Робърт Харис
Фатерланд (7)

2.

Половин час по-късно Ксавиер Марч седеше зад волана в един от фолксвагените на Крипо и следваше извивките на Хафелското шосе, което минаваше високо над брега. Понякога дърветата закриваха гледката. После пътят правеше завой или гората изтъняваше и пред погледа му отново се разстилаше водната шир, блеснала на априлското слънце като поднос, обсипан с диаманти. Две яхти пореха водите на езерото — две фигурки, изрязани от ръката на дете, ослепително бели триъгълници сред водния лазур.

Марч бе облегнал лакът върху перваза на смъкнатия прозорец, лекият ветрец подръпваше ръкава му. От двете страни на пътя по голите клони на дърветата вече пъстрееше зеленината на късната пролет. След още месец по шосето щеше да се проточи върволица от коли — берлинчани щяха да поемат насам, за да избягат от градския живот, да поплуват, да си устроят пикник или просто да се попекат на някой от големите обществени плажове. Но днес във въздуха се усещаше хлад, зимата все още напомняше за себе си и Марч имаше възможност да се наслаждава самичък на пътя. Отмина Кайзер-Вилхелмовата кула и започна да се спуска към езерото.

След десет минути стигна до мястото, където бе намерен трупът. В хубавия слънчев ден то изглеждаше съвсем различно. Всъщност туристите често спираха тук, за да се насладят на гледката. Наричаха мястото Панорамата. И действително там, където вчера имаше само оловносива маса, сега се разкриваше прекрасен изглед към осемкилометрово водно пространство, стигащо чак до Шпандау.

Марч паркира колата и тръгна по маршрута, пробяган от Йост в деня, когато той бе открил тялото — през горичката, след това надясно и после покрай брега на езерото. Повтори обиколката още един път, и още един. Доволен, седна отново в колата и подкара по ниския мост към Шваненвердер. Бариера в червено и бяло му препречи пътя. Часовой с класьор в ръка и пушка през рамо излезе от малката будка.

— Документите, моля.

През отворения прозорец Марч му подаде личната си карта от Крипо. Часовоят я погледна и я върна. След това изпъна ръка за поздрав.

— Всичко е наред, господин щурмбанфюрер.

— Каква е процедурата тук?

— Спираме всяка кола. Проверяваме документите и питаме пътниците при кого отиват. Ако ни се сторят подозрителни, звъним в съответния дом, за да проверим дали там ги очакват. Зависи и дали райхсминистърът в момента е тук, или отсъства.

— Водите ли списък на посетителите?

— Да, господин щурмбанфюрер.

— Моля ви, проверете дали доктор Йозеф Булер е имал посещение в понеделник вечер.

Часовоят преметна пушката си и се върна в будката. Марч видя, че взе да прелиства страниците на някакъв регистър. После се върна и поклати глава.

— Целия ден при доктор Булер не е идвал никой.

— А самият той напускал ли е острова?

— Не записваме тези, които живеят тук, господин щурмбанфюрер. Единствено посетителите, и то само на влизане.

— Ясно.

Марч погледна отвъд часовоя към водите на езерото. Ято чайки се виеше с крясък ниско над повърхността му. Няколко яхти се поклащаха край един пристан. Дочу как мачтите им подрънкват на вятъра.

— А брегът? Някой наблюдава ли го?

Часовоят кимна.

— На всеки два часа минава патрул на бреговата охрана. Но повечето от тукашните къщи имат алармени инсталации и кучета, достатъчни за цял концлагер. Ние само отпращаме туристите.

Концлагер. По-лесно се обръща в устата от концентрационен лагер.

В далечината се чу ръмженето на мощни двигатели. Часовоят се обърна и погледна към пътя по посока на острова.

— Един момент, господин щурмбанфюрер.

Иззад завоя, на висока скорост и със запалени фарове изскочи сиво беемве. След него се показа дълъг мерцедес лимузина, последван от второ беемве. Часовоят отстъпи назад, натисна един бутон и бариерата се вдигна. Той изпъна ръка за поздрав. Когато конвоят профуча край него, Марч успя да зърне пътниците в мерцедеса — млада красива жена, навярно актриса или манекенка, с късо подстригана руса коса; седнал до нея, с поглед, вперен напред — съсухрен възрастен мъж, чийто птичи профил никой не можеше да сбърка. Колите отпрашиха към града.

— Винаги ли се движи с такава скорост? — попита Марч.

Часовоят му хвърли многозначителен поглед.

— Райхсминистърът участва в пробни снимки, господин щурмбанфюрер. Госпожа Гьобелс ще се върне на обед.

— Аха, всичко е ясно. — Марч завъртя ключа и запали мотора. — Известно ли ви е, че доктор Булер е мъртъв?

— Не, господине. — Часовоят не прояви особен интерес. — Кога е починал?

— В понеделник вечерта. Водата беше изхвърлила тялото му на неколкостотин метра оттук.

— Чух, че намерили труп.

— Можете ли да ми кажете нещо повече за този човек?

— Почти не го виждах, господине. Рядко излизаше. Не му идваха гости. И никога не говореше. Но като си помислиш, много от хората тук дочакват края си тъкмо по този начин.

— Коя е неговата къща?

— Няма опасност да я пропуснете. От източната страна е. Една от най-големите, с две огромни кули.

— Благодаря.

Докато се отдалечаваше, Марч погледна в огледалото за обратно виждане. Часовоят постоя няколко секунди, загледан подир фолксвагена, след това отново преметна пушка, обърна се и бавно закрачи към будката.

Шваненвердер бе малък остров — дълъг не повече от километър и широк петстотин метра, с едно-единствено виещо се шосе, по което колите можеха да пътуват само в една посока. За да стигне до къщата на Булер, Марч трябваше да измине три четвърти от пътя, обикалящ острова. Шофираше предпазливо, като всеки път, щом забележеше някоя къща отляво, почти спираше.

Островът се наричаше така заради прочутите ята от лебеди, обитаващи южната част на езерото. Бе станал модно място към края на миналия век. Повечето от къщите бяха построени именно тогава: големи резиденции с островърхи покриви и френски каменни фасади, с дълги алеи пред входа и морави, защитени от любопитните погледи чрез високи зидове и дървета. Отстрани на пътя нелепо се мъдреше остатък от разрушения дворец Тюйлери — една колона и отломък от арка, довлечени тук от някой отдавна предал богу дух търговец, живял по времето на кайзер Вилхелм. Не се забелязваха никакви следи от живот. Тук-таме през решетките на някоя порта Марч успяваше да зърне куче пазач, а веднъж погледът му попадна на градинар, който събираше с гребло сухи листа. Собствениците вероятно бяха на работните си места в града, може би пътешестваха някъде или пък се спотайваха в къщите си.

Марч знаеше някои от тях: партийни шефове; един магнат от автомобилната индустрия, натрупал състояние от безплатен робски труд в първите години след войната; управителя на „Вертхаймс“, огромния универсален магазин на Потсдамер Плац, отнет от собствениците евреи преди трийсет години; един производител на оръжие; директора на инженерна фирма-гигант, която строеше големите аутобани към източните територии. Марч се зачуди как Булер е успял да се нареди сред тези крезове, но после си спомни думите на Халдер: разкош като в Римската империя…

— КП17, тук ККД — КП7, обадете се, моля! — Звуците на настойчивия женски глас изпълниха колата. Марч откачи радиотелефона, скрит под арматурното табло.

— Тук КП17. Говорете.

— КП17, щурмбанфюрер Йегер иска да говори с вас.

Намираше се пред портата на Булеровата резиденция. През металната решетка се виждаха жълта извита алея и двете кули, точно както ги бе описал часовоят.

— Спомена за неприятности и ето ти ги готови — избоботи Йегер.

— Какво имаш предвид?

— Нямаше и десет минути, откак се бях върнал от моргата, и се изтърсиха двама високоуважавани колеги от Гестапо. „С оглед на видния пост, заеман от партийния другар Булер, дрън-дрън-дрън, случаят се прекатегоризира във висша степен на секретност.“

Марч удари с ръка по волана.

— По дяволите!

— „Всички документи да бъдат незабавно предадени на полицията за сигурност; следователите, занимаващи се със случая, да докладват за досегашните резултати от разследването; Крипо да прекрати следствието. Заповедта е с незабавно действие.“

— Кога се случи това?

— Случва се точно в момента. Двамата седят в кабинета ни.

— Каза ли им къде съм?

— Не, разбира се. Оставих ги да действат и казах, че ще се опитам да те открия. Дойдох в контролното помещение — понижи глас Йегер. Марч си представи как се обръща с гръб към телефонистката. — Слушай, Ксави, избий си от главата всякакъв героизъм. Ония приятелчета не се шегуват, повярвай ми. След секунди Гестапо ще плъзне из Шваненвердер.

Марч впери поглед в къщата. Беше безмълвна и пуста. По дяволите Гестапо! Моментът за решение бе настъпил.

— Не те чувам добре, Макс — изрече той. — Съжалявам, но връзката е много лоша. Не разбрах нищо от съобщението ти. Моля, докладвай за разпадане на връзката. Край.

Изключи апарата. На около петдесет метра преди къщата отдясно на пътя беше забелязал странична алея с порта, която водеше към гората, заемаща централната част на острова. Даде на заден ход и бързо паркира фолксвагена близо до портата. След това се върна на бегом пред къщата на Булер. Нямаше време за губене.

Входната порта беше заключена. Това можеше да се очаква. Самата ключалка представляваше як метален къс на около метър и половина от земята. Марч втъкна вътре върха на ботуша си и се повдигна. Точно над главата му, на трийсетина сантиметра разстояние по цялата дължина на портата стърчаха железни шипове. Стисвайки по един във всяка длан, той започна да се вдига, докато успя да прехвърли левия си крак от другата страна. Рисковано начинание. Няколко секунди остана така, възседнал портата, за да си поеме дъх. След това скочи върху чакълестата алея от вътрешната страна.

Къщата беше голяма и имаше странна архитектура. Беше на три етажа, със стръмен покрив от сини плочи. Отляво се намираха двете кули, за които бе споменал часовоят. Бяха залепени за основния корпус на сградата, който продължаваше в балкон с каменни перила, разположен по дължината на целия първи етаж и крепен от колони. Зад колоните, полускрит в сянката им, се намираше входът. Марч се запъти натам. От двете страни на входната алея, необезпокоявани от човешка грижа, бяха избуяли елхи и букови дървета. Бордюрите се ронеха. Сухи листа, непометени цяла зима, танцуваха над моравата, носени от вятъра.

Марч мина между колоните. Първата изненада — входната врата беше отключена. Той спря в преддверието и се огледа. Отдясно се намираше дъбово стълбище, отляво — две врати, а право пред него — тъмен коридор, който вероятно водеше към кухнята. Натисна дръжката на първата врата. Озова се в облицована с дърво трапезария. Дълга маса и дванайсет резбовани стола с високи облегалки. В трапезарията беше студено, миришеше на застояло — тук отдавна никой не се бе хранил.

Втората врата водеше към гостната. Марч продължаваше мислената инвентаризация. Килими върху лъснат дървен под. Тежки мебели, тапицирани със скъп брокат. По стените — гоблени, при това ценни, доколкото Марч, слаб познавач в тези работи, можеше да прецени. До прозореца бе разположен роял, върху който имаше две снимки. Той обърна едната към слабата светлина, която се процеждаше през прашните, скрепени с олово стъкла. Фотографията бе в тежка сребърна рамка, украсена с пречупени кръстове. Беше от сватбата на Булер — той и жена му слизаха по стъпала между шпалир от гвардейци на СА, издигнали тунел от дъбови клони над главите на щастливата брачна двойка. Булер също бе в униформа на СА. В косите на жена му бяха вплетени цветя. Според любимия израз на Макс Йегер, тя беше грозна като цяла кутия с жаби. Никой от младоженците не се усмихваше.

Марч взе другата снимка и мигновено усети, че нещо го удари в стомаха. На снимката отново беше Булер, този път направил лек реверанс, докато се здрависваше. Човекът, комуто засвидетелстваше своята почит, стоеше с полуобърнато лице към обектива, сякаш по време на здрависването нещо зад рамото на фотографа бе отвлякло вниманието му. На снимката имаше посвещение.

Марч изчегърта с пръст мръсотията от стъклото, за да разчете написаното, което гласеше: „На партийния другар Булер от Адолф Хитлер. 17 май, 1945“

Внезапно до слуха му достигна шум. Някой сякаш риташе по врата и скимтеше. Марч постави снимката обратно и се върна в преддверието. Звуците идваха от дъното на тъмния коридор. Той извади пистолета си и тръгна нататък. Както бе предположил, коридорът водеше към кухнята. Шумът се чу отново. Изпълнен с ужас писък и чаткащи стъпки. Долавяше се и някакъв противен мирис.

В дъното на кухнята имаше врата. Марч посегна от разстояние, стисна дръжката и с рязко движение дръпна вратата. От тъмната вътрешност изскочи нещо огромно. Беше куче с намордник. С разширени от ужас очи то бясно се спусна през кухнята, профуча през коридора и преддверието и изхвръкна навън през отворената входна врата. Кухненският килер вонеше ужасно. Подът беше цял в изпражнения и урина и по него се търкаляха кутии с храни, които кучето бе успяло да смъкне от полиците, без да може да изяде съдържанието им.

След всичко това Марч изпита желание да спре за няколко минути и да събере мислите си. Но нямаше време. Прибра лугера си и набързо огледа кухнята. Две-три мръсни чинии в мивката, почти празно шише с водка върху масата, до него — чаша. Имаше и врата, която водеше към мазето, но беше заключена. Марч се отказа да разбива ключалката. Качи се на горния етаж. Спални, бани — навред все същата атмосфера на занемарено великолепие, на угаснал бляскав стил на живот. И навред — Марч не пропусна да забележи това — картини. Пейзажи, сцени с алегорични религиозни сюжети, портрети. Повечето потънали в прах. Къщата не бе почиствана от месеци, може би от години.

Стаята, която Булер по всяка вероятност бе използвал за кабинет, се намираше на последния етаж в една от кулите. Рафтове с юридически наръчници, сборници с казуси, постановления. Голямо бюро и въртящ се стол до прозорец с изглед към задната градина. Дълго канапе с натрупани до него одеяла, което, изглежда, редовно бе служило за легло. И отново снимки. Булер в адвокатската си тога. Булер в униформата си от СС. Булер в компанията на нацистки босове — един от които Марч смътно разпозна като Ханс Франк, — седнал на първия ред на някакъв концерт. Всички снимки изглеждаха поне отпреди двайсет години.

Марч седна зад бюрото и погледна през прозореца. Градинската морава се спускаше към брега. Виждаше се кейче и вързана за него моторница с кабина, а по-нататък — водното пространство на езерото чак до отсрещния бряг. В далечината пухтеше корабчето, което правеше рейсове между Кладо и Ванзее.

Марч насочи вниманието си към самото бюро. Преспапие. Тежка месингова мастилница. Телефон. Посегна към него. Телефонът иззвъня. Ръката на Марч увисна неподвижно във въздуха. Едно иззвъняване. Второ. Трето. Безмълвието в къщата усилваше звука, той караше прашния въздух да трепери. Четвърто иззвъняване. Пето. Марч стисна с пръсти слушалката. Шесто. Седмо. Вдигна я.

— Булер, ти ли си? — Глас на едва жив старец; шепот, идещ от оня свят. — Булер? Кажи ми поне дума. Кой е на телефона?

— Приятел — отвърна Марч.

Пауза. След това изщракване. Обадилият се беше затворил телефона. Марч постави обратно слушалката. Припряно започна да отваря чекмеджетата на бюрото напосоки. Няколко молива, празни листове, речник. Извади едно след друго долните чекмеджета и пъхна ръка в отвора. Нищо.

Или не — имаше нещо. В самото дъно пръстите му напипаха някакъв дребен, гладък предмет. Марч го измъкна. Беше малко тефтерче с черна кожена подвързия, върху която бяха щамповани в златно орел и свастика. Партийният бележник за 1964-та. Марч го пъхна в джоба си и върна чекмеджетата на мястото им.

Навън кучето на Булер беше побесняло — сновеше напред-назад по брега, пулеше очи към езерото, издаваше звуци, сякаш цвилеше кон. На всеки няколко секунди клякаше на задните си крака, след което подновяваше лудешкото си сноване. Марч забеляза, че почти цялата му дясна страна е покрита със засъхнала кръв. Когато мина покрай него на път към брега, животното не му обърна внимание.

Стъпките на подкованите му ботуши отекнаха по дъските на дървеното кейче. През паянтовата конструкция на метър отдолу видя тинестата вода, която приплискваше в плитчините. Стигна до края на кея и стъпи в моторницата, която се залюля от тежестта му. В задната част на кърмата имаше няколко сантиметра дъждовна вода, примесена с листа и кал. На повърхността й плуваше нефтена дъга. В цялата лодка миришеше на гориво. Навярно някъде имаше пробойна. Марч се наведе и опита вратата на кабината. Беше заключена. Той сви длани във фуния и се помъчи да надзърне през прозореца, но вътре беше прекалено тъмно.

Скочи отново на кея и тръгна обратно. Дъските на пристана бяха сиви, потъмнели от времето, освен на едно място — отстрани, където бе закотвена моторницата. Там се виждаха светли трески, по ръба личеше остатък от бяла боя. Тъкмо се бе навел да огледа по-внимателно следите, когато нещо белезникаво, просветващо във водата близо до началото на кея, внезапно привлече вниманието му. Запъти се натам, коленичи и като се хвана с лявата ръка за дъските, а дясната протегна колкото може напред, успя да го улови. Розова и нащърбена, прилична на стара порцеланова статуетка, с кожени ремъци и стоманени закопчалки, в ръката му се бе оказала протеза на човешки крак.

 

 

Кучето ги чу най-напред. Наостри уши, обърна се и затича през моравата към къщата. Марч мигновено пусна находката си във водата и се втурна след раненото животно. Като се ядосваше на глупостта си, той се промъкна покрай страничната стена на къщата и спря в сянката на кулите, откъдето можеше да вижда портата. Кучето скачаше и дращеше по железните врати, ръмжейки през намордника. От другата страна Марч различи силуетите на двама души, които стояха прави и гледаха към къщата. Появи се и трети с огромни клещи в ръка, които заби в металната кутия на ключалката. Напъна я в продължение на десетина секунди и тя поддаде с пукот.

Кучето отстъпи заднешком пред тримата мъже, които един подир друг се промъкнаха в двора. Подобно на Марч те също носеха униформи на СС. Единият като че ли извади нещо от джоба си и с протегната ръка се приближи към кучето, сякаш искаше да го почерпи. Животното се сви уплашено. Единичен изстрел взриви тишината и отекна из околността, подплашвайки ято врани, които литнаха с грачене над гората. Мъжът пъхна пистолета в кобура и направи знак на един от спътниците си — той хвана трупа на убитото животно за задните крака и го завлече в храстите.

Тримата мъже закрачиха по алеята към къщата. Марч остана зад една от колоните и когато посетителите се приближиха, безшумно я заобиколи, като се стараеше да остане незабелязан. Хрумна му, че няма защо да се крие. Можеше да каже на мъжете от Гестапо, че извършва оглед на къщата и че не е получил съобщението на Йегер. Но нещо в държането им, в безцеремонната жестокост, с която бяха отстранили кучето, го възпря. Нещо му подсказа, че бяха идвали тук и преди.

Когато тримата дойдоха още по-близо, успя да различи чиновете им. Двама имаха чин щурмбанфюрер, а третият — обергрупенфюрер. Двойка полковници и един генерал. Каква степен на секретност можеше да изисква личното присъствие на цял генерал от Гестапо? Обергрупенфюрерът беше около шейсетгодишен, с бича фигура и боксьорско лице, което носеше следи от многобройни удари. Марч го позна от телевизията и от снимките във вестниците. Но кой беше той?

В следващия миг си спомни. Одило Глобокник. Известен сред хората на СС като Глобус. Преди години заемаше поста гаулайтер на Виена. Именно той бе застрелял кучето.

— Ти се заеми с партера — изкомандва Глобус. — А ти провери отзад.

Тримата извадиха пистолетите си и изчезнаха във вътрешността на къщата. Марч изчака половин минута, след това пое към портата. Промъкваше се почти приведен на две през заплетените шубраци отстрани на градината, избягвайки входната алея. На пет метра от портата спря да си поеме дъх. Вградена почти незабележимо в десния страничен стълб, се виждаше ръждясала метална кутия за писма. Отвътре се подаваше голям кафяв плик.

Това е лудост, помисли си Марч. Пълна лудост.

Не затича към портата: знаеше, че нищо друго не привлича така човешкия поглед, както внезапното раздвижване. Вместо това премина разстоянието между храсталаците и портата с най-непринудена походка, измъкна плика от пощенската кутия и спокойно излезе на шосето.

Очакваше да чуе зад гърба си викове или изстрел, но единственият доловим звук бе шумоленето на вятъра в клоните на дърветата. Когато стигна до колата си, забеляза, че ръцете му треперят.