Робърт Харис
Фатерланд (26)

1.

Под вратата й прозираше ивица светлина. Вътре в апартамента свиреше радио. Музика за влюбени — кадифени струни и протяжен напев, тъкмо за часовете на нощта. Може би празнуваха? Така ли се държаха американците пред лицето на опасността? Застанал сам на малката площадка, Марч погледна часовника си. Наближаваше два часът. Той почука и след малко намалиха звука.

— Кой е? — чу се отвътре гласът й.

— Полицията.

Минаха няколко секунди, после изщракаха ключалки и вериги и вратата се отвори.

— Много си остроумен — каза тя, но усмивката й беше фалшива, нагласена заради него. В тъмните й очи личеше умора, а също — дали само така му се струваше? — уплаха.

Марч се наведе да я целуне, обгръщайки леко с ръце кръста й, и в същия миг усети по тялото му да пробягва тръпката на желанието. Боже мой, помисли си, в нейно присъствие ставам като някой шестнайсетгодишен юноша…

Някъде из апартамента се разнесоха стъпки. Марч вдигна поглед. Отвъд рамото й мъжки силует изпълни вратата на банята. Беше с две-три години по-млад от Марч: кафяви кларкове, спортен жакет, папийонка, бяло пуловерче, чиято небрежна елегантност подчертаваше строгостта на ризата. Шарли сякаш се вцепени в обятията на Марч и след това лекичко се освободи от прегръдката му.

— Нали си спомняш Хенри Найтингейл?

Марч се изправи с чувство на неловкост.

— Да, разбира се. От барчето на Потсдамер Щрасе.

Нито един от двамата мъже не понечи да тръгне към другия. Лицето на американеца бе същинска маска. Марч го изгледа втренчено и тихо попита:

— Какво става тук, Шарли?

Тя се повдигна на пръсти и прошепна в ухото му:

— Не говори. Случи се нещо. — След това каза на висок глас: — Не е ли странно, че се събрахме тримата? Заповядай в гостната.

Хвана Марч за ръка и го поведе към банята.

 

 

В банята Найтингейл пое нещата в свои ръце. Пусна студената вода от крановете на умивалника и ваната, после усили радиото. Музиката се бе сменила. Сега в облицованото помещение отекваха звуците на „немски джаз“ — официално одобрен, синкопиран блудкаж, очистен от всякакви „негроидни влияния“. Когато реши, че е постигнал желания ефект, Найтингейл се настани на ръба на ваната. Марч седна до него. Шарли клекна на пода и откри съвещанието:

— Разказах на Хенри за посетителя си от онзи ден. Имам предвид мъжа, с когото се бихте тук. Хенри смята, че Гестапо може да е монтирало микрофончета.

Върху лицето на Найтингейл се появи любезна усмивка.

— Боя се, че във вашата страна нещата функционират по този начин, господин щурмбанфюрер.

Във вашата страна…

— Без съмнение, предпазливостта ви е уместна.

Може би не е по-млад от мене, разсъждаваше Марч.

Американецът имаше гъста руса коса, руси мигли, скиорски тен. Зъбите му бяха необикновено правилни — две редици ослепително бял емайл. Детство, което вероятно не познаваше бедняшките яхнии; кожа, която едва ли е била хранена с блудкави картофени супи и соеви кренвирши. Момчешката му външност подхождаше на всички възрасти от двайсет и пет до петдесет.

Известно време никой не проговори. Лигавата европейска програма изпълваше тишината. Шарли се обърна към Марч:

— Знам, че ми нареди да не казвам на никого. Но нямаше как. Сега трябва да се довериш на Хенри и той на теб. Повярвай ми, не съществува друг начин.

— А от своя страна ние двамата трябва да се доверим на теб, естествено.

— О, престани…

— Добре. — Марч вдигна ръце в знак на примирение.

Върху капака на тоалетната до нея бе сложен американски портативен магнетофон — последен модел. От единия му край стърчеше шнур, който вместо с микрофон завършваше с гумена вендуза.

— Чуй това — каза Шарли. — Ще го разбереш.

Тя се пресегна и пусна магнетофона. Ролките се завъртяха.

— Госпожица Магуайър?

— Да, моля?

— Същата уговорка както преди, моля ви.

Последва изщракване и свободен телефонен сигнал. Шарли натисна друго копче и спря лентата.

— Това бе първото обаждане. Нали ти сам ме предупреди, че ще ме потърси. Аз седях и чаках. — Шарли тържествуваше. — Току-що чу гласа на Мартин Лутер.

 

 

Шантава история. Най-шантавата, на която някога се бе натъквал. Като павилион на ужасите в забавния кът на Тиргартен. Вървиш пипнешком и тъкмо решаваш, че си стъпил на твърдо — подът се изплъзва под краката ти. Завиваш зад тъмен ъгъл и отгоре ти връхлита някакъв изрод. После отстъпваш назад и виждаш, че през цялото време си се оглеждал в криво огледало.

Лутер.

— Кога се обади? — попита Марч.

— В дванайсет без петнайсет.

Дванайсет без петнайсет: четирийсет минути след намирането на трупа върху релсите. Марч се сети за тържествуващото изражение на Глобус и се усмихна.

— Какво смешно има? — попита Найтингейл.

— Нищо. Ще ви обясня след малко. Какво стана после?

— Също както преди. Отидох отсреща в телефонната будка и след пет минути той позвъни.

Марч докосна с ръка челото си.

— Да не искаш да кажеш, че си замъкнала тая машина чак дотам?

— А какво друго очакваш? Нали ми трябват доказателства. — Тя го погледна ядосано. — Не съм чак толкова глупава, за колкото ме мислиш. Ето, виж. — Изправи се, за да му покаже. — Магнетофонът виси ей сега на тоя ремък. Премятам го през рамо под шлифера си. Провесвам шнура в ръкава. Залепям вендузата върху слушалката ей така. Никакъв проблем. Беше тъмно. Не е възможно някой да е забелязал.

Найтингейл се намеси с професионална дипломатичност:

— Да оставим настрана как си записала разговора, Шарли, или дали е трябвало въобще да го записваш. Имате ли нещо против да пусне записа? — обърна се той към Марч.

Шарли натисна едно копче. Отначало се чуха оглушителни безразборни звуци — шумът от закрепването на микрофона върху слушалката — и след това:

— Нямаме много време. Аз съм приятел на Щукарт.

Старчески глас, в който обаче не се долавяше немощ. Глас, в който звънеше ироничната напевност на родения берлинчанин. Марч бе предполагал, че ще звучи точно така. След това се чу гласът на Шарли с нейния безупречен немски:

— Кажете какво искате.

— Щукарт е мъртъв.

— Знам. Аз го намерих.

Дълга пауза. В записа някъде отдалеч прозвуча глас, говорещ по съобщителна уредба. Лутер навярно се бе възползвал от суматохата, предизвикана от намирането на трупа, за да се обади от Готенландската гара. Шарли прошепна:

— Не се чуваше никакъв. Мислех, че съм го уплашила и си е отишъл.

Марч поклати глава.

— Нали ти казах, че си единствената му надежда.

Разговорът върху лентата продължи:

— Знаете ли кой съм?

— Да.

Уморено:

— Питате ме какво искам. А какво искам според вас? Политическо убежище в страната ви.

— Кажете ми къде сте.

— Мога да платя.

— Това няма да…

— Разполагам със сведения. С определени факти.

— Кажете къде сте. Ще дойда да ви взема и ще отидем в посолството.

— Рано е. Още не.

— Кога?

— Утре сутринта. Чуйте ме добре. В девет часа. На стъпалата пред Голямата палата. Запомнихте ли?

— Да.

— Доведете някого от посолството. Но на всяка цена трябва да присъствате и вие.

— Как да ви разпозная?

Смях.

— Ще ви разпозная аз. Ще ви се покажа сам, щом реша, че всичко е наред. — Пауза. — Щукарт каза, че сте млада и хубава. — Пауза. — Щукарт си беше такъв, не можеш го промени. — Пауза. — Облечете нещо, което се набива в очи.

— Имам яркосин шлифер.

— Хубаво момиче в синьо. Звучи добре. До утре, госпожице.

Щрак.

Свободен сигнал.

Шум от изключването на магнетофона.

— Пусни го още веднъж — каза Марч.

Шарли върна лентата, спря магнетофона и после пусна записа отново. Извърнал глава, Марч гледаше как ръждивата вода се завърта и изчезва в отвора на мивката, докато гласът на Лутер звучеше под акомпанимента на самотен писклив кларинет. Хубаво момиче в синьо… Когато чуха записа докрай, Шарли се пресегна и изключи апарата.

— След като той затвори, аз се върнах тук и оставих лентата. После отново отидох в телефонната кабина и се опитах да ти се обадя, но те нямаше. Затова позвъних на Хенри. Какво друго можех да направя? Нали той каза, че иска някого от посолството.

— Измъкна ме от леглото — каза Найтингейл. Той се прозина и протегна, разкривайки част от белия си, неокосмен крак. — Само не разбирам защо не е позволил на Шарли да го вземе и да го доведе в посолството още тази вечер.

— Нали чухте — каза Марч. — Тази нощ още е рано. Не смее да се покаже. Трябва да изчака до сутринта, когато Гестапо вероятно ще прекрати издирването му.

Шарли сбърчи вежди.

— Не разбирам…

— Знаеш ли защо не си могла да ме намериш преди два часа? Защото пътувах към разпределителното депо на Готенландската гара, където Гестапо беше на седмото небе от радост, че най-сетне се е добрало до трупа на Лутер.

— Това е невъзможно.

— Невъзможно е. — Марч стисна костта на носа си и поклати глава. Трудно му беше да разсъждава трезво. — Предполагам, че през последните четири дни след връщането си от Швейцария Лутер се е крил на гарата и се е опитвал да измисли как да се свърже с теб.

— Но как е живял през цялото това време?

Марч повдигна рамене.

— Не забравяй, че е имал пари. Може да си е избрал някой скитник, който му се е видял безобиден. Давал му е пари да му купува храна и напитки, навярно и топли дрехи. Докато е измислил план за действие.

— И какъв е бил планът му, щурмбанфюрер? — попита Найтингейл.

— Нуждаел се е от някого, с чиято помощ да симулира собствената си смърт пред Гестапо. — Дали не разсъждаваше на прекалено висок глас? Параноята на американците беше заразителна. Марч се наведе напред и зашепна: — Вчера през нощта Лутер навярно е убил човек. Човек горе-долу на неговата възраст и с неговата фигура. Напил го е, ударил го е по главата — или някак там, — преоблякъл го е в своите дрехи, пъхнал е портфейла и паспорта си в джоба му, сложил му е ръчния си часовник. След това го е търкулнал под товарния влак, с ръце и глава върху релсите. Останал е при него да не би да помръдне, докато колелетата не са минали отгоре му. В момента се опитва да си извоюва време. Заложил е на това, че в девет утре сутринта берлинската полиция вече няма да го търси. И бих казал, че ще спечели.

— Господи боже! — Найтингейл зашари с поглед от Шарли към Марч. — И този човек аз трябва да заведа в посолството?

— О, нещата съвсем не са толкова прости. — От вътрешния джоб на куртката си Марч извади документите, които бе взел от Архива. — Мартин Лутер е бил измежду тринайсетте, поканени да вземат участие в специално съвещание, което се е състояло на двайсети януари четирийсет и втора в главната квартира на Интерпол във Ванзее. От края на войната досега шестима от тези мъже са били убити, четирима са се самоубили, един е загинал при катастрофа, а за двама се твърди, че са умрели от естествена смърт. И днес единственият жив измежду тях е Лутер. Може би игра на статистиката, а? — Марч подаде листовете на Найтингейл. — Както сам можете да се уверите, съвещанието е било свикано от Райнхард Хайдрих и на него е трябвало да се обсъди окончателното решаване на еврейския въпрос в Европа. Ако не се лъжа, Лутер възнамерява да ви предложи следното: нов живот в Америка срещу доказателства за това какво се е случило с евреите.

Водата продължаваше да тече. Музиката по радиото бе свършила. В банята се разнесе задушевният глас на говорителката:

— А сега, за всички, които обичат малките часове на нощта, Петер Кройдер и неговият оркестър изпълняват своята версия на „Аз съм в рая…“

Без да го погледне, Шарли протегна към него ръка. Марч я пое. Тя преплете пръсти в неговите и ги стисна с всичка сила. Това е добре, помисли си той, нека се страхува. Шарли го стисна още по-силно. Държаха се за ръце като парашутисти при свободен полет. Найтингейл бе навел глава над документите и повтаряше, без да спира „боже господи, боже господи“.

 

 

— Изправени сме пред сериозен проблем — започна Найтингейл. — Ще бъда откровен и с двама ви. Шарли, това си остава само между нас. — Говореше толкова тихо, че трябваше да напрягат слух, за да го чуват. — Преди три дни президентът на Съединените щати съобщи официално, че кой знае по каква причина възнамерява да посети тази грешна страна. В който момент американската политика от двайсет години насам бе обърната нагоре с краката. А сега това приятелче Лутер — ако твърденията ви са верни — на теория е в състояние да я обърне още веднъж, и то в рамките на три денонощия.

Шарли подметна:

— Най-малкото в края на седмицата тя ще стои отново на краката си.

— Шегата ти е евтина.

Найтингейл изрече това на английски. Марч го изгледа.

— Какво казахте, господин Найтингейл?

— Казах, щурмбанфюрер, че ще трябва да говоря с негово превъзходителство, посланика Линдбърг, а той от своя страна ще трябва да говори с Вашингтон. Силно подозирам, че и двете страни ще искат много по-солидни доказателства от тези тук — Найтингейл пусна копията на пода, — преди да отворят вратите на посолството за човек, който според вашите твърдения е най-обикновен убиец.

— Но именно Лутер ви предлага тези доказателства.

— Така твърдите вие. Но Вашингтон едва ли ще иска да подложи на риск прогреса, постигнат в политиката на разведряване тази седмица, само заради вашите… теории.

Шарли бе скочила на крака.

— Но това е лудост. Ако не заведеш Лутер веднага в посолството, ще го арестуват и ще го убият.

— Съжалявам, Шарли, но не мога да направя това. — Той говореше умолително. — Разбери! Не мога да водя там всеки дърт нацист, който желае да избяга. Трябва да получа разрешение. Особено при сегашния развой на събитията.

— Не вярвам на ушите си. — Сложила ръце на кръста си и вперила очи в пода, тя клатеше глава.

— Помисли само за момент. — Той почти я молеше. — Тоя Лутер иска политическо убежище. Немците казват: предайте ни го, той е убиец. Ние казваме: не, защото той ще ни каже какво вие, гадни копелета, сте направили с евреите през войната. И какво ще стане със срещата на високо равнище? Наистина, Шарли, недей извръща глава. Помисли! Според допитванията само за една нощ в сряда гласоподавателите на Кенеди са се увеличили с десет процента. Какво ще кажат от Белия дом, ако им сервираме това? — За втори път Найтингейл прецени последствията. И за втори път го обзе паника. — Боже мой, Шарли, в каква каша си се забъркала?

 

 

Двамата американци спориха, разменяйки си доводи, още десет минути. Накрая Марч каза тихо:

— Не пропускате ли нещо, господин Найтингейл?

Найтингейл неохотно отклони вниманието си от Шарли.

— Възможно е. Кажете ми какво точно. Нали вие тук сте полицаят.

— Струва ми се, че всички ние — вие, аз, Гестапо — непрекъснато подценяваме партийния другар Лутер. Нали чухте какво каза той на Шарли за срещата в девет часа? На всяка цена трябва да присъствате и вие.

— Е, и какво?

— Знаел е каква ще бъде вашата реакция. Не забравяйте, че е работил във Външно министерство. Досещал се е, че след като предстои такава важна политическа среща, американците може да го върнат направо на Гестапо. Иначе защо в понеделник вечер не е взел такси от летището и не е отишъл направо в посолството? Искал е да си осигури присъствието на някой журналист. Като свидетел. — Марч се наведе и вдигна документите от пода. — Простете ми, аз съм най-обикновен полицай и не разбирам нищо от американска преса. Но Шарли вече разполага с цялата история, нали така? Знае за смъртта на Щукарт, за швейцарската банкова сметка, притежава тези документи, записа от разговора си с Лутер… — Марч се обърна към нея. — Няма ли това, че американското правителство отказва да даде на Лутер политическо убежище и решава да го остави в ръцете на Гестапо — няма ли този скромен факт да направи историята още по-привлекателна за американските медии?

— И още как — подхвърли Шарли.

Върху лицето на Найтингейл отново се появи отчаяние.

— Ей, стига, Шарли! Всичко дотук си остава само между нас. Никога не съм казвал, че съм напълно съгласен с последния развой на събитията. И аз, и много мои колеги в посолството сме на мнение, че кракът на Кенеди не бива да стъпва тук въобще, и точка по въпроса. — Той заопипва с пръсти папийонката си. — Но цялата тая ситуация е зверски заплетена.

 

 

Най-накрая тримата стигнаха до следното споразумение. Найтингейл ще се срещне с Шарли на стъпалата пред Голямата палата в девет без пет. При положение че Лутер се появи, ще го напъхат бързо в колата, карана от Марч. Найтингейл ще разпита Лутер и въз основа на казаното от него ще реши дали да го заведе в посолството. Не биваше да съобщава на посланика, на Вашингтон или на когото и да било друг за плана им. Щом се озоват на американска територия в посолството, ще предоставят на „по-високите власти“, както ги наричаше Найтингейл, да решат съдбата на Лутер. Ще ги уведомят обаче, че Шарли разполага с всички факти около случая и възнамерява да ги публикува. Самата тя беше убедена, че Държавният департамент няма да посмее да откаже убежище на Лутер. Как точно щяха да го измъкнат от Германия, беше вече друг въпрос.

— Имаме си начини — каза Найтингейл. — И по-рано се е случвало да прехвърляме бегълци. Но нямам намерение да обсъждам това сега. Още повече пред офицер от СС, независимо колко е благонадежден. — Но Найтингейл се безпокоеше най-вече за Шарли. — Да знаеш, че яко ще те натиснат да си затваряш устата.

— Ще се оправя.

— Недей да бъдеш толкова сигурна. Хората на Кенеди пипат мръснишки. Добре. Да предположим, че Лутер наистина разполага с нещо интересно. Да речем, че се вдигне олелия — речи в Конгреса, демонстрации, уводни статии. Нали е година на избори. Така че изведнъж Белият дом не може да проведе срещата на високо равнище. Каква мислиш ще е реакцията им?

— Ще се оправя.

— Ще те залеят с помия, Шарли — и тебе, и тоя твой нацист. Ще кажат: какво толкова ново има да ни съобщи той? Все старите приказки, които слушаме вече от двайсет години, плюс няколко документа, вероятно подправени от комунистите. Кенеди ще се появи по телевизията и ще каже: „Скъпи американски съграждани, задайте си въпроса: защо всичко това се случва тъкмо сега? Кой има интерес да предотврати предстоящата среща?“ — Найтингейл се наведе съвсем близо до Шарли, лицето му бе на няколко сантиметра от нейното. — Първата им реакция ще бъде да пуснат Хувър и ФБР по петите ти. Да познаваш разни леви активисти, Шарли? Или борци за еврейската кауза? Да си спала случайно с някои от тях? Понеже със сигурност ще се намерят такива, които да го потвърдят, независимо дали ги познаваш, или не.

— Върви на майната си, Найтингейл! — Тя го блъсна настрани с юмрука си. — Върви на майната си!

 

 

Найтингейл наистина беше влюбен в нея, мислеше си Марч. Влюбен до уши, безнадеждно. А тя знаеше това и го използваше. Спомни си вечерта, когато за пръв път ги видя заедно в барчето — как се беше освободила от възпиращата му ръка. И тази вечер — как беше погледнал Марч, когато го видя да я целува, как кротко бе понесъл необузданите й изблици, поглъщайки я със замечтания си поглед. И думите, които бе прошепнала в Цюрих: Днес ме попита дали с оня човек сме любовници… Той би искал да бъдем…

Ето го вече на вратата, облякъл шлифера си — бави се неуверено, не иска да си тръгне и да ги остави сами, но накрая все пак изчезва в нощта.

Непременно щеше да дойде утре на срещата с Лутер, реши Марч, щеше да дойде дори само за да е сигурен, че Шарли е в безопасност.

 

 

След като американецът си отиде, двамата лежаха дълго един до друг върху тясното й легло, без да проговорят. Уличните светлини хвърляха дълги сенки по стените, рамката на прозореца бе нашарила тавана като килийна решетка. Пердетата потръпваха от лекия ветрец. По едно време се чуха подвиквания, някъде се затръшнаха врати на кола — зяпачи се връщаха от фойерверките в парка. Двамата останаха заслушани в гласовете, които постепенно заглъхнаха по улицата. След това Марч прошепна:

— Снощи ми каза по телефона, че си открила нещо.

Тя докосна ръката му, после стана от леглото. Чу я да рови из купищата хартия в гостната. След половин минута се върна с един голям албум.

— Купих го на връщане от летището. — Тя седна на ръба на леглото, включи лампата и запрелиства страниците. След това подаде албума на Марч. — Ето виж.

Беше черно-бяла репродукция на картината от сейфа в швейцарската банка. Едноцветният отпечатък я бе лишил от чара й. Марч постави пръст върху страницата и затвори книгата, за да прочете заглавието й. „Живописта на Леонардо да Винчи“, автор — професор Арно Браун от музея „Кайзер Фридрих“ в Берлин.

— Господи!

— Да, знам. Видя ми се позната. Прочети какво пише.

Беше известна сред учените като „Девойката с хермелина“. „Една от най-загадъчните картини на Леонардо.“ Предполагаше се, че е създадена около 1483–1486 година, както и че „на нея е изобразена Чечилия Галерани, младата любовница на Лодовико Сфорца, владетеля на Милано“. За картината се споменаваше в два източника — в стихотворение от Бернардино Белинчони (починал 1492 г.) и в писмо на самата Чечилия Галерани от 1498 г., в което тя говори неопределено за някакъв портрет от „младите години“. „Но за голямо огорчение на почитателите на Леонардо, най-голямата загадка днес е местонахождението на портрета. Знае се, че в края на осемнайсети век той е попълнил колекцията на полския принц Адам Чарториски и е бил фотографиран в Краков през 1932 година. Но от този момент нататък дирите му се губят в «мъглите на войната» според изразителната метафора на Карл фон Клаузевиц. Всички усилия на имперските власти да открият местонахождението на портрета до този момент са останали без успех и за съжаление трябва да се предположи, че този безценен цвят на италианския Ренесанс е завинаги изгубен за човечеството.“

Марч затвори албума.

— Сега имаш още една вестникарска история.

— И то доста добра. На света съществуват само девет платна на Леонардо с безспорно доказана автентичност. — Тя се усмихна. — Ако, разбира се, успея да се измъкна оттук, за да я напиша.

— Не се безпокой. Все някак ще те измъкнем.

Той легна по гръб и затвори очи. След малко я чу, че остави книгата на пода, върна се в леглото и се сгуши до него.

— А ти? — Усети дъха й в ухото си. — Ти ще дойдеш ли с мен?

— Не можем да говорим за това сега. Не тук.

— Извинявай, забравих.

Върхът на езика й докосна ухото му. По тялото му сякаш премина електрически ток. Ръката й погали крака му. Пръстите се плъзнаха от вътрешната страна на бедрото. Марч понечи да прошепне нещо, но отново, също както тогава в Цюрих, тя сложи пръст на устните му.

— Целта на играта е да не се чуе нито звук.

 

 

По-късно, неспособен да заспи, той се вслушваше в звуците на тялото й — лекото като въздишка дишане, откъслечно промълвените думи, далечни и непонятни. В своите съновидения тя се обърна към него и простена. Ръката й лежеше напреко върху възглавницата, заслонила лицето й. Сякаш водеше битка в съня си. Марч погали разрошената й коса и почака, докато демонът, който я мъчеше, я пусна на свобода. След това се измъкна изпод завивките.

Пристъпваше бос по студения кухненски под. Отвори един-два шкафа. Прашни съдове и няколко полупразни кутии с провизии. Хладилникът бе направо древен, изглеждаше така, сякаш бе взет от някой институт по биология — всичко вътре бе покрито със синкава корица, изпъстрена с най-чудновати шарки. Тук явно посрещането на ежедневните нужди не беше първостепенна грижа. Марч сложи чайника на печката, изплакна една чаша и сипа вътре три лъжици нес кафе.

Разхождаше се из апартамента и сърбаше горчивото кафе. В гостната спря до прозореца и открехна пердето. Бюло Щрасе беше безлюдна. Отсреща стърчеше мъждиво осветената телефонна будка, а зад нея се мержелееха очертанията на спирката. Марч пусна пердето.

Америка. Никога не се бе замислял над тази възможност. При това име в съзнанието му автоматично изплуваха образите, които доктор Гьобелс с такава грижа бе насаждал там. Заспали коптори и джазови оркестри, които протяжно вият из бедняшките квартали като полицейски сирени. Конската усмивка на Кенеди. Тъмните очи и белите ръце на Шарли. Америка.

Отиде в банята. По стените бяха полепнали петна от облаците пара и пръски сапунена пяна. Навсякъде имаше шишенца, тубички, малки кутийки. Загадъчни женски неща от стъкло и пластмаса. Отдавна не бе влизал в баня, ползвана от жена. Чувстваше се някак непохватен, като чужденец — тромавият пратеник на една друга форма на живот. Вдигна няколко кутийки и ги помириса, изцеди малко крем върху пръста си и го размаза с палеца. Този неин мирис се смеси с другите, които бе оставила върху ръцете му.

Марч уви тялото си в голяма хавлиена кърпа и седна на пода да размисли. На три-четири пъти преди съмване я чу да вика в съня си — вопли на истински страх. Спомен или пророчество? Ако само знаеше.