Робърт Харис
Фатерланд (38)

1.

Среднощен звън на камбани посрещаше новия ден. Покрай тях профучаваха коли, фаровете им блесваха ослепително за миг, шофьорите натискаха клаксона, плисвайки зад себе си звука, който се разливаше над пътя. Фабрични сирени се поздравяваха от всички краища на Берлин като спрели влакове.

— Мой мили приятелю, какво са направили с тебе?

Макс Йегер се стараеше да съсредоточи вниманието си върху пътя, но през няколко секунди ужасен извръщаше глава надясно, сякаш седалката до него теглеше погледа му.

— Какво са направили с тебе? — продължаваше да повтаря той.

Марч беше като в унес, не знаеше кое е сън и кое — действителност. Седеше полуобърнат, загледан в задния прозорец.

— Къде отиваме, Макс?

— Един господ знае. Кажи ти къде.

Пътят зад тях бе чист. Марч предпазливо се обърна и погледна Йегер.

— Не получи ли нареждания от Небе?

— Небе каза, че ти ще ми кажеш.

Марч погледна настрани към нижещите се покрай тях сгради, но не ги видя. Мислеше за Шарли в хотелската стая във Валдсхут. Будна, сама, изпълнена с очакване. Оставаха повече от осем часа. Двамата с Макс щяха да са почти сами по пътя. Може би биха успели.

— Бях в Комендатурата — разказваше Йегер. — Часът беше около девет. Изведнъж звъни телефонът и се обажда чичо Артур. „Щурмбанфюрер! Наистина ли сте приятел на Ксавиер Марч?“ „Бих направил всичко, което е по силите ми“, отвръщам аз — по това време вече се беше разчуло къде си. Тогава Небе каза много тихо: „Добре, щурмбанфюрер, да видим колко струва приятелството ви. Кройцберг. На ъгъла на Аксманвег, северно от изоставената църква. Чакайте там от дванайсет без петнайсет до дванайсет и петнайсет. И на никого нито дума, ако не искате да се събудите на сутринта в концлагер.“ После затвори, и толкова.

По челото на Йегер лъщеше пот. Хвърли бърз поглед към Марч и после отново се съсредоточи върху пътя.

— По дяволите, Ксави! Наистина не знам какво върша. Шубе ме е. Пътуваме на юг. Това устройва ли те?

— Напълно.

— Не се ли радваш, че ме виждаш?

— Ужасно се радвам.

Отново му се зави свят. Обърна се с мъка и смъкна стъклото на прозореца с лявата си ръка. Над шума от гумите и вятъра — още един звук. Откъде ли идваше? Марч мушна глава през прозореца и погледна към небето. Не видя нищо, но чуваше звука някъде отгоре. Бръмчене на хеликоптер. Марч затвори прозореца. Спомни си записа от телефонния разговор: Питате ме какво искам. А какво искам според вас? Политическо убежище в страната ви…

Индикаторите и циферблатите по арматурното табло светеха в мрака с мека зелена светлина. Тапицерията миришеше на нова кожа. Марч попита:

— Откъде взе колата?

Беше забелязал, че е мерцедес. И то последен модел.

— От гаража на Вердершер Маркт. Страхотна е, нали? И с пълен резервоар. Можем да отидем където поискаш. Само кажи.

Тогава Марч се разсмя. Лекичко и за кратко, тъй като болката в ребрата скоро го накара да спре.

— Ах, Макс, Макс — въздъхна той. — Небе и Кребс са толкова добри лъжци, а ти си такъв некадърник. Почти ми става жал за тях, че са принудени да те търпят в отбора си.

Йегер беше вперил поглед напред.

— Напомпали са те с наркотици, Ксави. Повредили са те. Не си на себе си, повярвай ми.

— Ако бяха избрали който и да е друг шофьор вместо тебе, можеше и да се хвана. Обаче ти… Кажи ми, Макс, защо пътят зад нас е празен? Предполагам, че ако следиш една лъскава нова кола, която е натъпкана с електроника и излъчва сигнал, няма нужда да се приближаваш до нея на по-малко от километър. Особено пък ако разполагаш с хеликоптер.

— Рискувам живота си — завайка се Йегер. — И какво получавам в замяна?

Марч стискаше лугера на Кребс в ръката си — в лявата ръка, а това правеше хватката му несигурна. Все пак успя сравнително убедително да пъхне дулото в дебелите гънки на Йегеровия врат.

— Кребс ми даде пистолета си, за по-голяма достоверност. Сигурен съм, че не е зареден. Да проверя ли, а? Поемаш ли риска? Едва ли. Дръж с лявата ръка волана, Макс, и гледай пътя, а с дясната ми дай лугера си. Хайде, само че много бавно.

— Ти си полудял.

Марч натисна дулото още по-силно. То се плъзна по изпотения врат и спря зад ухото на Йегер.

— Добре, добре…

Йегер му подаде пистолета.

— Чудесно. А сега аз ще насоча това тук в търбуха ти и ако само се опиташ да шавнеш, ще те натъпча с куршуми. Ако пък случайно се усъмниш в сериозността на намерението ми, просто поразмисли. Тогава ще стигнеш до заключението, че нямам какво да губя.

— Ксави…

— Млъквай! Продължавай да караш в тая посока, докато стигнем извънградската магистрала.

Надяваше се, че Макс няма да забележи треперещата му ръка. Опря оръжието в скута си. Всичко се развива добре, каза си той. Наистина добре. Значи не я бяха прибрали. Нито знаеха къде е. Защото, ако бяха успели да я арестуват или открият, никога нямаше да устроят този цирк.

На двайсет и пет километра южно от града светлините на автомагистралата се извиваха сред тъмнината като огърлица. От земята сякаш изскачаха огромни жълти табели с имената на имперските градове, изписани в черно: по посока на часовниковата стрелка — от Щетин, през Данциг, Кьонигсберг, Минск, Позен, Краков, Киев, Ростов, Одеса, Виена; после на север — през Мюнхен, Нюрнберг, Щутгарт, Страсбург, Франкфурт и Хановер до Хамбург.

Според указанията на Марч завиха по посока, обратна на часовниковата стрелка. След двайсет километра, на детелината при Фридрихсдорф, взеха отклонението вдясно.

Отново табела: Лигниц, Бреслау, Катовице…

Високо горе бе звездният свод. Над дърветата сияеха валма от сребристи облаци.

Мерцедесът се спусна по свързващата отсечка и пое по окъпания в лунна светлина аутобан. Пътят просветваше като широка речна лента. Отзад, извила се по дирята им, Марч си представяше драконовска опашка от светлини и оръжие.

Той беше главата. Теглеше ги след себе си — далеч от нея, по празната магистрала, на Изток.