Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Възмездие (78)

75.

В пет часа сутринта прелетяхме през града и стигнахме до апартамента на Хортън ла Фльор на Източна осемдесет и четвърта улица само за десет минути. Позвъних на звънеца на апартамент 1А и отстъпих крачка назад.

— Едно позвъняване няма да свърши работа с това старо копеле — каза Кайли. — Натисни звънеца продължително, докато отвори.

Направих го. Ла Фльор обаче не излезе.

— Премести се — нареди Кайли и започна да натиска всеки от бутоните на таблото при входа. Някой ни пусна да влезем и тя влетя в коридора като хала, спря пред апартамент 1А и заблъска по вратата.

— Градска полиция на Ню Йорк! — извика тя.

— Имате ли заповед? — изкрещя Ла Фльор отвътре.

— Не ми трябва заповед. Имам си крак. И ако не отворите тази врата, ще я отворя аз!

Аз не бих се справил със ситуацията точно по този начин, но нейният подход проработи. Ла Фльор отвори вратата и препречи входа с кльощавото си тяло. Отзад се влачеше бутилката с кислород.

— Какво, по дяволите, искате сега? — изпищя той, стисна зъби и всичките му мускули се напрегнаха. — Убиец ли търсите? Намерихте го, госпожичке! Ето ме! Аз го направих. Аз ги убих всичките. Давайте, арестувайте ме! Хайде, арестувайте ме или се махайте оттук!

В подобна ситуация някои ченгета можеше и да отстъпят, но не и Кайли. Не и точно сега.

— Няма да ходим никъде — каза тя. — Имаме въпроси, на които можете да отговорите тук или да замъкнем жалкия ви задник до управлението.

— Вече ви казах, че нямам какво повече да кажа. Някога чували ли сте за правото да мълчиш? Това е една от свободите, заради които бях прострелян, затова махайте се от тук!

— Сложи му белезници, Зак. Ще го отведем.

— Добре, добре… — каза Ла Фльор и измърмори някаква ругатня под носа си. — Какво искате?

— Искаме да чуем записа — каза тя.

Външно Ла Фльор приличаше на човек, който е по-вероятно да видиш да се тътри из коридорите на някой старчески дом, но мозъкът му работеше бързо и ясно и определено беше подготвен за схватката с Кайли.

— Какъв запис търсите? — попита невинно той. — Онзи, на който Себастиан Кат си признава, че е убил жена ми? Нямам копие от него. А защо не го свалите от „Ю Тюб“?

— Говоря за записа, който сте направили, когато сте сложили бръмбари в апартамента на Кат.

— Аз? — ококори се Ла Фльор. — Да съм сложил бръмбари? — Изглеждаше изненадан, почти ужасен от подобно обвинение. — Сигурно е станала някаква грешка. Никога не съм правил никакви записи, така че, ако нямате повече въпроси, мисля да се връщам в леглото си. Пожелавам ви приятен живот.

— Вижте — спря го Кайли, — разбираме защо не искате да ни помогнете да хванем човека, който е убил Кат.

— Разбирате ли? — излая той в отговор. — Тогава защо, по дяволите, се върнахте?

Кайли реши да разкрие картите пред Ла Фльор.

— Защото човекът, не, онези двама души, които са убили Себастиан Кат, възнамеряват да убият една невинна жена — невинна, също като съпругата ви. Хати е загинала, защото е направила правилното нещо, и ако знаеше, че вие ни пречите да заловим двама убийци, сигурна съм, че би измъкнала кислородната тръбичка от проклетия ви нос!

Хортън се закашля и не можа да се спре.

— Добре ли сте? — попита Кайли.

— Не.

Той се отмести от прага, повличайки кислородната бутилка след себе си обратно в стаята. След това седна до масата, която му служеше едновременно за хранене и като бюро.

— Може ли да ми налеете малко вода? — помоли той.

Отидох до мивката и му налях чаша вода. Той я изпи бавно и си пое няколко дълбоки глътки кислород. Кашлицата спря.

— Господин Ла Фльор — каза Кайли, — знам, че ви притиснах твърде много, но двамата мъже, които защитавате, ще убият невинна жена. В момента се надбягваме с времето, за да ги спрем, и вие сте единственият човек, който може да ни помогне.

— Коя е тя? — попита Ла Фльор.

— Името й е Рейчъл О’Кийф.

— Онази кучка, която уби детето си? — просъска той.

— Онази кучка беше обявена за невинна от съда, а това е още една от свободите, заради които сте отнесъл куршум. Истинският убиец е бил заловен снощи и си е признал всичко.

— Истинският убиец ли? Добър опит, госпожичке, но няма да се хвана на това. За чак толкова тъп ли ме смятате? О’Кийф си е голяма новина, а аз нямам какво друго да правя, освен по цял ден да гледам Си Ен Ен. Първо съобщиха, че О’Кийф е виновна, после тя заяви, че е невинна, а след това казаха, че била отвлечена. Така и не знам какво стана с тази жена. Сега пък вие ми казвате, че истинският убиец си бил признал! Ама че работа!

— Вярно е — потвърди Кайли.

— Ако беше така, телевизиите щяха да говорят само за това. Не съм чул нищо от снощи. Може да го дават сега? — каза той и взе дистанционното на телевизора.

— Няма да се появи по телевизиите — казах аз. — Опитваме се да удържим тази информация далеч от медиите, защото, ако се разчуе, двамата мъже, които са я отвлекли, няма да се опитат насила да изтръгнат признание от нея, а ще прикрият следите си и ще я убият.

Той остави дистанционното и поклати глава.

— Вие, ченгетата, лъжете непрекъснато. Защо въобще да ви вярвам?

— Въобще не ми пука дали ни вярвате, или не — каза Кайли и размаха пръст пред него като ядосана учителка. — Или ще ни кажете каквото знаете, за да ни помогнете да предотвратим убийството на една невинна жена, или просто ще замълчите, ще включите телевизора утре сутринта и ще прекарате остатъка от живота си, опитвайки се да живеете с мисълта за най-голямата грешка, която някога сте допускали.

В стаята се възцари тишина, нарушавана единствено от звуците, които издаваше самотният старец, докато вдишваше бутилиран въздух. Трябваше му време и ние му го дадохме. Снимката на тях двамата с Хати в сватбения им ден все още стоеше на масата. Той я взе и се вгледа в нея.

— Подслушвах Кат от месеци — каза той накрая, без да вдига поглед от снимката. — Удаде ми се доста лесно, дори за човек в моето състояние. Надявах се, че ще каже нещо, което може да го уличи, но той живееше сам, така че не говореше много-много, когато си беше у дома. Чуваха се предимно телефонни разговори, но нито дума от тях не можеше да го свърже с убийството на Хати — каза той и остави снимката. — Аз обаче не се отказах. Това се превърна в смисъл на живота ми — занимавах се само с това и мислех само за това как щях да го накарам да си плати. Отначало мислех да го убия, но знаех какво би казала Хати: „Не падай на неговото ниво“. Затова просто продължих да го подслушвам. И тогава една нощ, беше около единадесет вечерта, чух някой да звъни на звънеца на Кат и да отива по коридора до апартамента му. Веднага си сложих слушалките. Бяха двама полицаи или поне се представиха като такива.

— А мислите ли, че може и да не са били полицаи? — попитах го аз.

— Не знам и не ме интересува — отвърна той. — Единият от тях каза на Кат, че са дошли да го отведат за разпит. „За какво?“, попита той, а другият полицай отвърна: „Вие сте регистриран като извършител на сексуални посегателства. За какво мислите, че може да е? Искате ли да ни съдействате доброволно и да дойдете по свое желание, или да ви арестуваме и да ви измъкнем оттук с белезници?“.

— Познато ли ви звучи? — обърна се Ла Фльор към Кайли. — Същите глупости, но от други ченгета. Надявах се онзи да откаже, така че малко да го поступат, но той тръгна без повече мрънкане.

— А върна ли се въобще след това?

— Мамка му, не. Слухтях през цялото време. Освен това следях новините и се надявах да са го заковали за нещо голямо. Но нямаше нищо. Три дни по-късно се появи на първа страница на „Поуст“ облечен в бял защитен костюм. Мисля си, че онези две ченгета направиха това, което и самият аз бих направил, ако можех. Те не просто са го убили. Мислих доста за това. Те са го накарали да си признае за убийството на Хати. Онези двама мъже са мои герои. Няма начин да ги предам.

— Това е било тогава. Сега ситуацията е друга — каза Кайли. — Вашите герои възнамеряват да убият невинна жена. Що за геройство е това?

Ла Фльор не отговори на въпроса й, а просто посегна и отвори най-долното чекмедже на бюрото си. Цялото беше пълно с аудиокасети, подредени в плътни редици.