Робърт Харис
Фатерланд (37)

6.

Времето се влачеше на четири крака, с пречупен гръбнак. Марч цял трепереше. Зъбите му тракаха като играчка с часовников механизъм.

Преди него тук бе имало и други затворници, години наред. Вместо надгробни надписи те бяха издълбали с изпочупени нокти по стените на килията: „Й.Ф.Г. 22.2.57“. „Катя“. „Х.К. Май 44“. Някой бе успял да напише буквата „Е“ само до средата — не му бяха стигнали сили, време или воля. И въпреки всичко — този порив да пишеш…

Марч забеляза, че нито един надпис не е на повече от метър разстояние от пода.

Тресеше го от болката в ръката. Имаше халюцинации. Едно куче дробеше дланта му между челюстите си. Затвори очи и се запита какво ли прави в момента времето. Когато за последен път попита Кребс, часът беше — колко? — почти шест. След това двамата бяха разговаряли още около половин час. После дойде ред на нов сеанс с Глобус — безконечен. И най-сетне този последен отрязък от време насаме в килията, когато подир светлината изпълзяваше мракът и от едната страна го дърпаше изтощението, а от другата — кучето.

Бузата му докосваше топлия под, гладкият камък постепенно изчезна.

Сънуваше баща си — сън от детството, — скованата фигура на снимката бе оживяла, махаше, застанала върху палубата на отдалечаващия се от пристана кораб, махаше, додето постепенно се превърна в миниатюрна нарисувана фигурка и изчезна. Сънуваше Йост — как тича на място и рецитира с тържествен глас любимата си поезия: „На звяра у човека подхвърляте храна/да расне той във вас полека…“ Сънуваше Шарли.

Но най-често сънуваше, че отново е в стаята на Пили в онзи ужасен миг, когато осъзна какво е направило момчето от милосърдие — милосърдие! Когато протягаше ръце към вратата, но краката му не помръдваха, оковани, а прозорецът се разлетя на парчета и груби ръце сграбчиха раменете му…

Тъмничарят го раздруса.

— Ставай!

Лежеше превит върху лявата си страна в утробна поза — тялото му на рана, ставите като споени. Ръцете на тъмничаря разбудиха кучето и Марч понечи да повърне. Не че имаше какво да изкара, но стомахът му се сгърчи в конвулсии, по стар навик. Килията избяга надалеч и светкавично се върна. Изправиха го на крака. Тъмничарят извади чифт белезници. До него стоеше Кребс — слава богу, не Глобус. Той погледна към Марч с погнуса и каза на тъмничаря:

— По-добре ги сложи отпред.

Заключиха ръцете му в белезници отпред, нахлупиха фуражката на главата му и го поведоха, свит на две, по коридора и после нагоре по стълбите, додето излязоха навън.

Хладна, ясна нощ. Пръснат букет от звезди по небето над двора. Сградите и колите — с контури от сребро на лунната светлина. Кребс го блъсна върху задната седалка на един мерцедес и седна до него. Кимна на шофьора:

— Колумбия Хаус. Заключи вратите.

Когато ключалката на вратата до него изщрака, в душата на Марч за миг трепна облекчение.

— Не си прави илюзии — каза Кребс. — Обергрупенфюрерът още не е приключил с тебе. В Колумбия Хаус разполагаме с по-модерна техника, това е всичко.

Излязоха през портите. За всеки външен наблюдател бяха просто двама офицери от СС със своя шофьор. Часовоят изпъна ръка за поздрав.

Колумбия Хаус се намираше на три километра южно от Принц Албрехт Щрасе. Тъмнеещите сгради на държавното управление бързо отстъпиха място на запуснати кантори и зарешетени с дъски складове. През петдесетте години се предвиждаше преустройство на района около затвора и тук-таме булдозерите на Шпеер бяха извършили разрушителни набези. Само че преди срутените постройки да бъдат заменени с нови, парите се бяха свършили и сега тревясали, пустеещи пространства се мержелееха на сребристата светлина като покрайнини на някогашни бойни полета. В тъмните улички помежду им се бяха приютили многолюдните колонии на източноевропейските гастарбайтери.

Марч седеше изпънат, с глава, опряна върху облегалката на кожената седалка. Внезапно Кребс се наведе към него и изруга:

— По дяволите!

После каза на шофьора:

— Напика се. Я спри!

Шофьорът изпсува и натисна рязко спирачка.

— Отключи вратите!

Кребс слезе, заобиколи от страната на Марч и го издърпа навън.

— По-живо! Няма да те чакам цяла нощ! — каза той и после се обърна към шофьора: — Само минута. Не изключвай двигателя.

Марч усети, че го блъскат напред — краката му се препъваха в остри камъни, вървеше по някаква уличка, после прекрачи прага на изоставена църква, където Кребс вече му сваляше белезниците.

— Извади късмет, Марч.

— Нищо не разбирам…

— Имаш си любим чичо — отвърна Кребс.

Чук, чук, чук. От мрака на църквата. Чук, чук, чук.

— Трябваше веднага да дойдеш при мен, момчето ми — каза Артур Небе. — Щеше да си спестиш мъките.

Той докосна с върха на пръстите бузата на Марч. Скрито в дълбоките сенки, лицето му не се виждаше — на мястото му се открояваше само бледо неясно петно.

— Вземи пистолета ми. — Кребс бутна лугера в лявата ръка на Марч. — Вземи го! Погодил си ми номер. И си ми свил пистолета. Ясно?

Без съмнение Марч сънуваше. И все пак пистолетът в ръката му беше истински…

Небе продължаваше да говори — нисък, настойчив глас:

— Ах, Марч, Марч! Кребс дойде при мен днес вечерта. Беше направо потресен. Съобщи ми за разкритията ти. Ние всички подозирахме, разбира се, но ни липсваха доказателства. Сега ти трябва да кажеш на хората. Заради всички нас. Трябва да попречиш на тия гадове…

Кребс го прекъсна:

— Простете, но не разполагаме с почти никакво време. — Той махна с ръка. — Ей там отсреща, Марч. Виждаш ли колата?

В края на уличката, под една строшена улична лампа Марч успя да различи нисък продълговат силует, чу шум от работещ двигател.

— Какво значи това? — Той изгледа последователно двамата мъже.

— Отиваш при колата и се качваш вътре. Нямаме повече време. Броя до три и после започвам да викам.

— В тебе е надеждата ни, Марч. — Небе стисна бузата му. — Чичо Небе е вече стар, но не толкова, че да не доживее да види тия мръсници, увиснали на въжето. Хайде. Иди вземи документите. Публикувай ги. Заложили сме на карта всичко, за да ти дадем този шанс. Използвай го. Хайде, върви.

Кребс каза:

— Започвам да броя: едно, две, три…

Марч се поколеба, тръгна неуверено, после затича на прибежки. Някой отваряше вратата на колата отвътре. Марч погледна през рамо. Небе се беше стопил в мрака. Кребс бе свил ръце на фуния около устата си, готов да нададе вик. Марч се обърна и с последни сили се добра до чакащата го кола, откъдето го викаше познат глас:

— Ксави! Ксави!