Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fatherland, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Невяна Николова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Алтернативна история
- Антиутопия
- Конспиративен трилър
- Научна фантастика
- Социална фантастика
- Шпионски трилър
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- NomaD (2021 г.)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe (2021 г.)
Издание:
Автор: Робърт Харис
Заглавие: Фатерланд
Преводач: Невяна Николова
Година на превод: 1993
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство „Обсидиан“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1993
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска
Печатница: ДФ „Полиграфически комбинат“
Редактор: Димитрина Кондева
Технически редактор: Людмил Томов
Художник: Николай Кулев (фотограф на корицата)
Коректор: Петя Калевска
ISBN: 954-8240-05-X
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14007
История
- — Добавяне
2.
Комендатурата на Крипо се намираше в другия край на Берлин, на двайсет и пет минути път с кола от Хафел. Марч трябваше да снеме показанията на Йост, ето защо му предложи да го закара в казармата, за да се преоблече, но младежът предпочете да даде показания веднага. Така че щом трупът бе натоварен в линейката и тя се отправи към моргата, двамата с Марч потеглиха в малкия фолксваген и скоро се вляха в сутрешния поток от коли.
Беше една от онези утрини, когато прочутият берлински въздух бе просто остър, а не освежителен — влагата боцкаше лицето и ръцете с хиляди ледени иглички. На Потсдамер Щрасе пръските изпод колелата на автомобилите принуждаваха редките минувачи да се движат по-близо до стените на сградите. Наблюдавайки ги през замъгленото от капки стъкло, на Марч му се стори, че се движи в град на слепци, които опипом отиват на работа.
Всичко изглеждаше толкова нормално. По-късно именно това щеше да го удивлява най-много. Като при катастрофа: преди нея нищо особено, после мигът, а след него промененият завинаги свят. Защото какво по-обикновено от един труп, измъкнат от Хафел? Случваше се поне два пъти в месеца — скитници и фалирали търговци, безразсъдни хлапета и нещастно влюбени юноши; злополуки, убийства и самоубийства; отчаяни, безумци, страдалци.
Малко след шест и петнайсет в апартамента му на Ансбахер Щрасе бе позвънил телефонът. Обаждането не го събуди. Лежеше от доста време с отворени очи в утринния сумрак, заслушан в дъжда. През последните няколко месеца спеше лошо.
— Ти ли си, Марч? Докладваха за труп, намерен в Хафел. — Обаждаше се Краузе, нощният дежурен офицер от Крипо. — Ще бъдеш така добър да отидеш, нали?
Марч бе отвърнал, че няма желание.
— Желанието в случая е без значение.
— Нямам желание — обясни Марч, — защото не съм дежурен. Бях дежурен миналата седмица, също и по-миналата. — А даже и тази преди нея, искаше му се да добави. — Днес имам свободен ден. Виж графика.
Последва кратко мълчание, след което Краузе отново заговори; в гласа му звучеше неохотно извинение.
— Имаш късмет, Марч. Погледнах графика за миналата седмица. Продължавай да си спиш спокойно. Или… — Той се изхили подигравателно: — Или каквото друго там правиш.
В прозореца плисна дъжд, шибнат от внезапния порив на вятъра, и стъклото потрепери.
При намирането на труп съществуваше отработена процедура: на мястото веднага изпращаха един патолог, един полицейски фотограф и един следовател. Следователите поемаха дежурства по разписание, което се намираше в комендатурата на Крипо на Вердершер Маркт.
— Впрочем кой е дежурен днес?
— Макс Йегер.
Йегер. Двамата деляха един кабинет. Марч погледна будилника и си представи къщичката в Панкоф, където Макс живееше с жена си и четирите си дъщери. През седмицата бащата се виждаше със семейството си едва ли не само на закуска. Марч от своя страна бе разведен и живееше сам. Беше решил да прекара днешния следобед със сина си. Но дългите часове на предобеда зееха незапълнени. Не беше зле да поразсее мислите си с някоя рутинна дейност.
— Я по-добре не го закачай — каза той на Краузе. — И без това съм буден. Ще отида.
Това се бе случило преди близо два часа. Марч погледна към спътника си в огледалото за обратно виждане. Откакто бяха тръгнали, Йост не бе промълвил ни дума. Седеше вдървено на задната седалка, загледан в нижещите се покрай тях сиви сгради.
При Бранденбургската врата полицай на мотоциклет ги спря, размахвайки флаг. Посред Паризер Плац един военен оркестър от СА в мокри кафяви униформи обикаляше с маршова стъпка из локвите. През затворените прозорци на фолксвагена се чуваше приглушеният бумтеж на барабани и тръби, бълващи звуците на стар партиен марш. Пред Академията за изобразителни изкуства се бяха събрали няколко десетки зяпачи, които наблюдаваха сцената, сгушили рамене под дъжда.
Не можеше да минеш през Берлин по това време на годината, без да се натъкнеш на подобна репетиция. След шест дни беше рожденият ден на Хитлер — Денят на Фюрера, официален празник — и на всеки един военен оркестър в Райха предстоеше парадно изпълнение. Чистачките върху стъклото отмерваха такта като метроном.
— Ето и окончателното доказателство, че при звуците на военна музика германците полудяват — промърмори Марч, загледан в тълпата. После извърна поглед към Йост, който неуверено се усмихна.
Трясък на чинели увенча края на марша. Из влажния въздух се посипаха откъслечни аплодисменти. Диригентът се обърна и се поклони. Зад гърба му оркестрантите вече почти тичаха към спрелия наблизо автобус. Полицаят на мотоциклета изчака, докато площадът се опразни, и изсвири със свирката. Даде им знак с ръка в бяла ръкавица, че пътят през Бранденбургската врата е свободен.
Пред тях зейна Унтер ден Линден. Беше изгубила липите си още през трийсет и шеста, когато, в порив на официално разрешена вандалщина, ги бяха отсекли в чест на Олимпийските игри. На тяхно място, от двете страни по протежение на целия булевард гаулайтерът на Берлин Йозеф Гьобелс беше издигнал десетметрови каменни колони. Върху всяка от тях бе разперил криле по един орел на Райха. От клюновете и крилете на каменните птици се сцеждаше вода. Колата сякаш се движеше през индианско гробище.
Марч намали преди светофара на пресечката с Фридрих Щрасе и зави надясно. След две минути паркира колата срещу сградата на Крипо на Вердершер Маркт.
Зданието беше отвратително — грамадно, покрито със сажди шестетажно чудовище от епохата на Вилхелм II, което се издигаше в южния край на площада. От десет години Марч идваше в комендатурата почти всеки ден от седмицата. Бившата му жена често се оплакваше, че тук той се чувства повече у дома си, отколкото вкъщи. Вътре, след като човек минеше покрай охраната на входа и въртящата се врата, едно табло показваше степента на опасност от терористични нападения. За обозначаването й бяха въведени четири цвята на стъпаловидно повишаваща се тревога: зелен, син, черен и червен. Днес, както винаги, сигналът бе червен.
При влизането им във фоайето двама часови в една остъклена будка ги огледаха внимателно. Марч показа личната си карта и се разписа за Йост. В комендатурата цареше необичайно оживление. През седмицата преди Деня на Фюрера работата винаги беше три пъти повече. Секретарки с папки в ръце сновяха насам-натам, потраквайки с токчетата си по мраморната настилка. Миришеше силно на мокри балтони и подова вакса. Офицери в униформи — зелени на Орпо и кафяви на Крипо — стояха на групички и тихо разискваха криминални престъпления. Над главите им, в двете срещуположни страни на фоайето, окичени с гирлянди бюстове на Фюрера и началника на Главното имперско управление за сигурност Райнхард Хайдрих бяха втренчили празни погледи един в друг. Марч дръпна металната решетка на асансьора и пусна Йост и ред себе си.
Подразделенията на силите за сигурност под контрола на Хайдрих бяха три. Най-ниско в йерархията бяха полицаите от Орпо — обикновените ченгета. Те прибираха пияниците, обикаляха аутобаните, глобяваха за превишена скорост, вкарваха в ареста, гасяха пожари, патрулираха по гарите и летищата, приемаха спешните повиквания, вадеха удавниците от езерата.
Най-високо беше Сипо — Полицията за сигурност. В нея влизаха както Гестапо, така и вътрешнопартийната служба за сигурност — СД. Техните главни управления се помещаваха в един зловещ комплекс от сгради около Принц Албрехт Щрасе, на километър югозападно от Вердершер Маркт. Работата им включваше преди всичко борба с тероризма, подривната дейност, контрашпионажа и така наречените „престъпления срещу държавата“. Хората им слухтяха навсякъде — във всяка фабрика и училище, всяка болница и столова; във всеки град, всяко село, на всяка улица. Един удавник би заинтригувал Сипо само в случай, че е терорист или предател.
Някъде между първото и последното подразделение, с доста размити граници, се намираше Крипо — V отдел на Главното имперско управление за сигурност. Хората му разследваха обичайни престъпления — като се започне от кражби с взлом, банкови обири, физически насилия, изнасилвания, смесени бракове и се стигне до убийства. Мъртвец, измъкнат от някое езеро — да се установи самоличността му и начина, по който се е озовал там, — тъкмо това бе работа на Крипо.
Асансьорът спря на втория етаж. Коридорът бе осветен като аквариум. Приглушена неонова светлина се отразяваше в зеления линолеум и боядисаните в зелено стени. Усещаше се същата миризма на подова вакса както във фоайето, но тук тя бе подсилена от мириса на дезинфекционни препарати и застоял цигарен дим. От двете страни на коридора имаше двайсет врати с матови стъкла; някои бяха открехнати. Тук се намираха кабинетите на следователите. На едно място се чуваше как някой чука с пръст по клавишите на пишеща машина, на друго звънеше телефон, но никой не вдигаше слушалката.
— „Нервният възел в несекващата борба с престъпните врагове на националсоциализма“ — каза Марч, цитирайки неотдавнашно заглавие в партийния вестник „Фьолкишер Беобахтер“. И тъй като Йост продължаваше да го гледа с недоумение, обясни: — Шегувам се.
— Моля?
— Няма значение.
Марч отвори една врата и запали лампата. Кабинетът му представляваше тъмна кутийка — клетка, чийто единствен прозорец гледаше към вътрешен двор, ограден от почернели зидове. На едната стена имаше библиотечни рафтове: разпарцаливени томове с укази и постановления в кожени подвързии, наръчник по съдебна медицина, речник, атлас, карта на Берлин, телефонни указатели, папки със залепени на тях етикети — „Брауне“, „Хунд“, „Щарк“, „Задек“, — бюрократични надгробни надписи, увековечили паметта на някоя отдавна забравена жертва. Другата стена бе заета от четири кантонерки. Върху едната от тях се мъдреше саксия с цвете, поставена там преди две години от една попрезряла секретарка, която по този начин бе дала израз на несподелената си страст към Ксавиер Марч. Цветето отдавна бе изсъхнало. С това се изчерпваше цялата мебелировка, ако не се брояха двете залепени едно до друго бюра под прозореца — на Марч и на Макс Йегер.
Марч окачи балтона си на куката до вратата. Не обичаше униформеното облекло и го избягваше при всяка възможност — тази сутрин например бе използвал проливния дъжд над Хафел като повод да облече сиви панталони и син пуловер. Бутна стола на Йегер към Йост.
— Седнете. Кафе?
— Да, ако обичате.
В коридора имаше автомат за кафе.
— Представи си, разполагаме и със снимки! Просто да не повярваш! Погледни само. — Марч разпозна гласа на Фибес от Отдела за сексуална престъпност, който се перчеше с най-новия си успех. — Направила ги е прислужницата. Погледни, вижда се всяко косъмче. Това маце си е направо професионален фотограф.
За какво ли ставаше дума? Марч натисна едно копче на автомата и в отвора се появи пластмасова чаша. Най-вероятно за съпруга на немски офицер и някой поляк, общ работник, докаран тук от Генералното губернаторство да се грижи за градината. Да, замесеният бе най-често поляк — някой замечтан и чувствителен поляк, който играе по сърдечните струни на съпругата, изпратила мъжа си на фронта. Сигурно някоя ревнивка от Съюза на германските девойки ги бе фотографирала „неглиже“ в желанието си да се хареса на властите. Според Закона срещу опетняване на расата от 1935 г. това беше сексуално престъпление.
Марч отново натисна копчето на автомата.
Ще последва процес в Народния съд, който „Дер Щюрмер“ ще отрази с пикантни подробности за назидание на останалите. Две години в Равенсбрук за съпругата. Разжалване и позор за съпруга. Двайсет и пет години за поляка — ако има късмет; наказване със смърт, ако няма.
— По дяволите!
Чу се мъжки глас, който промърмори нещо, и Фибес, лукаво човече на около петдесет и пет, чиято жена бе избягала с един учител по ски от СС, избухна в смях. Хванал по една чаша кафе във всяка ръка, Марч се върна в кабинета и затръшна с крак вратата зад себе си.
Вердершер Маркт 5/6
Берлин
СВИДЕТЕЛСКИ ПОКАЗАНИЯ
Казвам се Херман Фридрих Йост, роден на 23.2.1945 г. в Дрезден, понастоящем курсант във Военната школа „Сеп Дитрих“ в Берлин. В 05:30 ч. тази сутрин излязох за редовния си крос. Обикновено бягам сам по следния маршрут: на запад през гората Груневалд до езерото Хафел, на север покрай брега до ресторант „Линдвердер“ и после на юг до казармата в Шлахтензее. На триста метра северно от шосето за Шваненвердер забелязах предмет във водата до самия бряг. Беше тяло на мъж. Дотичах покрай брега до телефонната будка, намираща се на половин километър от мястото, и се обадих в полицията. Върнах се при трупа и изчаках идването на полицейските власти. През цялото време на гореописаните събития валеше силен дъжд. Не видях други лица.
Давам тези показания доброволно в присъствието на следователя от Крипо Ксавиер Марч.
08:24/14.4.1964
Марч се облегна назад в стола и докато младежът подписваше показанията, внимателно го огледа. Имаше меки черти. Лицето му бе розово, с гладка като на бебе кожа, но около устата позагрозена от младежки пъпки. Над горната устна бе набол русоляв мъх. Едва ли се бръснеше.
— Защо бягате сам?
Йост му подаде обратно листа с показанията.
— Защото така мога да размишлявам. Приятно е да бъдеш самичък поне веднъж през деня. В казармата човек рядко има възможност да остане насаме със себе си.
— Откога сте в казармата?
— От три месеца.
— Харесва ли ви?
— Да ми харесва! — Младежът извърна лице към прозореца. — Тъкмо бях започнал да следвам в университета в Гьотинген и пристигна повиквателната. Не бих казал, че това беше най-щастливият ден в живота ми.
— Какво следвахте?
— Литература.
— Немска литература ли?
— Има ли друга? — На лицето му се появи същата неуверена усмивка. — Надявам се да се върна в университета, като отслужа трите си години. Искам да бъда учител, писател. Не войник.
Марч прегледа показанията.
— Ако сте настроен толкова антивоенно, какво търсите в СС? — запита той, досещайки се за отговора.
— Заради баща ми. Той беше един от основателите на Лайбщандарте „Адолф Хитлер“. Знаете как е — единствен син, бащин завет…
— Сигурно се чувствате ужасно.
— Справям се някак. Освен това ми казаха — неофициално, разбира се, — че няма да ме пратят на фронта. В офицерската школа в Бад Толц търсят преподавател, който да води курс за упадъчната същност на американската литература. Упадъчна същност: това май е повече по моята част. — Йост събра кураж за нова усмивка. — Може да стана специалист в тази област.
Марч се засмя и отново погледна към листа с показанията. Нещо там не беше в ред. Изведнъж схвана какво е.
— Не се съмнявам, че ще станете — каза той, остави листа настрана и се изправи. — Желая ви успех в преподаването.
— Мога ли да тръгвам?
— Да, разбира се.
Йост стана с израз на облекчение. Марч постави ръка върху дръжката на вратата.
— Само още една последна подробност. — Той се обърна и погледна младежа право в очите. — Защо ме лъжете?
Йост рязко отметна назад глава.
— Какво?
— Казвате, че сте излезли от казармата в пет и трийсет. В шест и пет сте позвънили в полицията. Шваненвердер е само на три километра от казармата. Вие сте с добра физика, бягате всеки ден. При този дъжд едва ли сте се помайвали. Ако не сте започнали ненадейно да куцате, трябва да сте стигнали до езерото доста преди шест. Тоест от трийсет и петте минути, които фигурират в показанията ви, остават незапълнени, да речем, някъде около двайсет. Какво сте правили през това време, Йост?
Младежът изглеждаше обзет от паника.
— Може да съм излязъл от казармата малко по-късно. Или пък съм направил най-напред няколко обиколки на спортната площадка.
— Може така, може иначе… — Марч поклати неодобрително глава. — Всички тези факти подлежат на проверка, ето защо ви предупреждавам: ще си изпатите, ако се окаже, че вместо вие да ми казвате истината, ви я поднасям аз. Хомосексуалист ли сте?
— За бога, господин щурмбанфюрер…
Марч постави ръце върху раменете на Йост.
— За мен това е без значение. Бягате всяка сутрин самичък, за да се видите с някого за двайсетина минути в гората. Възможно е. Но това си е ваша работа. Моят буквар не го брои за престъпление. Трупът е единственото, което ме интересува. Не видяхте ли някого другиго? Какво правихте в действителност?
Младежът поклати глава.
— Нищо, заклевам се.
В големите му, светли очи напираха сълзи.
— Добре. — Марч пусна раменете му. — Почакайте долу. Ще поръчам кола да ви откара в Шлахтензее. — Той отвори вратата. — И помнете какво ви предупредих: по-добре е вие да ми кажете истината сега, отколкото аз сам да я открия по-късно.
Йост се поколеба и Марч за миг остана с впечатлението, че се кани да изрече нещо, но после се отказа, излезе в коридора и си отиде.
Марч позвъни в подземния гараж и поръча кола. Затвори телефона и се загледа през мръсния прозорец в отсрещния зид. Черните тухли лъщяха под покривалото на дъжда, който се стичаше от горните етажи. Дали не попритисна момчето малко повече, отколкото бе нужно? Може би. Но понякога само така можеш да уловиш истината, от засада, нападайки я изненадващо в гръб. Лъжеше ли Йост? Разбира се. Но, от друга страна, ако наистина беше хомосексуалист, можеше ли да си позволи да не лъже? Всеки, обвинен в „антиобществени прояви“, начаса биваше изпращан в концентрационен лагер. Служещите в СС, арестувани за хомосексуализъм, биваха въдворявани в наказателни батальони на Източния фронт. Малцина от тях се връщаха.
През последната година Марч неведнъж се бе натъквал на младежи като Йост. Броят им се увеличаваше с всеки изминал ден. Бунт срещу родителите. Недоверие към държавата. Американски радиостанции. Напечатани на циклостил забранени книги — Гюнтер Грас и Греъм Грийн, Джордж Оруел и Дж. Д. Селинджър. Протестираха най-вече срещу войната — срещу борбата с поддържаните от американците съветски партизански отряди на изток от Урал, която продължаваше вече двайсет години и по всичко изглежда, никога нямаше да има край.
Почувства внезапен срам от поведението си спрямо Йост и се замисли дали да не слезе да му се извини. Но след това както винаги реши, че дългът му към мъртвите е по-важен. Щеше да изкупи грубиянското си поведение от тази сутрин, като върне името на безименното тяло от езерото.
Дежурната секция в Берлинската криминална полиция заемаше почти целия трети етаж от сградата на Вердершер Маркт. Марч изкачи стъпалата на бегом, по две наведнъж. Пред входа въоръжен с автомат часовой поиска да види пропуска му. Чу се глухо изщракване на електронни ключалки и вратата се отвори.
Осветена карта на Берлин заемаше половината от стената в дъното. Звездна галактика от светлинки — оранжеви в полутъмното помещение — обозначаваше сто двайсет и двата полицейски участъка на столицата. Вляво се намираше втора карта, още по-голяма от първата, която изобразяваше целия Райх. Червени лампички сочеха по-важните градове със собствени отдели на Крипо. Сърцето на Европа светеше в алено. На Изток светлинките постепенно изтъняваха, додето отвъд Москва само тук-там проблясваха отделни точки, трепкащи като лагерни огньове в тъмнината. Планетариум на престъпността.
Краузе, шефът на Дежурната секция за цял Берлин, седеше върху един подиум под електронното табло. Говореше по телефона, когато Марч се приближи, и затова вдигна ръка за поздрав. Пред него дванайсет жени в колосани бели ризи седяха в разделени от стъклени прегради кабини. Върху главата на всяка имаше слушалки с прикрепен към тях, издаден напред микрофон. Какви ли неща им се случваше да чуят! Сержант от танкова дивизия се връща вкъщи след обиколка на Изток. Вечеря със семейството си, след което изважда пистолета и застрелва първо жена си, а после поред и трите си деца. Накрая разбива в стената собствения си череп. Истерична съседка звъни в полицията. Съобщението пристига тук — едва след като го проверят, преценят и съкратят, то бива изпратено на долния етаж, за да поеме пътя по коридора с напукан зелен линолеум и застояла цигарена миризма.
Зад гърба на дежурния офицер униформена секретарка със сърдито лице нанасяше данните в таблото за нощните произшествия. То имаше четири графи: престъпления (тежки), престъпления (с насилие), злополуки, смъртни случаи. Всяка графа беше разделена на още четири: време на произшествието, източник на информацията, подробности, предприети действия. Всичко, случило се в една обикновена, не особено размирна нощ в най-големия град на света с десетмилионно население, се свеждаше до няколко йероглифа върху два-три квадратни метра бяла пластмаса.
От десет часа вечерта имаше осемнайсет смъртни случая. Най-тежкото произшествие — IX 2Д 4К — бе автомобилна катастрофа в Панкоф, станала в единайсет и нещо; убити — трима възрастни и четири деца. Не бяха предприети действия — случаят можеше да бъде оставен на Орпо. Семейство, загинало при пожар в една къща в Кройцберг, намушкване с нож пред някакъв бар във Вединг, пребита до смърт жена в Шпандау. Данните от провалената сутрин на Марч бяха записани последни: 06:07 /О/ (това означаваше, че съобщението е дошло от Орпо) IX Хафел/Марч. Секретарката отстъпи назад и затвори маркера си с рязко щракване. Краузе бе свършил телефонния разговор и се готвеше за отбрана.
— Вече ти се извиних, Марч.
— Остави. По-добре ми дай списъка на изчезналите. За цял Берлин, да речем, от последните две денонощия.
— Веднага. — По лицето на Краузе се изписа облекчение и той се обърна във въртящия се стол към сърдитата секретарка. — Чухте какво каза следователят, Хелга. Проверете също така да не би през последния час да е дошло някое ново съобщение. — Повторно се извъртя със стола към Марч; очите му бяха зачервени от безсъние. — Можех да почакам още час, преди да ти позвъня. Но нали знаеш, всякакви инциденти в тоя район…
Марч вдигна поглед към картата на Берлин. По-голямата й част представляваше сива паяжина от улици. Но отляво се набиваха в очи две цветни петна: зеленото на гората Груневалд и успоредно на него синята лента на Хафел. Свит като ембрион посред езерото, се виждаше остров — с брега го свързваше тънката пъпна връв на издигнато над водата шосе.
Шваненвердер.
— Гьобелс още ли има къща там?
Краузе кимна утвърдително.
— Както и всички останали.
Шваненвердер бе една от най-луксозните жилищни зони на Берлин, където всъщност живееше правителството. Няколко десетки добре заслонени, невидими резиденции. Охрана в началото на шосето, свързващо острова с брега. Място за уединение и уютен живот, с гористи пейзажи и усамотени кейчета. Убежище, твърде неподходящо за едно мъртво тяло. Водите на езерото бяха изхвърлили трупа само на триста метра от къщите.
— Колегите от местната Орпо му викат „развъдника на фазани“ — каза Краузе.
Марч се засмя: „златни фазани“ бе жаргонен израз за партийните лидери.
— Пред тия врати винаги трябва да е добре пометено. Междувременно Хелга се бе върнала.
— Лица, обявени за изчезнали от неделя насам и неоткрити до този момент — съобщи тя и подаде на Краузе дълъг списък с отпечатани имена. Той го погледна и от своя страна го подаде на Марч.
— Ще има доста да се потрудиш — каза Краузе. Мисълта, изглежда, го забавляваше. — По-добре го дай на шишкавото си приятелче Йегер. Забрави ли, че случаят всъщност беше за него?
— Мерси за съвета. Мога поне да започна.
Краузе поклати глава.
— Бачкаш два пъти повече от другите. Не те повишават. Плащат ти скапана заплата. Да не си нещо мръднал?
Марч бе навил списъка на руло. Наведе се напред, тупна с него Краузе по гърдите и каза:
— Какво става с вашата съзнателност, другарю? Arbeit macht frei.
Девизът на концентрационните лагери. Работата те прави свободен.
Марч се обърна и се отдалечи между редиците от телефонистки. Зад гърба си чу Краузе, който търсеше съпричастието на Хелга.
— Нали виждате какво имам предвид? Що за идиотска шега?
Когато Марч се върна в кабинета, Макс Йегер тъкмо окачаше балтона си.
— Ксави! — възкликна Йегер и разпери широко ръце. — Обадиха ми се от Дежурното. Как да ти благодаря?
Беше облечен в униформата на щурмбанфюрер от СС. Куртката още носеше следи от тазсутрешната му закуска.
— Благодари на размекнатото ми добро сърце — отвърна Марч. — И не бързай да се радваш. Не открихме нищо, с чиято помощ да идентифицираме трупа. От неделя насам в Берлин са изчезнали близо сто човека — проверяването им ще отнеме часове. А аз обещах на сина си да го изведа този следобед, така че ти предстои доста работа.
Марч запали цигара и започна да излага подробностите: мястото на произшествието, ампутираното стъпало, подозренията си спрямо Йост. Йегер го слушаше с пъшкане. Беше тромав двуметров мъжага с размъкнат вид и непохватни движения. Беше на петдесет, почти с десет години по-възрастен от Марч, но двамата деляха един и същи кабинет от 1959 година насам и понякога работеха като екип. Колегите от комендатурата се шегуваха зад гърба им, наричайки ги Лисицата и Мечока. И може би двамата наистина напомняха с нещо стара съпружеска двойка — често се джафкаха, а после се застъпваха един за друг.
— Ето списъка на изчезналите.
Марч седна на бюрото и разгъна свитъка: имена, рождени дати, часове, адреси на съобщилите. Йегер се надвеси над него. Пушеше къси дебели пури и униформата му се беше напоила с миризмата им.
— Според нашия незаменим доктор Айслер смъртта вероятно е настъпила снощи, някъде след шест, така че отсъствието на изчезналия едва ли е направило някому впечатление преди седем-осем. Току-виж все още да се надяват, че ще се върне тази сутрин. Което означава, че името му може да не е в списъка. Но трябва, мисля, да предвидим още две вероятности. Първата: че е изчезнал преди настъпването на смъртта. Втората — която, както знаем от печалния си опит, е напълно допустима: че Айслер е сбъркал времето на смъртта.
— Това приятелче не става и за конски доктор — подметна Йегер.
Марч набързо преброи имената в списъка.
— Сто и двама. Да допуснем, че нашият човек е на шейсет години.
— Да кажем петдесет за по-сигурно. Като покиснеш дванайсет часа във водата, и ти няма да си първа прелест.
— Прав си. Значи изключваме всички в списъка, родени след четиринайсета година. Остават дванайсетина имена. Идентифицирането ще е лесно: имаше ли дядо ти ляво стъпало? — Марч сгъна списъка, скъса го на две и даде едната половина на Йегер. — Кои са полицейските участъци на Орпо около Хафел?
— Николасзее — отвърна Макс. — Ванзее. Кладо. Гато. Пихелсдорф, но Пихелсдорф е доста на север.
През следващия половин час Марч позвъни във всеки един от тези участъци, включително и в Пихелсдорф, с въпроса дали не са били предадени случайно намерени дрехи. Или може би някой от местните скитници отговаря на описанието на трупа от езерото? Никаква следа. Той се съсредоточи върху своята половина от списъка. До единайсет часа беше проверил всяко едно от възможните имена. Изправи се и се протегна.
— Господин Никой.
Йегер бе приключил с телефонните проверки още преди десет минути и пушеше, загледан навън.
— Няма що, доста популярна личност. В сравнение с него дори ти би минал за любимец на познатите си. — Извади пурата от устата си и махна няколко парченца тютюн, попаднали на езика. — Ще проверя дали в Дежурното не са постъпили нови имена. Остави всичко на мене. И приятно прекарване с Пили.
В неугледната църква срещу Комендатурата късната сутрешна служба тъкмо бе свършила. Марч се спря на отсрещната страна на улицата и се загледа в свещеника. Наметнал износен шлифер върху расото, той заключваше вратата. Религията в Германия се ползваше с неодобрението на властите. Колко ли вярващи се бяха осмелили да пренебрегнат шпионите на Гестапо и да посетят богослужението, запита се Марч. Цели шест или седем? Свещеникът пусна тежкия железен ключ в джоба си и се обърна. Забелязал, че Марч го наблюдава, начаса се отдалечи със сведен към земята поглед, като човек, хванат, че върши нещо нередно. Марч закопча мушамата си и го последва в мръсната берлинска утрин.