Робърт Харис
Фатерланд (22)

2.

Този път никакво уиски — само кафе, при това в големи количества, силно и неразредено с мляко. Шарли се опита да чете вестник, но сънят я обори. Марч бе твърде възбуден, за да заспи.

Беше откъснал дванайсетина страници от бележника си, беше ги скъсал наполовина, после още наполовина. Сега лежаха разстлани върху пластмасовата масичка пред него. На всяко листче бе написал по едно име, събитие, дата. Непрекъснато ги разместваше — предните най-отгоре, задните по средата, средните отпред. В устата му отново стърчеше цигара, наоколо се стелеше дим, главата му се губеше сред облаците. В очите на другите пътници, някои от които хвърляха крадешком погледи към него, сигурно изглеждаше като човек, погълнат от някакъв налудничав пасианс.

Юли 1942 година. На Източния фронт Вермахтът предприема операция „Синьо“ — офанзивата, която ще изведе Германия към победа. Японците яко пердашат Америка. Англичаните бомбардират Рурската област, водят боеве в Северна Африка. В Прага Райнхард Хайдрих се възстановява след покушение.

И тъй: добри дни за германците, особено за онези в завзетите територии. Луксозни апартаменти, момичета, подкупи — издути от плячка куфари, готови да поемат към родината. Корупция от горе до долу; от ефрейтора до райхскомисаря; от алкохола до олтарите с картини. Булер, Щукарт и Лутер са си опекли особено добре работата. Булер реквизира ценни предмети на изкуството от Генералното губернаторство, праща ги тайно на Щукарт във Вътрешно министерство — от какво да се страхува, нима някой би дръзнал да надзърне в пощата на такива всесилни служители на Райха? Лутер изнася контрабандно ценностите зад граница и ги продава — и той няма от какво да се бои, нима някой би се осмелил да надникне в багажа на оглавяващия Германския отдел във Външно министерство? И тримата се оттеглят от постовете си през петдесетте години, богати и почитани.

И след това, през 1964-та — катастрофа.

Марч местеше листчетата, нареждаше, пренареждаше.

В петък, 11 април, тримата конспиратори се събират в дома на Булер — първото доказателство за обзелата ги паника…

Не. Не беше точно така. Той прелисти бележника си до страницата с разказа на Шарли за телефонното обаждане на Щукарт. Да, разбира се.

В четвъртък, 10 април, деня преди съвещанието между тримата, Щукарт отива на Бюло Щрасе и си записва номера на телефона в телефонната кабина, разположена срещу жилището на Шарли Магуайър. Въоръжен с него, отива в петък у Булер. Над главите на тримата е надвиснало нещо толкова страшно, че се решават на немислимото — бягство в Съединените американски щати. Щукарт излага подробностите от плана. Не могат да се доверят на посолството, тъй като Кенеди го е напълнил с миротворци. Нуждаят се от пряка връзка с Вашингтон. Щукарт разполага с такава — дъщерята на Майкъл Магуайър. Планът за действие е приет. В събота Щукарт телефонира на момичето, за да си уговорят среща. В неделя Лутер излита за Цюрих — не за да донесе пари или картини, които тримата притежават в изобилие в Берлин, а за да вземе нещо, оставено там при три предишни посещения между лятото на 1942-ра и пролетта на 1943-та.

Ала твърде късно. Лутер успява да вземе онова, което му е нужно, сигнализира от Цюрих и се връща в Берлин, но Булер и Щукарт вече не са между живите. Затова той решава да се укрие, отнасяйки със себе си онова, което е взел от цюрихския сейф.

Марч се облегна назад и разгледа наполовина сглобената мозайка. Просто една версия на събитията, правдоподобна като всяка друга.

Шарли въздъхна и леко се размърда в съня си, сви тяло и прислони глава върху рамото му. Той я целуна по косата. Днес беше петък. Денят на Фюрера бе в понеделник. Оставаха му само събота и неделя.

— Ах, скъпа ми госпожице Магуайър — промълви той, — боя се, че досега сме търсили на съвсем погрешно място.

Уважаеми пътници, след няколко минути ще кацнем на летище „Херман Гьоринг“. Моля ви да върнете облегалките си в изправено положение и да приберете масичките пред себе си…

С предпазливи движения, за да не събуди Шарли, Марч измъкна рамото си изпод главата й, събра листчетата хартия и се отправи с клатушкане към задната част на самолета. От тоалетната излезе момче в униформата на Хитлерюгенд и любезно задържа вратата. Марч му кимна, влезе вътре и се заключи. Наоколо се процеждаше бледа светлина.

Тясната кабина бе изпълнена със застоял въздух, нескончаемо прокарван през филтри; миришеше на евтин сапун, на урина. Марч повдигна капака на металната тоалетна чиния и хвърли вътре листчетата. Самолетът се гмурна надолу и се разклати. Чу се камбанка и на стената светна червен надпис: ВНИМАНИЕ! ВЪРНЕТЕ СЕ НА МЯСТОТО СИ! От спускането усети, че стомахът му се обръща. Дали така се е чувствал и Лутер, докато самолетът е слизал надолу към Берлин? Металният капак бе лепкав. Марч дръпна ръчката и водата изпълни чинията. Листчетата изчезнаха от поглед, увлечени от синята водна въртележка.

Вместо хавлиени кърпи в тоалетната бяха сложени влажни хартиени кърпички, напоени с противна сладникава миризма. Марч избърса лицето си. Усети как кожата му пари през хлъзгавата хартиена тъкан. Ново раздрусване, като подводница, която слиза все по-надолу в глъбините. Спускаха се бързо. Марч опря пламналото си чело о хладното огледало. Към дъното, към дъното, към дъното…

Беше се събудила и решеше с гребен гъстата си коса.

— Тъкмо бях взела да мисля, че си скочил.

— Наистина, по едно време ми мина такава мисъл. — Марч закопча предпазния колан. — Но ти може да се окажеш моето избавление.

— Ласкаеш ме.

— Казах „може да се окажеш“. — Марч стисна ръката й. — Слушай. Помисли добре. Действително ли Щукарт ти каза, че е идвал да провери номера в отсрещната телефонна кабина в четвъртък?

Шарли се замисли за миг.

— Да, сигурна съм, че беше така. Спомням си, че тъкмо това ме накара да си кажа: тоя човек не се шегува, изпипал е нещата предварително.

— И аз тъй мисля. Въпросът е дали Щукарт е действал само от свое име, подготвяйки собственото си бягство, или е искал да обсъди с теб план за действие, в който са били посветени и другите?

— Има ли някакво значение?

— Има огромно значение. Помисли. Ако в петък останалите са приели плана му, това означава, че Лутер може би знае коя си и как да се свърже с теб.

Тя изненадано дръпна ръката си.

— Но това е лудост. Той никога не би ми се доверил.

— Лудост е, права си.

Гмурнаха се през пелена от облаци, под които се стелеше друга. Над нея, като островръх шлем, стърчеше куполът на Голямата палата. Марч продължи:

— Представи си обаче, че Лутер е все още жив някъде там, долу. Какъв избор има? Летището е под наблюдение. Същото се отнася за пристанищата, гарите, граничните пунктове. Няма как да отиде в американското посолство — рискът би бил прекалено голям след последния развой на събитията около посещението на Кенеди. Няма как да се върне у дома. Какво му остава?

— Не мога да повярвам. Какво му е пречело да ми се обади във вторник или сряда? Или в четвъртък сутринта? Защо да чака толкова дълго?

Но Марч чуваше съмнението в гласа й. Помисли си: не че не можеш, не искаш да повярваш. Смяташе се за много умна. Беше тръгнала по следите на вестникарската си история в Цюрих, докато през цялото време тя навярно те е чакала в Берлин, под носа ти.

Шарли се бе извърнала и гледаше през прозореца. Изведнъж въодушевлението на Марч се стопи. В действителност почти не я познаваше — въпреки всичко, което се бе случило.

— Чакал е, за да измисли нещо друго, нещо по-безопасно — каза той. — Кой знае? Може и да е успял.

Тя не му отговори.

Приземиха се в Берлин малко преди два часа. Ръмеше ситен дъжд. Когато самолетът зави в края на пистата, влагата бръсна стъклото и се разбяга на струйки по повърхността му. Пречупеният кръст над сградата на терминала бе увиснал безжизнено в дъжда.

Пред гишето за паспортна проверка се бяха проточили две опашки: едната за граждани с германски и европейски паспорти, другата — за останалата част на света.

— Тук пътищата ни се разделят — каза Марч. Бе я убедил с известно усилие да му позволи да носи куфара й. Сега й го подаде обратно. — Какво ще правиш?

— Ще се върна вкъщи и ще чакам телефонът да позвъни. А ти?

— Мисля, че ще отида на урок по история.

Тя го погледна в недоумение.

— Ще ти се обадя по-късно — каза той.

— Гледай да не забравиш.

Нещо от предишното недоверие отново се бе загнездило помежду им. Четеше го в очите й, усещаше, че изпитателно се взират в неговите. Искаше да й каже нещо, да й вдъхне увереност.

— Не се безпокой. Нали сключихме сделка?

Шарли кимна. Настъпи миг на неловко мълчание. След това тя внезапно се повдигна на пръсти и докосна с буза неговата. Преди Марч да успее да реагира, нея вече я нямаше.

Подредени в опашка, завърналите се германски граждани прекрачваха мълчаливо, един по един, обратно в пределите на Райха. Скръстил ръце на гърба си, Марч търпеливо изчака да огледат паспорта му. В последните дни преди рождения ден на Фюрера паспортните проверки бяха особено щателни, служителите особено нервни.

Очите на мъжа от Гранично-митническата охрана бяха заслонени от козирката на фуражката му.

— Господин щурмбанфюрерът пристига цели три часа по-рано. — Той задраска визата с дебела диагонална черта, написа отгоре „невалидна“ и му подаде обратно паспорта. — Добре дошли у дома.

В претъпканата зала за митническа проверка Марч се оглеждаше за Шарли, но не я видя никъде. Може би не я бяха пуснали обратно в страната. Почти му се искаше да е така — навън щеше да бъде в по-голяма безопасност.

Митничарите отваряха всяка чанта. Марч за пръв път виждаше такива охранителни мерки. Навсякъде цареше хаос. Препълнена с пътници, които се суетяха и разправяха около камарите с дрехи, залата приличаше на ориенталски пазар. Марч чакаше своя ред.

Минаваше три часът, когато отиде на гардероба за багаж и взе оттам чантата си. В тоалетната отново облече униформата, сгъна цивилните дрехи и ги върна в куфара. Провери предпазителя на пистолета и го пъхна в кобура. На излизане погледна в огледалото. Там се мярна познатият черен силует.

Добре дошли у дома.