Робърт Харис
Фатерланд (11)

6.

Валтер Фибес седеше в кабинета си и пиеше ракия. От една масичка под прозореца го наблюдаваха пет подредени в редица човешки глави — бели гипсови отливки, които се отваряха на панти откъм темето, тъй че скалповете им, вдигнати нагоре като седалки на тоалетна чиния, разкриваха мозъчната тъкан, разделена на червени и сиви сектори — петте раси, които съставляваха Германската империя. Главите бяха снабдени с табелки, които от ляво на дясно в низходящ ред указваха пригодността им за структурите на властта. Първа категория: чист нордически произход. Втора категория: преобладаващ нордически или фалски произход. Трета категория: нечист, смесен произход с наличие на динарски или вестки характеристики. Категоризираните в тези три групи можеха да служат в СС. Останалите, лишени от правото да заемат държавни длъжности и да упражняват социалнозначими професии, бяха вперили укоризнени погледи във Фибес. Четвърта категория: нечист, преобладаващ източнобалтийски или динарски произход. Пета категория: нечист неевропейски произход.

Марч бе категория 1/11; Фибес, изненадващо, бе на границата между III и IV. Всъщност в това нямаше нищо чудно — богоподобните синеоки арийци рядко проявяваха отявлен расистки фанатизъм. Те според думите на „Дас Шварце Корпс“ бяха „твърде склонни да приемат за съвсем естествена принадлежността си към германския народ“. Вместо тях мочурливите граници на германската раса се охраняваха от онези, които не бяха чак толкова уверени в достойнствата на своята кръв. Несигурността създава добра погранична охрана. Кривокракият учител от Франкония, абсурден в късите си кожени панталони; притежателят на магазинче от Бавария с дебели рогови лещи на очилата; червенокосият счетоводител от Тюрингия, страдащ от нервен тик и влечение към по-младите членове на Хитлерюгенд; сакатите и грозните, изтърсаците в националния боклук — именно те бяха най-гръмогласните защитници на идеята за германския народ.

Един от тях бе и Фибес — късогледият, приведен рогоносец с щръкнали напред зъби, когото Райхът бе ощастливил с едничката лелеяна от него служба. Хомосексуализмът и расовото смешение бяха изместили изнасилването и кръвосмешението в списъка на престъпленията, наказвани със смърт. Абортът, „подривен акт срещу бъдещето на германската раса“, спадаше към същата категория. През шейсетте години с възцарилите се по-свободни нрави числото на тези сексуални престъпления бе нараснало неимоверно. Фибес, надарен с изострено обоняние за прегрешилата човешка плът, отдаваше денонощно труда си в служба на Фюрера и според думите на Макс Йегер се чувстваше щастлив като прасе в конски фъшкии.

Но не и през този ден, когато смучеше ракия в кабинета си с навлажнен поглед, а изкуственият му перчем, приличен на крило от прилеп, бе увиснал накриво върху челото.

— Според данни от пресата Щукарт е умрял от инфаркт.

Фибес премигна.

— А според данни от архива досието на Щукарт е при тебе.

— Не мога да коментирам случая.

— Защо да не можеш? Нали сме колеги. — Марч седна и запали цигара. — Мислех, че сме обединени от обща кауза — и двамата разследваме случаите на онези, които не искат „да опозорят семейството си“.

— Не е само семейството — промърмори Фибес, после колебливо добави: — Мога ли да си взема една?

— Разбира се. — Марч му подаде цигара и щракна запалката. Фибес дръпна неуверено като някой ученик.

— Да си призная, Марч, цялата тази история направо ме изкара от релси. За мен този човек бе истински герой.

— Искаш да кажеш, че го познаваше?

— Не, разбира се. Само от това, което бях слушал за него. А ти защо се интересуваш?

— Висша степен на секретност. Нямам право на други обяснения. Знаеш как е в такива случаи.

— Аха, сега разбирам. — Фибес отново си наля солидна доза ракия. — Двамата с теб много си приличаме, Марч.

— Така ли смяташ?

— Че то е ясно. От следователите ти си единственият, който кисне тук толкова често, колкото и аз. Не ни тежат на шията жени и деца, не участваме в целия семеен цирк. Живеем заради работата си. Когато тя върви добре, и ние сме добре. А когато върви зле… — Той обори глава и след малко попита: — Чел ли си книгата на Щукарт?

— За съжаление не.

Фибес отвори едно чекмедже на бюрото и измъкна оттам изтъркано от употреба томче, подвързано с кожа. „Коментар към законите за защита на германската раса“. Марч го прелисти. Съдържаше по една глава, посветена на всеки от трите Нюрнбергски закона от 1935 година — Законът за гражданството в Германския райх, Законът за защита на германската кръв и германската чест, Законът за генетичното здраве на брачните партньори. Някои пасажи бяха подчертани с червено мастило и отстрани имаше удивителни. „За да се избегнат расови увреждания, преди сключването на брак партньорите трябва да се подлагат на медицински преглед.“ „Брак между лица, страдащи от венерически болести, психически заболявания, епилепсия или «генетични увреждания» (вж. Закон за стерилизацията), се разрешава само след представяне на документ за стерилизация.“ Имаше и диаграми и таблици: „Схема за допустимостта на брака между арийци и неарийци“, „Доминантност на еврейски мелез от първа степен“.

За Ксавиер Марч това бяха само изпразнени от съдържание фрази. Фибес каза:

— Повечето от тези неща са вече остарели. Много от тях се отнасят за евреите, а евреите, както знаем — и той смигна на Марч, — заминаха до един на Изток. Но Щукарт все пак си остава моето Свето евангелие. Крайъгълният камък на тази наука.

Марч му подаде обратно книгата, която Фибес прегърна в обятията си като малко дете.

— Честно казано, онова, което ми трябва — каза Марч, — е досието за смъртта на Щукарт.

Очакваше съпротива, но стиснал шишето с ракия, Фибес великодушно описа с него дъга във въздуха.

— Моля, заповядай.

Полицейското досие бе много старо. Започваше преди повече от двайсет и пет години. През 1936 година Щукарт бе станал член на Комисията за защита на германската кръв към Министерството на вътрешните работи — обществен орган от държавни служители, адвокати и лекари, които разглеждаха молби за брак между арийци и неарийци. Малко след това в полицията бяха започнали да постъпват анонимни сигнали, че Щукарт издава разрешения за брак срещу парични подкупи. Освен това, изглежда, бе искал от молителките и някои други услуги.

Първата подписана жалба бе от някакъв шивач от Дортмунд, господин Мазер, който съобщаваше с възмущение в местното районно управление на партията, че годеницата му е била изнасилена. Показанията му бяха прехвърлени на Крипо. Нямаше данни за предприето разследване. Вместо това Мазер и годеницата му бяха изпратени в концентрационен лагер. В досието фигурираха и други сигнали на информатори, включително и един от блокварта на Щукарт по време на войната. В нито един от случаите не бяха предприети действия.

През 1953-та Щукарт бе започнал връзка с едно осемнайсетгодишно момиче от Варшава, Мария Димарски. Тя бе подала молба за брак с капитан от Вермахта, в която твърдеше, че германският й произход е доказуем назад до 1720 година. Според заключението на експертите от Вътрешно министерство документите бяха фалшифицирани. Следващата година на Димарски бе издадено разрешение да работи като домашна прислужница в Берлин. За неин работодател бе посочен Вилхелм Щукарт.

Марч вдигна поглед от досието.

— Как не са го спипали цели десет години?

— Бил е обергрупенфюрер, Марч. Кой би се осмелил да протестира срещу такива като него? Нали виждаш какво се е случило с Мазер след оплакването му. Освен това не е имало доказателства — поне тогава.

— А сега има ли?

— Погледни в плика.

В папката, в един кафяв плик имаше дванайсетина цветни фотографии с удивително добро качество, на които Щукарт и Димарски бяха заснети в леглото. Бели тела на фона на червени атлазени завивки. Лицата — на някои от снимките сгърчени, на други спокойни — веднага се разпознаваха. Снимките бяха направени от едно и също място, успоредно на леглото. Женското тяло, бледо и недохранено, изглеждаше съвсем крехко под тежестта на мъжкото. На една от снимките тя го бе възседнала: белите й слаби ръце — сключени на тила, лицето — обърнато към обектива. Имаше широки, славянски скули, но с дългата си до раменете, изрусена коса можеше да мине за германка.

— Снимките май не са отскоро.

— Правени са преди около десет години. За това време той доста е побелял. А тя е напълняла. С възрастта е взела да прилича на проститутка.

— Имаш ли представа къде се намират?

Заобикалящата обстановка бе декор от цветни петна: кафява дървена табла на леглото, тапети на червени и бели ивици, нощна лампа с жълт абажур. Мястото можеше да бъде навсякъде.

— Не е в неговия апартамент — или поне сегашното му обзавеждане е друго. Може да е в някой хотел. Или публичен дом. Апаратът е скрит зад фалшиво огледало. Забележи как понякога се взират право в обектива. Виждал съм тия вторачени погледи хиляди пъти. Всъщност гледат себе си в огледалото.

Марч отново се взря внимателно във всяка една от снимките. Бяха лъскави и без отпечатъци от пръсти — нови копия от стари негативи. Някой сутеньор в Кройцберг можеше да се опита да ти пробута такива.

— Къде ги намери?

— Бяха до труповете.

Щукарт бе застрелял първо любовницата си. Според резултатите от аутопсията тя бе лежала по корем върху леглото, напълно облечена, в апартамента на Щукарт на Фриц Тот Плац. Бе я застрелял в тила със своя СС-лугер (ако цялата история е вярна, помисли си Марч, това бюрократско леке сигурно е използвало пищова за пръв път). Следи от памук и пухен пълнеж в раната свидетелстваха, че е било стреляно през възглавница. След това Щукарт бе седнал на ръба на леглото и очевидно се бе застрелял през устата. Върху снимките, направени на мястото на произшествието, двата трупа бяха неразпознаваеми. Щукарт все още стискаше пистолета в дланта си.

— Оставил е и бележка на масата в столовата — каза Фибес. — „Постъпвам така, за да не опозоря семейството си, Райха и Фюрера. Хайл Хитлер! Да живее Германия! Вилхелм Щукарт“.

— Изнудване?

— Възможно е.

— Кой е намерил труповете?

— Тук вече става интересно. — Фибес изсъскваше поотделно всяка една дума, сякаш плюеше отрова. — Една американска журналистка.

Показанията й бяха в папката: Шарлът Магуайър, двайсет и пет годишна, представителка на американската осведомителна агенция „Международни европейски новини“.

— Истинска малка мръсница. Взе да пищи за правата си още щом влезе. Права! — Фибес отпи още една глътка ракия. — По дяволите! Точно сега май трябва да правим на американците мили очи, а?

Марч си записа адреса й. По случая бе разпитан само още един свидетел — портиерът на жилищния блок, в който живееше Щукарт. Американката твърдеше, че е видяла двама мъже на стълбището непосредствено преди да открие труповете, но портиерът настояваше, че не е минавал никой.

Внезапно Марч вдигна глава. Фибес подскочи.

— Какво има?

— Нищо. Стори ми се някаква сянка край вратата.

— Господи, това място…

Фибес рязко отвори вратата с матово стъкло и надзърна в двете посоки по коридора. Докато бе обърнат с гръб, Марч откачи плика, забоден на гърба на папката, и го пъхна в джоба си.

— Нямаше никой. Нервите май започват да ти изневеряват, Марч.

— Винаги съм страдал от прекалено развито въображение.

Марч затвори досието и стана. Насреща му Фибес се клатушкаше, примигвайки с очи.

— Няма ли да го вземеш? Нали работите по случая заедно с Гестапо?

— Не. Става дума за отделно разследване.

— Аха… — Фибес се стовари отново на стола си. — Понеже каза „висша степен на секретност“, помислих… Няма значение. Слава богу, Гестапо се зае със случая. Аз се отървах. Обергрупенфюрер Глобус пое разследването. Сигурно го знаеш. Пада си малко главорез наистина, ама всичко ще разнищи.

В информационното бюро на Александер Плац имаха адреса на Лутер. Според полицейската регистрация той все още живееше в Далем. Марч запали нова цигара и набра номера. Телефонът звъня дълго — мрачно, враждебно ехо, отекващо някъде из големия град. Тъкмо когато се канеше да затвори, в слушалката прозвуча женски глас:

— Ало.

— Госпожа Лутер?

— На телефона.

Гласът беше на млада жена — по-млада, отколкото бе предполагал Марч. Говореше дрезгаво, като че ли бе плакала.

— Казвам се Ксавиер Марч. Следовател съм в Криминалната полиция. Мога ли да говоря със съпруга ви?

— Извинете, но… Не разбирам. Щом сте от полицията, значи трябва да сте осведомен…

— Осведомен? За какво точно?

— Че съпругът ми изчезна. В неделя. — Тя се разплака.

— Съжалявам. — Марч закрепи цигарата на ръба на пепелника.

Боже мой, още един!

— Каза, че отива в командировка в Мюнхен и ще се върне в понеделник. — Жената се изсекна. — Но аз вече обясних всичко това. Не може да не знаете, че със случая се занимават на най-високо ниво. Какво…

Тя млъкна. Марч чу, че отсреща разговарят. До слуха му достигна мъжки глас — безцеремонен и разпитващ. Жената каза нещо, което Марч не можа да чуе, после отново вдигна слушалката.

— При мен е обергрупенфюрер Глобокник. Иска да говори с вас. Бихте ли повторили името си?

Марч затвори телефона.

 

 

Когато излизаше от комендатурата, си спомни телефонното позвъняване в дома на Булер тази сутрин. Старчески глас:

— Булер? Кажи ми поне една дума. Кой е на телефона?

— Приятел.

Изщракване.