиш миналото на някого, ако си го видял измъчван на видео в интернет.

Вратата на апартамента се отвори, преди да успеем да позвъним. Мюриъл Сайкс ни пусна да влезем. Беше играла лакрос през студентските си години в Университета в Пенсилвания и тридесет години и четири деца по-късно тя все още имаше внушителна спортна фигура. Спретнато оформената й лешниковокестенява коса и изчистеният сив костюм от сако с пола пасваха идеално на имиджа й на жена, която трябва да се хареса на широк кръг от гласоподаватели.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза Сайкс, сякаш просто бяхме приели любезната й покана, а не ни се беше наложило да изхвърчим от участъка веднага щом осъзнахме, че се опитва да саботира разследването ни.

Апартаментът на Евелин беше обзаведен с изключителен вкус и забележително ненатрапчив. Стените, мебелите и дори произведенията на изкуството бяха все в тоновете на бежовото. Единственото, което се открояваше, беше мъж около осемдесетте с кисела физиономия, облечен в черен костюм и червено поло, разположил се на миниатюрния диван в екрю, сграбчил сребристото дистанционно на телевизора в една ръка и яркозелена кутийка канадска безалкохолна бира в другата.

— Това е бащата на Евелин, Ленърд Паркър — представи ни го Сайкс.

Преминахме през дежурните реплики „съжаляваме за загубата ви“. Той ни благодари, но всъщност изглеждаше много по-заинтересован от борсовата информация, която течеше в дъното на телевизионния екран.

— Тя не е обратна — заяви той и отдели поглед от екрана. — Измъчвали са я, за да го каже. Евелин и Джейсън бяха щастливи като двойка младоженци.

Така и не се опита да отрече факта, че дъщеря му беше убийца, важно беше само да не си помислим, че е била лесбийка убийца. Ама че баща!

— Ще намерите това копеле Хазмат заради мен! — каза той, забравяйки, че двамата с Кайли работехме за града, а не за него. — Ще изтръгнем истината от него. Разполагам с точните хора.

— Ленърд — намеси се Сайкс, преди да беше изложил плана си за отмъщение, — това е много стресиращо. Имам отчайваща нужда от една цигара.

Паркър я изгледа така, сякаш току-що беше съобщила, че има намерение да се изпикае на килима.

— Не и тук — заяви той. — Трябва да продам това място. Купувачите ще надушат тази гадост още от фоайето. Излез навън.

Сайкс ни заведе до плъзгаща се стъклена врата и я отвори.

Отвън беше небезизвестната тераса, където Синтия Притчард бе прекарала последните мигове от живота си. И понеже принадлежеше на богата жена, досега все си я представях като просторен двор в небето, декориран със скъпи градински мебели и преливащ от зеленина. Действителността обаче нямаше нищо общо с това.

Отвън имаше просто балкон. Поредният обикновен малък кът, където жадните за пространство обитатели на високите градски сгради трупаха колелетата си, ръждясалите си грилове и всякакви други боклуци, които не им трябваха вътре.

Нямаше къде да се седне, затова просто стояхме прави, докато Сайкс си запали цигара „Капри“ — една от онези ултрадълги и тънки цигарети, предпочитани от жените, които искат да изглеждат изискано, докато вдишват наситени с никотин канцерогени.

— Моля, никакви снимки — каза тя, след като дръпна от цигарата. — Зле е за имиджа ми.

— Разкажете ни за взлома — подкани я Кайли.

— Взели са само два компютъра. Сигурна съм, че са били хора на Спелман. Знаете какви са политиците — човек би си помислил, че са си научили урока след „Уотъргейт“, но отчаяните времена налагат отчаяни мерки. Мисля, че кметът би направил всичко, за да си спаси задника.

— Съобщихте ли за кражбата? — попита Кайли.

— Някой от хората ми се е обадил.

— А защо сте тук вместо в предизборния ви офис? — попита Кайли.

— Ленърд е мой скъп приятел. Опитва се да се справи с мъката си и ме попита дали не може да прекара малко време сам тук. Той е стара хиена, но Евелин беше единствената му дъщеря и той я обожаваше. Мисля, че имаше нужда от няколко минути, в които да си вземе сбогом с нея.

Всички политици дрънкат глупости, а Мюриъл направо преливаше. Доколкото можех да забележа, скъпият й приятел Ленърд беше по-загрижен за това, че миризмата на цигари ще намали цената на имота.

— Вземали ли сте нещо от апартамента? — попитах аз.

— Детектив — прекъсна ме тя, — това граничи с обида. Вие знаете, че съм бивш щатски прокурор. Вземането на каквото и да било от този апартамент би могло да се счита за престъпление или най-малкото за възпрепятстване на правосъдието. Отговорът на въпроса ви е категорично „не“.

— Извинявам се — отбелязах аз. — Беше типичен полицейски въпрос.

— Само дето вие не сте типични ченгета. Вие в отдел „Специални клиенти“ сте обучени да се справяте в ситуации като тази. Само преди няколко месеца бяхте героите по всички първи страници на вестниците. Очаквам, че следващия път ще помислите по-внимателно, преди да ми зададете някой друг глупав въпрос.

Най-добрата защита е нападението. Мюриъл Сайкс току-що ни бе атакувала.

— Е, докъде сте стигнали с разследването на убийството на Евелин? — попита тя.

— Искахме да прегледаме компютъра й — казах аз. — Тук има ли неин лаптоп?

— Нямам представа. Но ако има, мога да ви уверя, че нито Ленърд, нито аз сме го докосвали.

А ако е имало и някакво лесбийско порно, сигурен съм, че вие с Ленърд не сте се отървали от него.

— Налага ли се да вадим съдебна заповед, или можем да огледаме наоколо? — попитах аз.

— Разбира се. Тук съм, за да ви помогна — отвърна тя и ме дари с топлата си усмивка на грижовна баба, която грееше от всичките й предизборни плакати. Само дето от врата надолу двуметровата й снага беше закалена в битки. Както беше писал един журналист: „Сайкс е политическа енигма. Никога не можеш да си сигурен дали не възнамерява да те пребие до смърт, или просто смята да ти изпече сладки“.

— Сещате ли се за нещо, което може да свързва Евелин с останалите три жертви? — попитах я аз.

— Не, нищо — отвърна Сайкс. — Убиецът също не я е познавал. Убил е онези трима, но кметът не му е дал това, което е търсел — внимание. Затова мерникът му се е спрял на някого с власт. Изтръгнал е фалшиво признание от нея и сега вече е медийна сензация от световен мащаб. Ако аз бях кмет, този щеше да е заловен, преди въобще да се е добрал до Евелин. — Сайкс угаси цигарата, след което пъхна ментов бонбон в устата си. — А сега да се върнем при Ленърд — каза тя и хвана дръжката на балконската врата. — Можете да разглеждате наоколо колкото искате.

И двамата с Кайли не очаквахме, че ще намерим нещо, но въпреки това минахме на оглед през стаите.

— Това е интересно — казах аз, когато стигнах до работното бюро на Евелин, — тук няма нито компютър, нито модем.

— Може да е била от амишите^[1] — отвърна Кайли. — Ако не знаех, че Сайкс е бивш щатски прокурор, щях да я заподозра в укриване на доказателства.

Върнахме се във всекидневната, където Ленърд се разхождаше нервно напред-назад и крещеше на някого по мобилния си телефон.

— Изчакай малко, Върнън — каза той, щом ни видя, — ще попитам ченгетата. Ей, вие, госпожо детектив, това… местопрестъпление ли е? — попита той и развъртя костеливия си пръст, сочейки жилището. — Апартаментът? Той местопрестъпление ли е?

— Технически погледнато, към момента няма доказателства… — започна Кайли.

— Кажете ми само да или не. Местопрестъпление ли е, или не е? — настоя той.

Никой, независимо на каква възраст е или колко е богат, не може да притиска Кайли Макдоналд.

— Господин Паркър — изрече преднамерено бавно и внимателно тя, — за да отговоря на въпроса ви, ще кажа, че Градската полиция на Ню Йорк към момента не счита жилището на починалата ви дъщеря за местопрестъпление.

— Можем да действаме, Върн — каза Паркър по телефона. — Обяви го на милион деветстотин и петдесет, да видим дали някой ще захапе.

След това скърбящият баща затвори телефона, мина покрай нас и с уверена крачка излезе от апартамента.