Робърт Харис
Фатерланд (8)

3.

— Защо вярваме в Германия и Фюрера?

— Защото вярваме в господа, вярваме в Германия, която господ е създал на земята, а също и в нашия вожд, Адолф Хитлер.

— На кого е наш пръв дълг да служим?

— На народа ни и на нашия вожд, Адолф Хитлер.

— Защо се подчиняваме?

— Защото сме вътрешно убедени, вярваме в Германия и Фюрера, в Движението и в СС, на които сме докрай предани.

— Добре — лекторът кимна доволен. — Добре. След трийсет и пет минути — сбор на южната спортна площадка. Йост, вие останете за малко. Другите са свободни.

С ниско подстриганите си коси и възшироките светлосиви полеви униформи курсантите от СС приличаха на затворници. Те шумно се изнизаха от помещението, тътрейки столове и тропайки с ботуши по грубия дървен под. От стената ласкаво им се усмихваше портрет на покойния Хайнрих Химлер. Застанал мирно в средата на помещението, Йост изглеждаше съвсем безпомощен. На излизане някои от курсантите му хвърлиха странни погледи. Пак Йост, разбира се — можеше да прочетеш по израженията им. Йост: затвореният, особнякът, дето все се дели от другите. Нищо чудно, ако довечера в спалното отново му дръпнеха някой бой.

— Имате посетител. — Лекторът кимна към дъното на помещението, откъдето Марч наблюдаваше сцената със скръстени ръце, облегнат на един радиатор.

— Ето ме пак, Йост — каза той.

Двамата пресякоха огромния казармен плац. В единия му край хауптшарфюрер от СС произнасяше тиради пред група новобранци. В другия — стотина младежи, облечени в анцузи, изпъваха, въртяха и навеждаха напред тела, подчинявайки се безпрекословно на подадените команди. Срещата с Йост на това място напомни на Марч посещения в затвора. Същият мирис на учреждение, на подова вакса, дезинфекционни препарати и кухня. Същите грозни бетонни здания. Същите високи зидове и патрулиращи наряди. Подобно на концлагер, военната школа „Сеп Дитрих“ беше разположена на огромна площ и едновременно с това предизвикваше чувство на клаустрофобия; един напълно затворен в себе си свят.

— Можем ли да отидем някъде, където ще бъдем сами? — попита Марч.

Йост му хвърли презрителен поглед.

— Тук човек не може да бъде сам, нали тъкмо в това е смисълът. — Двамата повървяха още няколко крачки. — Можем да опитаме в спалното помещение. Всички останали в момента са в трапезарията.

Завиха и Йост го поведе към ниска, боядисана в сиво сграда. Вътре цареше полумрак и миришеше силно на мъжка пот. Имаше около стотина легла, разположени в четири редици. Йост се бе оказал прав — в помещението нямаше никой. Леглото му се намираше към средата, на две трети разстояние от входа. Марч седна върху грубото кафяво одеяло и предложи на младежа цигара.

— Тук пушенето е забранено.

Марч не прибра цигарите.

— Нищо. Ще кажете, че аз съм ви наредил.

Йост прие с благодарност. После коленичи, отвори металното шкафче до леглото и взе да рови из него, търсейки нещо, което да му послужи за пепелник. Марч надзърна във вътрешността на шкафчето: няколко книги с меки корици, списания, фотография в рамка.

— Ще ми разрешите ли един поглед?

Йост повдигна рамене.

— Защо не.

Марч взе снимката. Беше фамилна фотография, която му напомни за семейство Вайс. Бащата в униформа на СС. Майката — срамежлива наглед жена, с шапка на главата. Дъщерята — около четиринайсетгодишно миловидно момиче с руси плитки. И самият Йост — момче с пълнички бузи и лъчезарна усмивка, в което човек трудно можеше да разпознае посърналия, ниско подстриган курсант, коленичил в момента на каменния под.

— Променил съм се, нали? — каза Йост.

Марч беше поразен, но опита да го скрие.

— С какво се занимава сестра ви?

— Още ходи на училище.

— А баща ви?

— Ръководи строително предприятие в Дрезден. През 41-ва е бил един от първите, влезли в Русия. Оттам и униформата.

Марч се взря внимателно в суровата фигура.

— Това Рицарският кръст ли е?

Рицарският кръст бе най-високото отличие за храброст.

— Да. Един истински герой от войната. — Йост взе снимката и я постави обратно в шкафчето. — А вашият баща?

— Служил е в Имперския флот — отвърна Марч. — Ранили са го през Първата световна война. Всъщност никога не се възстанови напълно.

— На колко години бяхте, когато почина?

— На седем.

— Сещате ли се още за него?

— Всеки ден.

— А вие служихте ли във флота?

— Почти. Бях подводничар.

Йост бавно поклати глава. Бледото му лице се бе покрило с гъста червенина.

— Всички вървим по стъпките на бащите си, нали?

— Може би повечето от нас. Но не всички.

Двамата пушиха известно време в мълчание. Марч чуваше как отвън физическата тренировка продължава. „Раз, два, три… Раз, два, три…“

— Всички тези хора — промълви Йост и поклати глава. — Има едно стихотворение на Ерих Кестнер. Казва се „Маршова песничка“.

Младежът затвори очи и започна да рецитира:

Обичате омразата и с нея мерите света.

На звяра у човека подхвърляте храна,

да расне той във вас полека.

И звярът те разкъса човека във човека.

Внезапно избликналата страст у младия човек смути Марч.

— Кога е написано стихотворението? — попита той.

— През хиляда деветстотин трийсет и втора.

— Не го знам.

— Нищо чудно. То е забранено.

Настъпи мълчание. След това Марч каза:

— Установихме самоличността на трупа, който открихте. Доктор Йозеф Булер, служител в Генералното губернаторство, бригадефюрер от СС.

— Господи! — Йост зарови лице в дланите си.

— Затова нещата стават сериозни. Преди да дойда при вас, проверих в караулното край главния портал. Там е записано, че вчера сте напуснали казармата както обикновено — в пет и половина сутринта. Така че часовете в показанията ви не може да са верни.

Йост продължи да крие лице в дланите си. Цигарата догаряше между пръстите му. Марч се наведе напред, взе я и я изгаси. След това се изправи.

— Ето вижте — продължи той. Йост вдигна глава и Марч започна да бяга на място. — Да речем, че това сте вие вчера сутринта.

Марч се престори на изтощен, започна да пухти и да бърше чело в рамото си. Въпреки унинието си Йост не можа да не се усмихне.

— Така — каза Марч и продължи да бяга на място. — Мислите си за някоя книга или пък за това колко ужасен е животът ви. Унесен в тези мисли, минавате през гората и тръгвате по крайбрежната пътека. Вали като из ведро и видимостта е лоша, но изведнъж отляво забелязвате нещо… — Марч се обърна към Йост, който го гледаше напрегнато. — Във всеки случай това съвсем не е трупът…

— Но…

Марч спря за миг и посочи с пръст към Йост.

— Съветвам ви да не се забърквате още по-дълбоко в тая каша. Преди два часа бях край езерото и огледах мястото, където сте намерили трупа — няма начин да сте го забелязали от пътеката.

Марч отново започна да бяга.

— И тъй — нещо привлича погледа ви, вие обаче не спирате. Отминавате нататък. Но понеже сте съвестно момче, след пет минути решавате да се върнете и да видите какво става. И чак тогава намирате трупа. Едва след това се обаждате в полицията.

Марч сграбчи ръцете на Йост и го издърпа на крака. После изкомандва:

— Бягайте с мен.

— Не мога…

— Бягайте!

Йост неохотно размърда крака. Стъпките им затрополиха по каменната настилка.

— А сега ми опишете какво виждате. Излизате от гората и поемате по крайбрежната пътека…

— Моля ви…

— Отговаряйте!

— Виждам… Виждам лека кола — Йост бе затворил очи. — И трима мъже… Вали много силно. Те са с шинели и качулки, приличат на монаси… Навели са глави… Аз свивам нагоре по хълма, отдалечавам се от езерото… Страх ме е… Пресичам пътя и се скривам между дърветата, за да не ме видят…

— Продължавайте.

— Те сядат в колата и потеглят… Аз изчаквам, после излизам от гората и виждам трупа…

— Пропуснахте нещо.

— Не съм, честна дума…

— Виждате лице. Когато тримата се качват в колата, виждате лице.

— Не, не…

— Кажете ми чие е това лице, Йост. Ето го пред вас. То ви е познато. Кажете ми.

— Глобус! — изкрещя Йост. — Виждам лицето на Глобус.