Робърт Харис
Фатерланд (5)

4.

— Ама че скапан ден — възкликна Макс Йегер. Беше седем и половина вечерта и той обличаше балтона си в кабинета на Вердершер Маркт. — Никакви случайно намерени вещи. Нито пък дрехи. Проверих всички изчезнали по списъка чак до четвъртък. Нищичко. Какво излиза? Че цяло едно денонощие от предполагаемото настъпване на смъртта никой не е забелязал отсъствието му. Сигурен ли си, че не е най-обикновен скитник?

Марч поклати глава.

— Твърде охранен беше. А и скитниците не носят плувки. Поне обикновено е така.

— Отгоре на всичко — Макс смукна за последен път от пурата си, преди да я изгаси — довечера съм на партийно събрание. „Германската майка: народна боркиня на домашния фронт“.

Подобно на останалите следователи от Крипо, в това число и на Марч, Йегер имаше чин щурмбанфюрер от СС. За разлика от него обаче миналата година бе станал член на Партията. Не че Марч имаше нещо против. Всеки, който се стремеше към повишение, трябваше да членува в Партията.

— Ханелоре ще дойде ли?

— Ханелоре ли? Носителка на Почетния кръст на германската майка, трета степен? Разбира се, че ще дойде. — Макс погледна часовника си. — Имам време тъкмо за една бира. Какво ще кажеш?

— Не тази вечер, благодаря ти. Ще сляза надолу с теб.

Двамата се разделиха на стъпалата пред Комендатурата. Йегер му махна с ръка и пое наляво към барчето на Обвал Щрасе, а Марч сви надясно към реката. Крачеше бързо. Дъждът беше спрял, но въздухът все още бе влажен и мъглив. Уличните фенери, поставени още преди войната, хвърляха мъждива светлина върху черния паваж. Откъм Шпрее между сградите си проби път приглушеният зов на корабна сирена.

Марч зави покрай един ъгъл и тръгна успоредно на реката. Изпитваше приятно усещане от допира със студения нощен въздух, който щипеше лицето му. Един шлеп пухтеше срещу течението — на носа му гореше самотна светлинка, а долу при кърмата като във врящ казан се вихреха черни водни талази. Тук нямаше коли, нито хора. Градът сякаш се бе стопил в тъмнината. Марч с неохота се отдалечи от реката и прекоси площада Шпител Маркт в посока към Зайдел Щрасе. Няколко минути по-късно прекрачи прага на Берлинската морга.

Доктор Айслер си беше отишъл. Съвсем в реда на нещата. „Обичам те — прошепна женски глас в безлюдното фоайе — и искам да дам живот на децата ти.“ Един служител в мръсна бяла престилка неохотно извърна поглед от портативния телевизор и провери личната карта на Марч. Отбеляза нещо в регистъра, взе връзка ключове и му кимна да го последва. Зад гърба им се разнесе мелодията на поредната сапунена опера от вечерната програма на Райхстелевизията.

Летящи врати водеха към коридор, приличен досущ на десетки коридори в Комендатурата на Вердершер Маркт. Дали някъде не седеше невидим райхсдиректор, отговарящ за неизменния зелен линолеум? Марч последва служителя в асансьора. Металната решетка изщрака и те се спуснаха в приземния етаж.

На входа на самата морга, под една табелка с надпис „Пушенето забранено“, и двамата запалиха цигари — привичка на професионалисти, която ги предпазваше не от миризмата на трупове (помещението представляваше хладилна камера и не се долавяше мирис на разложение), а от острите изпарения на дезинфекционните препарати.

— Кой ви интересува? Оня, старият, дето го докараха към осем и нещо ли?

— Именно той — отвърна Марч.

Служителят издърпа ръчката на тежката врата и я отвори с усилие. Когато влязоха, отвътре ги лъхна вълна студен въздух. Продълговати неонови лампи осветяваха с хладна светлина постлан с бели плочки под, чиито две леко наклонени страни се събираха в тесен улей по средата. В стените бяха вградени тежки метални чекмеджета, прилични на чекмеджетата на кантонерка. Служителят откачи от стената един класьор, който висеше до ключа за осветление, и тръгна покрай чекмеджетата, проверявайки номерата.

— Ето тук.

Той мушна класьора под мишница и силно дръпна чекмеджето, което се плъзна напред. Марч се приближи и отметна бялото покривало.

— Ако желаете, можете да си вървите — каза той, без да се обръща. — Ще ви повикам, когато свърша.

— Забранено е. Такива са разпоредбите.

— Да не би да повредя доказателствения материал, така ли? Не ме разсмивайте.

Видът на мъртвия бе все така отблъскващ и при втората им среща. Сурово, подпухнало лице, малки очички, злобна извивка на устните. Черепът беше почти плешив, с изключение на няколко побелели кичура. Носът бе остър, с по една дълбока вдлъбнатина от двете страни. Вероятно бе носил очила от години. По самото лице нямаше белези, но върху бузите се виждаха две симетрично разположени синини. Марч пъхна пръсти в устата и напипа меките ръбове на венците. В даден момент изкуственото чене явно бе изхвръкнало навън.

Той дръпна покривалото по-надолу. Показаха се широки рамене и силно тяло, по което личаха първите признаци на напълняване. Марч внимателно надипли белия плат на няколко сантиметра над ампутираното стъпало. Винаги проявяваше почит към мъртвите. Едва ли на Курфюрстендам съществуваше известен сред обществото доктор, който да се отнася с по-голямо внимание към своите пациенти, отколкото Ксавиер Марч.

Той дъхна върху дланите си, после бръкна във вътрешния джоб на своята мушама. Извади тенекиена кутийка и я отвори. Извади и две бели картончета. Цигарата горчеше в устата му. Хвана лявата китка на мъртвия — беше ледена, факт, който всеки път отново го поразяваше — и разтвори вкочанените пръсти. Внимателно притисна върха на всеки един от тях върху черната мастилена подложка. След това остави кутийката, взе едно от картончетата и стори същото върху него. Огледа резултата и повтори процедурата с дясната ръка на мъртвия. Служителят го гледаше с огромен интерес. Мастилените петна върху белите длани изглеждаха шокиращо, като гавра с мъртвия.

— Почистете го — каза Марч.

 

 

Комендатурата на Имперската криминална полиция се намираше на Вердершер Маркт, но истинската кухня на полицейските разследвания — лабораториите за съдебномедицинска експертиза, криминалните архиви, оръжейният склад, стаите за разпит, арестантските килии — се помещаваше в Полицайпрезидиума на Александер Плац. Тъкмо тази прусашка крепост, разпростряла туловището си срещу най-оживената станция на берлинското метро, бе следващата спирка в обиколката на Марч. Пътят дотам му отне петнайсет минути бърз ход.

— Подиграваш ли се с мене?

Гласът, в който звучеше такова неверие, принадлежеше на Ото Кот, заместник-началник на Отдела за дактилоскопия.

— Няма как, спешен случай — повтори Марч.

Той смукна отново от цигарата си. С Кот бяха стари познати. Преди две години заловиха шайка въоръжени бандити, застреляли един полицай в Ланквиц. След тази акция Кот получи повишение.

— Знам, че са те затрупали с поръчки чак до стотния рожден ден на Фюрера — продължи Марч. — Знам, че и Сипо ти вадят душата за терористи и какво ли не още. И все пак, моля те, направи ми тази услуга.

Кот се облегна назад в стола си. Върху етажерката зад гърба му Марч зърна книгата по криминология на Артур Небе — публикувана преди трийсет години, но все още беше основното помагало в тази област. Небе оглавяваше Крипо от 1933-та.

— Дай да видя придобивката ти — каза Кот.

Марч му подаде двете картончета. Кот ги погледна и кимна.

— Мъж — обясни Марч. — Около шейсетгодишен. Мъртъв от един ден.

— Влизам му в положението. — Кот свали очилата си и разтърка очи. — Добре. Ще ги сложа на върха на купчината.

— Колко ще трае?

— До сутринта би трябвало да са готови. — Кот отново сложи очилата си. — Само не разбирам откъде знаеш, че въпросната личност има криминално досие.

Марч не знаеше, но не възнамеряваше да предостави на Кот възможност да се измъкне от току-що даденото обещание.

— Просто ми вярвай, и толкова — отвърна той.

Върна се вкъщи след единайсет. Допотопният асансьор не работеше. Стълбището, застлано с протрита кафява пътека, миришеше на прокиснало ядене, на варено зеле и прегоряло месо. Подминавайки втория етаж, чу кавгата на младото семейство, което живееше под неговото жилище.

— Как можеш да говориш така?

— Ти не направи нищо! Нищичко!

Някъде се затръшна врата. Заплака бебе. Другаде усилиха радиото в отговор. Обичайната симфония на живота в една жилищна кооперация. Някога тази сграда се бе ползвала с по-висок престиж. Сега обаче и за нея, и за обитателите й бяха настъпили други времена. Марч се качи на третия етаж и влезе в апартамента си.

Навсякъде беше студено — както обикновено нямаше отопление. Апартаментът се състоеше от пет помещения: гостна с хубав висок таван, чиито прозорци гледаха към Ансбахер Щрасе; спалня с желязно легло, малка баня и още по-малка кухня; последната стая бе пълна със спасеното от брака му имущество, което пет години по-късно си седеше все така опаковано в кашони. Дом. Малко по-голям от четирийсет и четирите квадратни метра, полагащи се за едно „народно жилище“.

Преди Марч да се нанесе в апартамента, там бе живяла вдовицата на един генерал от Луфтвафе. Беше го наела веднага след войната и го бе занемарила напълно. Когато през втората седмица от своето нанасяне сменяше мухлясалите тапети в спалнята, Марч попадна на пъхната зад тях фотография, сгъната на миниатюрно квадратче. Портрет в преливащо кафяво и кремаво, на който бяха обозначени годината — 1929 — и името на едно берлинско фотоателие. Семейство, снимано на фона на изрисуван пейзаж. Чернокоса жена, отправила нежен поглед към пеленачето в обятията си. Съпруг, изправен гордо зад нея и сложил ръка на рамото й. До него — невръстно момче. Марч сложи снимката на полицата над камината и никога не я махна оттам.

Момчето, тогава на възрастта на Пили, сега би било на годините на Марч. Кои ли бяха тези хора? Какво се бе случило с детето? Години наред Марч си задаваше тези въпроси, но се колебаеше да потърси отговор — в службата винаги разполагаше с достатъчно материал за мисловни упражнения, та да трябва сам да си поставя загадки. Но след това, в навечерието на миналата Коледа, нещо — сам не знаеше какво, просто някакво смътно, но все по-тревожно чувство, съвпаднало по време с рождения му ден — го накара да се порови за отговор.

От книжата на собственика научи, че между 1928 и 1942 година жилището е било наето от някой си Вайс, Якоб. Но в полицията не съществуваше досие на името на Якоб Вайс. Нямаше сведения за евентуалното му преместване, заболяване или смърт. Обажданията в наборните архиви на Сухопътните войски, Военния флот и Луфтвафе потвърдиха, че не е бил мобилизиран. Фотоателието бе станало магазин за наемане на телевизори и архивите му бяха пропаднали. Никой от младите служители в кантората на собственика не си спомняше за семейство Вайс. То просто беше изчезнало. Вайс. Бял. Бяло петно. В душата си Марч вече се бе досетил за истината — а може би винаги я бе знаел, — но въпреки това една вечер тръгна да обикаля из кооперацията със снимка в ръка подобно на полицай, който търси свидетели, а останалите наематели го гледаха като побъркан само затова, че се е осмелил да попита. С едно-единствено изключение.

— Те бяха евреи — каза грозната старица от таванския етаж, затръшвайки вратата под носа му.

Разбира се. По време на войната всички евреи бяха евакуирани на Изток. Това не беше тайна за никого. Какво се бе случило с тях оттогава — никой не задаваше този въпрос пред другите или дори пред себе си, ако имаше достатъчно разум в главата си; не дори и един щурмбанфюрер от СС.

Тъкмо тогава — Марч ясно съзнаваше това — отношенията му с Пили започнаха да се влошават; тогава, когато взе да се буди преди разсъмване и да поема доброволно всеки извънреден случай.

 

 

Той постоя няколко минути, без да включва осветлението, загледан в колите на улицата, които пътуваха към Витенберг Плац. После отиде в кухнята и си наля голямо уиски. До умивалника лежеше броят на „Берлинер Тагеблат“ от понеделник. Взе го и се върна в гостната.

Винаги четеше вестника по един и същи начин. Започваше от края, от истината. Ако във вестника пишеше, че футболният мач между Лайпциг и Кьолн е завършил с четири на нула за Лайпциг, новината най-вероятно беше вярна: дори Партията все още не бе изобретила начин да преобразява спортните резултати. Виж, спортните новини бяха нещо друго. БРОЕНИ ДНИ ДО ОЛИМПИЙСКИТЕ ИГРИ В ТОКИО. ПЪРВО УЧАСТИЕ НА САЩ СЛЕД ДВАЙСЕТ И ОСЕМ ГОДИШНО ЕМБАРГО. ГЕРМАНСКИТЕ АТЛЕТИ — КАКТО ВИНАГИ ВРЪХ В СВЕТОВНАТА АТЛЕТИКА. После идваше ред на рекламите. ЗА ГЕРМАНСКОТО СЕМЕЙСТВО! НЕЗАБРАВИМИ ДНИ В ГОТЕНЛАНД, РИВИЕРАТА НА РАЙХА! Френски парфюми, италиански коприни, скандинавски кожи, холандски пури, белгийско кафе, руски хайвер, английски телевизори — рогът на изобилието, пръснал благата си по страниците на вестника. Раждания, венчавки и некролози: ТЕБЕ, Ернст и Ингрид: син за Фюрера. ВЕНЦЕЛ, Ханс: 71 години, верен боец на Партията, непрежалима загуба.

После самотните сърца:

Петдесетгодишен лекар от чист арийски произход, ветеран от битката край Москва, с намерение да се установи на село, желае потомство от мъжки пол чрез брак със здрава, девствена, млада, скромна, трийсетгодишна арийка, годна за тежка физическа работа; необходимо изискване: широки бедра, плоски стъпала, да не носи обеци.

Вдовец, шейсет години, желае повторно съжителство с чистокръвна германка, готова да го ощастливи с потомство, което да предотврати прекъсването на рода по мъжка линия.

Културната хроника: все така завладяваща — Сара Леандер в „Жената от Одеса“, епичен разказ за заселването на южнотиролските земи: Глория Паласт, Берлин. Статия от музикалния редактор, критикуваща „упадъчните негроидни стенания“ на една млада английска рокгрупа от Ливърпул, изнесла концерт пред тълпи от ентусиазирани немски младежи в Хамбург. Херберт фон Караян ще дирижира Деветата симфония на Бетховен — Химна на Европа — на специален концерт по случай Деня на Фюрера в Албърт Хол, Лондон.

Уводна статия за студентските антивоенни протести в Хайделберг: ЗА ПРЕДАТЕЛИТЕ НЕ БИВА ДА ИМА МИЛОСТ! По всички въпроси вестникът заемаше твърда позиция.

Официален некролог: за някакъв партиен големец от Министерството на вътрешните работи. „Живот, отдаден в служба на Райха…“

Вътрешни новини: СЛЕД ПРОЛЕТНОТО ЗАТОПЛЯНЕ — ЗАСИЛВАНЕ НА БОЕВЕТЕ НА СИБИРСКИЯ ФРОНТ! НЕМСКИ ВОЙСКИ РАЗГРОМЯВАТ БОЛШЕВИШКИ ТЕРОРИСТИЧНИ ОТРЯДИ! Съобщението гласеше, че в Ровно, столицата на райхскомисариата Украйна, заради кървава разправа с немско заселническо семейство са били екзекутирани шестима водачи на терористки банди. Вестникът поместваше снимка на най-новата имперска атомна подводница „Гросадмирал Дьониц“ в новата й база в Тронхайм.

Външни новини: В Лондон бе съобщено, че през юли предстои официално посещение в Райха на крал Едуард и кралица Уолис, което цели „по-нататъшно укрепване на неразривните връзки на уважение и приятелство между народите на Великобритания и Германския райх“. Според Вашингтон победата на президента Кенеди на предварителните вътрешнопартийни избори в САЩ бе засилила шансовете му за спечелване на втори мандат…

Вестникът се изплъзна от ръката на Марч и падна на пода.

Половин час по-късно позвъни телефонът.

— Ужасно съжалявам, че те събудих. — В гласа на Кот звучеше сарказъм. — Бях останал с впечатлението, че случаят е спешен. Да се обадя ли утре?

— Не, не. — Марч се бе разсънил напълно.

— Дръж се да не паднеш. Страхотна находка! — За пръв път в живота си Марч чу Кот да се смее. — Само да не би да си играеш с мене, а? Да не би двамата с Йегер да сте ми свили някой номер?

— Казвай бързо.

— Най-напред малко предварителна информация. — Кот явно се забавляваше прекалено много, за да бърза с разкритията. — Трябваше да се поровим доста годинки назад, додето намерим съответстващите отпечатъци. Голямо ровене падна. Но си заслужаваше. Няма грешка — всичко съвпада съвсем точно. Твоят човек действително има криминално досие. Бил е арестуван един-единствен път в живота си. От колегите ни в Мюнхен преди четирийсет години. И по-точно на девети ноември 1923-та.

Настъпи мълчание. Пет, шест, седем секунди.

— Аха! Виждам, че дори ти оценяваш важността на датата.

— Значи боец от старата гвардия. — Марч потърси с ръка цигарите на пода до стола си. — Как е името му?

— Точно така, боец от старата гвардия. Арестуван заедно с Фюрера след Бирения пуч. Изкопал си от езерото един от славните пионери на Националсоциалистическата революция. — Кот отново се изсмя. — Ако имаше повече акъл, трябваше да го оставиш да си лежи там.

— Как е името му?

 

 

След като Кот затвори телефона, Марч обикаля из апартамента цели пет минути, пушейки с настървение. После проведе три телефонни разговора. Първия с Макс Йегер. Втория с дежурния офицер в Комендатурата. За третия набра берлински номер. Тъкмо когато се канеше да затвори, в слушалката прозвуча сънен мъжки глас.

— Ти ли си, Руди? Обажда се Ксавиер Марч.

— Ксави, да не си полудял? Полунощ е.

— Не още. — Марч крачеше напред-назад по изтъркания килим с телефон в едната си ръка и слушалка, пъхната под брадичката. — Имам нужда от помощта ти.

— Господи боже!

— Какво знаеш за лицето Йозеф Булер?

 

 

Същата нощ Марч сънува сън. Намираше се отново на брега на езерото, валеше дъжд и трупът беше там, проснат по очи в калта. Марч го сграбчи за рамото и започна да го тегли — теглеше с всичка сила, но тялото не помръдваше. Сякаш беше от сивкавобяло олово. Когато обаче Марч се обърна да си върви, ръката на мъртвеца го стисна за глезена и започна да го дърпа към водата. Марч зарови пръсти в разкаляната земя, опитвайки се да намери нещо, за което да се улови, но напразно. Хватката на мъртвия беше желязна. И докато двамата потъваха, мъртвешкото лице прие чертите на Пили — разкривено от гняв, абсурдно в своя срам, с уста, която крещеше: „Мразя те… Мразя те… Мразя те…“