Робърт Харис
Фатерланд (39)

2.

Болката и изтощението пълзяха в тялото му. Заговори, за да прогони съня:

— Предполагам, че за всичко трябва да благодарим на Краузе.

Двамата бяха прекарали в пълно мълчание близо час. Чуваше се единствено шумът на двигателя и боботенето на гумите по бетонната настилка. Гласът на Марч така стресна Йегер, че той подскочи.

— Краузе ли?

— Краузе е объркал списъците. Вместо теб, изпрати на Шваненвердер мен.

— Краузе!

Йегер направи гримаса. Лицето му бе като на театрален демон, озарено от зеленото сияние на арматурното табло. Всичките неприятности в живота му се дължаха на някакъв си Краузе!

— Гестапо се е погрижило в понеделник вечер да бъдеш дежурен ти, нали? Какво ти казаха? „Ще намерят труп в Хафел, щурмбанфюрер. Не бързайте да го идентифицирате. Дори забутайте някъде досието за ден-два…“

— Нещо такова — измърмори Йегер.

— Само че ти си се успал. И когато си отишъл в Комендатурата във вторник, случаят вече е бил поет от мене. Горкият Макс, дето все не може да се надигне от леглото сутрин! В Гестапо сигурно са били очаровани. С кого поддържаше контакт?

— С Глобокник.

— Със самия Глобус! — Марч подсвирна. — Положително си решил, че идва Коледа, а? Какво ти обещаха, Макс? Повишение? Или преместване в Сипо?

— Върви по дяволите, Марч!

— И след това ги държеше в течение на всичките ми действия. Когато ти казах, че Йост е видял Глобус при трупа край езерото, ти им съобщи и Йост изчезна. Когато ти позвъних от апартамента на Щукарт, ти ги предупреди и ни арестуваха. На следващата сутрин претърсиха жилището на американката, защото си им казал, че у нея има нещо от сейфа на Щукарт. На Принц Албрехт Щрасе ни оставиха сами, за да проведеш ти разпита вместо тях…

Йегер пусна кормилото и посегна светкавично с дясната ръка към пистолета. Сграбчи дулото му и го задърпа, извивайки го нагоре, но пръстите на Марч, вкопчени в спусъка, натиснаха езичето.

Експлозията в затвореното пространство едва не им проби тъпанчетата. Колата рязко зави и заподскача по неравната тревна площ, разделяща двете части на аутобана. За миг Марч помисли, че е ранен. После реши, че е ранен Йегер. Но той бе стиснал с две ръце кормилото и с всички сили се опитваше да овладее мерцедеса, а Марч все още държеше пистолета. През една нащърбена дупка на покрива струеше студен въздух.

Йегер се смееше като побъркан и говореше нещо, но Марч бе все още оглушен от изстрела. Колата се плъзна по ръба на тревната ивица и излезе отново на автомагистралата.

 

 

При внезапната уплаха от експлозията Марч бе отскочил, облягайки се на премазаната си ръка, и едва не бе загубил съзнание, но струята свеж въздух отново пробуди разсъдъка му. Изпитваше неистово желание да довърши разказа си — разбрах със сигурност, че си ме предал, когато Кребс ми показа записа от подслушания телефонен разговор: ти беше единственият, на когото бях разказал за телефонната будка на Бюло Щрасе и за това, че Щукарт е позвънил на американката — но вятърът отвя думите му. Пък и какво ли значение имаше?

Тук иронията на съдбата беше Найтингейл. Американецът се бе оказал честен човек, а най-добрият приятел на Марч — предател.

Йегер продължаваше да се смее като побъркан, шофираше и си говореше сам, а по дебелите му бузи блестяха сълзи.

 

 

Малко след пет часа свърнаха от автомагистралата и спряха на една денонощна бензиностанция. Йегер остана в колата и през отворения прозорец нареди на служителя да напълни резервоара. Марч държеше лугера все така опрян в ребрата му, но желанието за съпротива като че ли бе напуснало Макс. Беше се смалил. Представляваше просто една лоена топка в униформа.

Младежът, който обслужваше колонките, погледна дупката на покрива, после и тях самите — двама щурмбанфюрери от СС в чисто нов мерцедес, — но прехапа устни и остана безмълвен.

През редицата от дървета, разделящи бензиностанцията от автомагистралата, той виждаше светлините на профучаващите от време на време коли. Но от кавалкадата, която ги следваше — Марч беше уверен в това, — нямаше ни следа. Предположи, че навярно са спрели около километър по-назад, за да видят какво ще предприеме по-нататък.

 

 

Когато отново се озоваха на пътя, Йегер каза:

— Не исках да ти причиня зло, Ксави.

Марч, който мислеше за Шарли, изръмжа.

— За бога! Глобокник е генерал от полицията! Ако ти нареди: „Йегер, гледай на другата страна!“ — ще гледаш, какво ще правиш? Искам да кажа, че такъв е законът, нали? Ние сме полицаи и трябва да се подчиняваме на закона!

За миг откъсна очи от пътя и хвърли поглед към Марч, който остана безмълвен. След това отново насочи вниманието си към автомагистралата.

— После, като ми нареди да разбера какво си открил — как можех да постъпя?

— Можеше да ме предупредиш.

— Така ли? А ти какво щеше да направиш? Познавам те добре — щеше да продължиш въпреки всичко. И какво щеше да означава това за мен? И не само за мен, ами за Ханелоре, за децата? Не сме всички създадени за герои, Ксави. На света трябва да има такива като мен, та хора като теб да блестят с ума си.

 

 

Пътуваха срещу утрото. Над ниските гористи хълмове пред тях се виждаше бледо зарево, сякаш гореше далечен град.

— И сега сигурно ще ме очистят, защото съм ти позволил да ме преметнеш. Ще кажат, че съм го направил нарочно. Ще ме застрелят. Господи, всичко е шега, нали? — Той погледна към Марч с разплакани очи. — Шега е!

— Да, шега е — повтори Марч.

Беше се развиделило, когато пресякоха Одер. Сивата река се простираше от двете страни на високия стоманен мост. Два шлепа се разминаваха в центъра на мудните й води, поздравявайки се гръмогласно за „добро утро“ със сирените си.

Река Одер: естествената граница на Германия с Полша. Само че вече нямаше граница, нямаше Полша.

Марч гледаше право пред себе си. Тъкмо по този път през септември 1939-а бе вървяла Десетата армия на Вермахта. В спомените си видя отново някогашните кинопрегледи: теглените от коне оръдия, танковете, маршируващите войски… Победата изглеждаше толкова лесна. Как само ликуваха всички!

Появи се табела за отклонение към Глайвиц, града, където бе започнала войната.

Йегер хленчеше:

— Капнал съм, Ксави. Не мога повече.

— Почти стигнахме — каза Марч.

 

 

Сети се за Глобус. Там вече няма нищо, не е останала дори тухла. Никой няма да повярва. И да ти кажа ли още нещо? И ти не вярваш съвсем. Този бе най-страшният момент, защото съдържаше истината.

 

 

Една цитадела — мемориал в памет на мъртвите — се издигаше на гол хълм недалеч от пътя: четири петдесетметрови гранитни кули, подредени в квадрат около бронзов обелиск. Докато отминаваха, слабите лъчи на слънцето блеснаха, отразени в метала като в огледало. Оттук до Урал стърчаха десетки такива надгробни могили — нетленни пантеони в памет на германците, които бяха загинали, загиваха, щяха да загинат за покоряването на Изтока. Отвъд Силезия, в степите, аутобаните бяха построени върху насипи, за да не ги навяват зимните снегове — пустеещи пътища, вечно брулени от вятъра…

Пропътуваха още двайсет километра, подминавайки бълващите фабрични комини на Катовице. Тогава Марч каза на Йегер да свърне от аутобана.

 

 

Ето че я вижда в мислите си.

Напуска хотела. Пита служителката на рецепцията: „Наистина ли никой не ме е търсил?“ Служителката се усмихва. „Никой, госпожице.“ Питала е поне десетина пъти. Портиерът предлага да й помогне за багажа, но тя отказва. Сяда в колата с лице към речния бряг и отново се зачита в писмото, което е намерила мушнато в куфара си. „Ето ключа от подземния сейф, любов моя. Погрижи се някой ден тя отново да види светлината…“ Минава минута. После още една. И още една. Тя все така се взира на север, натам, откъдето би трябвало да дойде той.

Най-сетне поглежда часовника си. Лекичко кимва, включва двигателя и завива надясно по безлюдния път.

 

 

Навлязоха в промишлена извънградска зона: кафяви ниви, заградени с посърнал жив плет; белезникава трева; черни хълмове от въглищен прах; дървени кули на изоставени миньорски шахти с призрачни колела, като скелети на вятърни мелници.

— Ама че дупка! — каза Йегер. — Какво има тук?

Пътят вървеше покрай железопътна линия, после продължаваше над някаква река. Край бреговете й плуваха валма от нечиста пяна. Вятърът духаше откъм Катовице. Въздухът вонеше на химикали и въглищна сгур. Небето тук наистина бе с цвят на сяра, слънцето — оранжев диск сред мъглата от смог.

Спуснаха се надолу, минаха под почернял железопътен мост, после през един жп прелез. Бяха вече съвсем близо… Марч се опита да си спомни скицата на Лутер. Стигнаха до един кръстопът. Той се поколеба.

— Завий надясно.

Отстрани — бараки от гофрирана ламарина, тук-таме някое дърво; под гумите — отново стоманени релси… Марч разпозна една изоставена железопътна линия.

— Спри тук!

Йегер натисна спирачките.

— Стигнахме. Можеш да изключиш двигателя.

Каква тишина! Не се чуваше дори глас на птичка. Йегер огледа с отвращение тесния път, голите поля, дърветата в далечината. Пустош.

— Но това е най-затънтеният край на земята!

— Колко е часът?

— Минава девет.

— Пусни радиото.

— Защо е пък това? Да не би да искаш да послушаш музика, а? „Веселата вдовица“ може би?

— Без много приказки. Пусни радиото.

— На коя програма?

— Няма значение. Ако наистина е девет, всички ще предават едно и също.

Йегер натисна един бутон, завъртя копчето. Разнесе се бучене, сякаш океански вълни връхлитаха върху скалист бряг. Докато Йегер въртеше потенциометъра, шумът заглъхна, появи се отново, пак изчезна и най-сетне зазвуча с всичка сила: не океан, а милиони възторжени човешки гласове.

— Извади белезниците си, Макс. Точно така. Дай ми ключа. А сега сложи ръка на кормилото. Съжалявам, Макс.

— Ех, Ксави…

Ето че се задава! — изкрещя коментаторът. — Виждам го! Приближава се!

 

 

Вървеше малко повече от пет минути и почти бе стигнал брезовата горичка, когато чу хеликоптера. Погледна назад по продължение на обраслите релси, отвъд полюшващата се трева. Към спрелия на километър мерцедес се бяха присъединили още десетина коли. Върволица от черни фигури запълзя към него.

Марч се обърна и продължи напред.

 

 

Ето че тя спира на граничния пункт — точно в този миг. Флагът с пречупен кръст се вее над будката на охраната. Граничарят взима паспорта й. „С каква цел напускате Германия, госпожице?“ — „Отивам на сватба на една приятелка в Цюрих.“ Той мести поглед от снимката в паспорта към лицето й и обратно, проверява датите във визата. „Сама ли пътувате?“ — „Трябваше да сме заедно с годеника ми, но той се забави в Берлин. Дългът преди всичко, господине. Сам знаете как е.“ Усмивка, непринудено държане… Точно така, любов моя. Никой не може да изиграе тази роля по-добре от теб.

 

 

Беше вторачил поглед в Земята. Все нещо непременно беше останало.

 

 

Единият граничар я разпитва, другият обикаля колата. „Какъв багаж носите?“ — „О, само дрехи за един ден. И подарък за сватбата.“ По лицето й се изписва недоумение. „Защо? Има ли някакъв проблем? Ако желаете, мога да разопаковам багажа.“ Тя понечва да отвори вратата… Моля те, Шарли, не преигравай! Граничарите се споглеждат…

 

 

В този миг я видя. Червена ивица, почти скрита в корените на една фиданка. Наведе се и вдигна предмета, обърна го в дланта си. Тухлата бе обрасла с жълт мъх, имаше черни обгаряния и оронени ъгли. Но беше истинска. Съществуваше. Марч изчегърта малко мъх с палеца си и карминеночервеният прах се напласти под нокътя му като коричка засъхнала кръв. Когато се наведе, за да сложи тухлата обратно, забеляза и други, полускрити сред хилавата трева — десет, двайсет, сто…

 

 

Хубаво момиче, блондинка, такъв чудесен ден, при това празник… Граничарят отново проверява в листа. Там пише само, че берлинските власти издирват някаква американка, брюнетка. „Не, госпожице — подава й той паспорта и намигва на колегата си, — проверка на багажа не е необходима.“ Бариерата се вдига. „Хайл Хитлер!“ произнася граничарят. „Хайл Хитлер“ отвръща тя.

„Хайде, Шарли. Тръгвай…“

Тя сякаш го чува. Обръща глава на Изток, към него, към новото слънце на небосвода, и когато колата потегля напред, сякаш кимва в съгласие. Отвъд моста — белият швейцарски кръст. Отблясъците на утринния светлик играят по Рейн…

Беше си отишла. Той вдигна поглед към слънцето и изведнъж изпита увереност — пълна, абсолютна увереност.

— Спри на място!

Черният силует на хеликоптера кръжеше над главата му. Отзад се разнасяха викове, все по-близо и по-близо — металически команди, сякаш изречени от роботи:

— Хвърли оръжието!

— Спри на място!

— Спри на място!

Марч свали фуражката си и я хвърли ниско над тревата, също както баща му някога правеше жабки с плоски камъчета по морската повърхност. След това измъкна пистолета от пояса си, провери дали е зареден и пое към смълчаните дървета.