Робърт Харис
Фатерланд (9)

4.

Пакетът, който Марч бе измъкнал от пощенската кутия на Булер, лежеше запечатан на предната седалка до него. Може би е бомба, каза си той, докато палеше фолксвагена. През последните няколко месеца имаше серия от бомбени атентати все в този стил — скритите в пакети експлозиви бяха раздробили телата на половин дузина правителствени чиновници. Току-виж, попаднал на трета страница в „Тагеблат“: „Следовател загива при загадъчна бомбена експлозия“.

Марч обикаля с колата из Шлахтензее, додето намери гастроном. Купи оттам един черен хляб, малко вестфалска шунка и четвъртлитрово шише уиски. Слънцето все още грееше и въздухът бе свеж. Пое на запад, обратно към езерата. Беше си наумил нещо, което не бе правил от години. Беше решил да си устрои пикник.

След като Гьоринг стана главен имперски егер през 1934 година, се бяха опитали да превърнат гората Груневалд в по-приветливо кътче. Бяха засадили кестени и липи, брези, букове и дъбове. Но в сърцето на Груневалд — както и преди хилядолетия, когато равнините на Северна Европа са били покрити с дъбрави, — в самото й сърце хълмистият пейзаж бе все тъй обрасъл с печални борови дървета. Тъкмо от тези гори пет века преди Христа бяха дошли войнолюбивите германски племена; и пак в тях, двайсет и пет века по-късно, се завръщаха те като победители — с каравани и ремаркета идваха тук да прекарат съботите и неделите си. Германците бяха народ, обитаващ горите. Опитай да прокараш просека сред дебрите на мисълта си — дърветата са там, готови винаги да я погълнат.

Марч паркира фолксвагена, взе провизиите и пакета с бомбата — или каквото друго имаше вътре — и внимателно се заизкачва по една стръмна пътека навътре в гората. След петминутно катерене стигна до място, откъдето се откриваше гледка към Хафел и сивосинкавите гористи хълмове, чезнещи в далечината. В топлия ден боровете издаваха силно сладникаво ухание. Голям реактивен самолет прогърмя в небето над главата му по посока на берлинското летище. Скри се от поглед и шумът постепенно заглъхна, додето наоколо се разнесе единствено песента на птиците.

Марч още нямаше желание да отвори пакета, който предизвикваше у него смътно безпокойство. Затова седна на един голям камък — без съмнение, като по случайност оставен тук от общинските власти тъкмо за тази цел, — отпи от уискито и започна да яде.

За Одило Глобокник — Глобус — знаеше малко, при това само от слухове. През последните трийсет години съдбата на този човек се бе обръщала като ветропоказател. Австриец по рождение и строител по професия, в средата на трийсетте години той бе станал ръководител на Партията в Каринтия и началник на Виена. После беше изпаднал в немилост заради незаконни валутни операции, а след това, в самото начало на войната, беше реабилитиран и назначен за шеф на полицията в Генералното губернаторство. Сигурно оттам са се познавали с Булер, помисли Марч. В края на войната отново следваше спад в кариерата — назначение в Триест, доколкото си спомняше Марч. След смъртта на Химлер обаче Глобус се бе върнал в Берлин и сега заемаше някакъв неопределен пост в Гестапо, в пряко подчинение на Хайдрих.

Човек не можеше да сбърка това обезобразено от удари животинско лице — нищо чудно, че въпреки дъжда и тъмнината Йост начаса го бе разпознал. Във военната школа, в Залата на прославилите се герои висеше портрет на Глобус, а едва преди няколко седмици самият той бе изнесъл лекция за имперските полицейски структури пред обзетите от страхопочитание курсанти. Йост напълно основателно се бе уплашил. Трябвало е да се обади анонимно в Орпо и да офейка преди пристигането на полицаите. А още по-добре според Марч — да не се беше обаждал въобще.

Изяде шунката, натроши остатъците от хляба и пръсна трохите по земята. Два коса, наблюдавали пиршеството му, се появиха предпазливо от шубраците и започнаха да кълват.

Марч извади партийния бележник. Най-обикновено издание, предназначено за партийни членове, което се продаваше във всяка книжарница. В началото — полезна информация. Имена в партийната йерархия: членове на правителството, райхскомисари, гаулайтери.

Официални празници: 30 януари — Ден на националното възраждане; 21 март — Ден на Потсдам; 20 април — Рожден ден на Фюрера; 1 май — Ден на националния труд…

Карта на Райха с измерени във време железопътни разстояния: Берлин–Ровно, шестнайсет часа; Берлин–Тифлис, двайсет и седем часа; Берлин–Уфа, четири дни…

В самия бележник на седмица се падаха по две страници, където толкова рядко имаше написано нещо, че на пръв поглед той изглеждаше неизползван. Марч внимателно го прелисти. Срещу 7 март бе нанесено кръстче. Срещу 1 април Булер бе написал „Рожден ден на сестра ми“. Срещу 9 април отново имаше кръстче. По-нататък на 11 април бе отбелязано „Щукарт/Лутер, сутринта — 10 ч.“ Най-накрая, срещу 13 април, деня преди смъртта му, Булер отново бе драснал кръстче. Това беше всичко.

Марч записа датите в бележника си. След това обърна нова страница. Смъртта на Йозеф Булер. Хипотези. Първа хипотеза: смъртта се дължи на злополука. Гестапо научава за нея няколко часа преди Крипо и когато Йост минава край мястото, Глобус просто оглежда трупа. Пълен абсурд.

Е, добре. Втора хипотеза: Булер е убит от Гестапо. С убийството е натоварен Глобус. Отново абсурд. Заповедта за среднощните арести от 1941-ва още бе в сила. Гестапо е можело съвсем законно да арестува набързо Булер, да го закара тихомълком в някоя от своите бърлоги и да го умъртви, а държавата да конфискува имуществото му. Кой би почувствал липсата му? Или пък би се усъмнил в изчезването му?

И така, трета хипотеза: Булер е убит от Глобус, който скрива следите си, като обявява смъртта му от компетенциите на службите за сигурност и се заема сам с разследването. Но защо тогава изобщо бяха позволили на Крипо да се намеси? Какви мотиви можеше да има Глобус? И защо тялото на Булер бе оставено на обществено място?

Марч облегна гръб върху камъка и затвори очи. Слънцето, което грееше в лицето му, правеше тъмнината кървавочервена. Обгърна го топлият унес на алкохола.

Едва ли бе спал повече от половин час, когато чу, че нещо изшумоля в шубрака и след това усети, че го докосват по ръкава. Мигновено се събуди и успя да зърне бялата опашка и задницата на един елен, който се шмугна в храсталаците. Пасторална идилия само на десет километра от сърцето на Райха! Или може би уискито? Разтърси глава и взе пакета.

Дебела кафява хартия, старателно увита и залепена с лепенка. Или дори — професионално увита и залепена с лепенка. Прави линии и безукорни ръбове, пестене на материал и щедрост в усърдието. Образцово произведение. Нито един от мъжете, които Марч познаваше, не бе в състояние да постигне такова съвършенство — пакетът положително бе дело на жена. Следващото важно нещо — пощенските знаци. Три швейцарски пощенски марки, върху, които се виждаха жълти цветчета на зелен фон. Клеймо от Цюрих — 16:00 ч., 13.IV.64. Тоест онзи ден.

Марч усети, че ръцете му се изпотяват, докато отваряше пакета с пресилена съсредоточеност — най-напред махна лепенката, след това бавно, сантиметър по сантиметър, разгърна хартията. Повдигна единия й край: кутия с шоколадови бонбони.

Върху капака бяха нарисувани девойки със сламеноруси коси и червени карирани рокли, които танцуваха около накичен с цветя прът върху пъстра поляна. Зад тях, извисили снежнобели върхове на фона на лазурносиньо небе, се виждаха Алпите. Най-отгоре бе гравиран надпис с черен готически шрифт: „Поздравления по случай рождения ден на нашия скъп Фюрер, 1964 г.“. Все пак имаше нещо странно. Кутията бе прекалено тежка, за да съдържа шоколад.

Марч извади джобно ножче и разряза целофанената опаковка. Лекичко постави кутията върху един дънер. Извърнал настрани лице и изпънал колкото може ръка, повдигна капака с върха на ножчето. Вътре се задвижи някакъв механизъм. И след това:

Любов свенлива

и вярност жива

до сетний час.

Струни пеят,

думи леят:

„Теб любя аз.“

А ехото отвръща:

„Кажи, че любиш ме и ти.“

Цял свят любов жадува.

Теб любя аз.

Само мелодията, разбира се, без думите. Но Марч ги знаеше добре. Самичък върху един от хълмовете в сърцето на гората Груневалд, той се вслушваше в мелодията на валсовия дует от трето действие на „Веселата вдовица“.