Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Възмездие (16)

13.

— Успя ли да си изкараш яда? — попитах Кайли, след като двата екипа полицаи се разделиха.

— Винаги имам резервен запас — отвърна тя.

— Гадно е, когато се налага да замениш две, кипящи от желание за работа ченгета с две, които са глътнали бастун — отбелязах аз.

— Зак, знаеш, че можеше да ангажираме и четиримата — отговори Кайли. — В подобни случаи имаме картбланш. Можем дори да съберем екип от петдесет души и да прекараме цялото си време, потънали в собствената си бюрокрация. Но всичко, от което този случай наистина се нуждае, е ние двамата с теб да направим това, в което ни бива най-много. Помолих Донован и Бойл да се навъртат наоколо, защото двамата имат сериозен потенциал да научават неща. Но веднага щом наберем скорост, мисля отново да стана гадна и да ги пратя да издават фишове в Пътна полиция.

Прекарахме на местопрестъплението още час. Хората на Чък Драйдън продължаваха да оглеждат под лупа района, но не откриха нищо друго, освен пазарската количка. Върнахме се в офиса.

Отдел „Специални клиенти“ си няма специално място. Подобно на други елитни полицейски части, ние се помещаваме в съществуващите полицейски участъци, в нашия случай — Деветнадесети участък на Източна шейсет и седма улица, между Трето авеню и „Лексингтън“. В Деветнадесети участък има над двеста униформени полицаи и десетки детективи, но все пак мястото е достатъчно, за да събере и нашия отдел в един ъгъл на третия етаж, малко далеч от всекидневната лудница долу.

Но все пак, докато се качваме, се налага да минем през врявата на долния етаж, а там никой не може да остане незабелязан от сержант-координатора Боб Макгарт.

— Благодаря за колата, сержант! — поздрави го Кайли.

— За вас винаги, детектив! — отвърна Макгарт. — Почакайте за секунда. Имам още нещо за вас. — Той бръкна под бюрото си и извади картонена кутия с документи. — Току-що пристигна. Това са папките по случая „Хазмат“.

Вдигнах я. Нямаше почти никаква тежест.

— Това ли е всичко? — учудих се аз. — Само една кутия?

— Това ми дадоха и срещу това се разписах — отвърна сержантът. — Искате ли да видите документите?

— Не, сержант, просто очаквахме да е повече.

— Съжалявам, че сте разочаровани. По някои случаи получаваме по десетина-двадесет кашона и детективите започват да се оплакват, че никога няма да успеят да прегледат всичко в тях. Тук нещата са доста по-малко и си помислих, че ще се зарадвате.

— Нали знаеш какви сме детективите — отвърнах аз. — Все сме недоволни.

Отнесох кутията в офиса ни и Кайли я отвори.

— Това ли е всичко, събрано за четири месеца разследване? — учуди се тя. — Има само четири папки с имена „Алекс Кан“, „Себастиан Кат“, „Антоан Тинсдейл“ и „Доналд Ли“.

— Първите три имена са ми познати. Жертви са. А кой е Ли?

— Има магистърска степен по социални дейности — отговори Кайли, след като разгърна папката. — Детектив е, работи с бандите в „Чайнатаун“. Донован и Бойл са го помолили да състави профил на убиеца.

— Психолог ли е?

— Не пише „д-р Ли“, така че се съмнявам — отвърна тя.

— Познавам един истински доктор — отбелязах аз и взех папката на Ли от кутията. — А тя е дяволски добра в съставянето на профили. Май ще се отбия в офиса на Черил и ще я помоля да погледне бележките на този човек. Връщам се след малко.

— Мислех, че е в Бостън — каза Кайли, когато се отправих към вратата.

— Беше само за уикенда. Върнала се е с ранния полет тази сутрин.

— Значи не си я виждал откога? От петък?

— От четвъртък следобед — отвърнах.

— В такъв случай се съмнявам, че ще се върнеш точно след малко — отбеляза тя. — Но не се бави много. Денят на изборите е след една седмица.