Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Възмездие (31)

28.

Двамата с Кайли пътувахме в колата по Трето авеню, потънали в мислите си. Аз си съставях наум сценарии за сапунена драма, всеки от които завършваше с това как Черил ме зарязва заради Мат Смит. Познавайки Кайли, можех да се досетя, че тя най-вероятно обмисля как да използва своите суперсили, за да спаси съпруга си от самоунищожение.

Завихме надясно по Деветдесет и втора улица и се отправихме към ужасния район, известен като „Проекта за метрото на Второ авеню“.

Грандиозната идея да се прекара линия на метрото под Второ авеню, която да свързва „Харлем“ с финансовия център, е била предложена за пръв път десетилетия преди да се родя. Първата копка била направена през 2007-а, а ако въобще някога се намерят пари за завършване на цялото разстояние от дванадесет километра и половина, то ще бъде дълго след като мен няма да ме има на този свят. Междувременно участъкът от Второ авеню между Шестдесет и трета и Деветдесет и шеста улица изглежда като Багдад след операция „Шок и ужас“.

Паркирахме на Първо авеню и се върнахме обратно пеша. Есента вече се усещаше във въздуха. Температурите бяха паднали под десет градуса и всички барове по Второ авеню усилено рекламираха промоциите си за Хелоуин с витрини, облепени с плакати на гоблини, духове, вампири и халби бира „Самюъл Адамс Октоберфест“.

Първата ни спирка беше „Замъгленото стъкло“, забавно име, типично за баровете от Горен Ийст Сайд. По времето, когато бях дете, местният бар се казваше „Таверната на касапина“, но никой в квартала не беше склонен да плати петнадесет долара за ябълково мартини на място, съдържащо „касапин“ в името си.

За баровете понеделник вечер по време на футболния сезон е не по-малко натоварена от петъците. Дори ако не играе никой от нюйоркските отбори, е претъпкано с фанатици, които се надяват да видят как „Маями“ размазва „Ню Ингланд Пейтриътс“.

Носехме снимката на Евелин и решихме да проверим най-напред първото ни предположение — пушачите извън бара. Неколцина от тях я бяха виждали във вечерните новини, но никой не я беше забелязвал да минава покрай бара в петък вечерта. Онези вътре също не ни бяха полезни.

Следващата ни спирка беше „Щеки и топки“, където хората се бяха разделили на две: половината от тях бяха в задното помещение, където излъчваха турнир по билярд, а другите скандираха дружно срещу „Пейтриътс“.

С Кайли се разделихме, за да обходим залата. Поне половин дузина мъже с допълнително повишени от алкохола нива на тестостерона заявиха, че „може и да знаят нещо“, и предложиха да го обсъдят с Кайли на по питие.

Кайли обаче си имаше готов отговор: „Супер. Какво ще кажете да е у нас — адреса на Деветнадесети полицейски участък. Можете да прекарате нощта там“.

След десет минути вече бяхме наясно, че отново удряме на камък, и се преместихме в „Нездравословният клуб“. Името му сигурно беше в съзвучие в целевата му аудитория, защото отвън имаше почти двойно повече пушачи, отколкото в предишните два бара.

Един по един те оглеждаха снимката на Евелин и клатеха глави. Вече бяхме разпитали почти половината, когато един от пушачите се приближи до Кайли и каза:

— Аз съм Ромео. Мен ли търсите?

Мъжът беше висок един и седемдесет и тежеше около сто и петнадесет килограма, имаше оредяваща къдрава коса и непокорна гъста брада, от която кръглото му като месечина лице изглеждаше още по-пълно. Сериозно се съмнявах, че която и да е жена може да търси него, особено ако репликата му за свалки беше „Аз съм Ромео. Мен ли търсите?“.

— За какво да ви търся? — попита Кайли.

— Вие сте полицаи, нали? Търсите информация за нея — каза той и посочи към снимката в ръката на Кайли. — Аз съм този, който ви се обади, казвам се Джо Ромео.

— Кога сте се обадили? — попита Кайли.

— Тази вечер. Веднага щом чух за тази Евелин Паркър-Стийл по новините в шест часа, позвъних на горещата линия на вашия уебсайт. На онази същата, където дават награда от две хиляди долара, ако моята информация помогне за намирането на убиеца. След това им се обадих отново в седем и половина, за да кажа, че не мога да вися в апартамента си цяла вечер и че можете да ме намерите тук.

При всяко убийство, което излиза по първите страници на медиите, горещите линии на полицията получават стотици обаждания. Евентуално можем да проследим всяко едно от тях, така че нямаше смисъл да обясняваме на Ромео, че обаждането му най-вероятно е било заровено под купчина подобни сигнали.

— О, да — казах аз, — получихме и двете обаждания. Кажете ни какво знаете, господин Ромео.

— Беше в петък вечерта, около единадесет часа. Бях тук навън и пушех, когато видях тази Евелин Паркър-Стийл да върви по Второ авеню. По онова време не знаех коя е, но я огледах добре. В бизнеса с дрехи съм, а тази мадама знаеше как да се облича. Беше в сив костюм с панталон и тъмночервена копринена риза и с високи обувки на Брайън Атууд, определено не евтини.

— Видяхте ли накъде отиде? — попита Кайли. — Зад ъгъла ли сви? Влезе ли в някой бар?

— Не, край нея спря една кола — отговори той и всмука от цигарата си, — беше черен джип.

— Видяхте ли шофьора? — попитах го аз.

— Не, но мъжът на задната седалка свали стъклото и я повика.

„Мъж на задната седалка?“, спогледахме се двамата с Кайли.

— Сигурен ли сте, че на задната седалка е имало мъж? — попитах аз.

— Да. И си личеше, че тя не го познава. Предположих, че е някой задник, който сваля случайни мацки, но тя се приближи към него. В този момент вниманието ми беше насочено изцяло към нея, защото очаквах да му каже да се разкара, но тя го слуша внимателно около десетина секунди, след което отвори вратата и се качи в джипа.

— Качила се е просто така? — попитах. — И той не е слязъл от колата, за да й помогне?

— Не — поклати глава Ромео. — Тя просто се качи отзад.

— Но вие сте абсолютно сигурен, че в колата е имало двама мъже? — попитах отново аз. Очевидците под влияние на алкохол обикновено не са толкова надеждни свидетели и реших да притисна Ромео, за да видя дали ще измени историята си.

— Не — отвърна той, — не съм сигурен, че са били двама мъже. Така и не видях шофьора. Може да е бил жена или някоя дресирана маймуна.

— Можете ли да опишете мъжа на задната седалка?

— Беше бял.

— А нещо друго?

— Не знам. Така и не видях лицето му, но ръката му се подаваше извън прозореца. Ей, не се опитвайте да ме лишите от наградата само заради това че не съм видял лицата им. Нали ви казах за черния джип и за това, че онзи тип е бял? Това със сигурност струва нещо.

— Абсолютно — отговорих аз. — Бяхте ни много полезен. Благодарим ви, че сте се обадили.

Ромео угаси цигарата и подаде визитната си картичка на Кайли, след което влезе в бара.

— Той описа дрехите, с които е била облечена — отбеляза Кайли, — а фактът, че е видял Евелин да се качва в кола, подкрепя теорията на Мат, че се е возила по Второ авеню в посока моста на Петдесет и девета улица и Куинс, преди сигналът на мобилния й телефон да изчезне.

— Добре, да обобщим — казах аз. — Имаме двама заподозрени, единият от които мъж, другият с неустановен пол, в черен джип, който се е движил в посока Куинс. И заподозреният мъж със сигурност е бял или поне едната му ръка е бяла.

— Почти стеснява периметъра на търсене — ухили се Кайли.