Робърт Харис
Фатерланд (12)

7.

Бюло Щрасе се простираше на около километър от запад на изток и бе разположена в една от най-оживените части на Берлин, близо до Готенландската гара. Апартаментът на американката се оказа в жилищен блок някъде по средата на това разстояние. Сградата беше по-неугледна, отколкото Марч бе очаквал — пететажна, покрита със столетната чернилка на изгорели газове и набраздена от дамгите на птичи изпражнения. На тротоара до входа седеше пияница, който обръщаше глава и проследяваше с поглед всеки минувач. На отсрещната страна се издигаше един от откритите участъци на метрото. Докато Марч паркираше, от спирката потегли влак. Боядисаните му в червено и жълто вагони бяха сякаш върволица от синкавобели електрически отблясъци, които просветваха в сгъстяващия се здрач.

Жилището се намираше на четвъртия етаж. Нея я нямаше. На входната врата беше забодена бележка на английски: „Хенри, отивам в барчето на Потсдамер Щрасе. Целувки, Шарли.“

Марч знаеше само няколко думи английски, но те му бяха достатъчни, за да се ориентира в съдържанието на бележката. Уморено заслиза по стълбите. Потсдамер Щрасе бе дълга улица с много заведения.

— Търся госпожица Магуайър — каза той на портиерката във фоайето. — Да знаете къде мога да я намеря?

Все едно включи магнетофон.

— Излезе преди час, господин щурмбанфюрер. Вие сте вторият, който пита за нея. Петнайсет минути, след като излезе, дойде да я търси един младеж, също чужденец. Облечен изискано, с къса коса. Госпожицата ще се върне чак след полунощ, гарантирам ви.

Марч се запита за колко ли от другите обитатели на блока така любезно бе информирала Гестапо.

— Има ли някое заведение, което да посещава редовно?

— „Хайни“, зад ъгъла. Цялата чуждестранна пасмина се събира там.

— Вашата наблюдателност ви прави чест, госпожо.

Когато след пет минути я остави насаме с плетивото й, Марч бе претъпкан със сведения за „Шарли“ Магуайър. Бе научил, че има черна, късо подстригана коса; че е дребна и слабичка; че носи син шлифер от лъскава изкуствена материя и „високи токове като някоя проститутка“; че живее тук от шест месеца; че нощем я няма никаква и често спи чак до обед; че от доста време не си е плащала наема; че човек трябва само да види бутилките от алкохол, които тая мръсница изхвърля… „Благодаря ви, госпожо, но не е необходимо, сега не разполагам с време, бяхте изключително любезна…“

На Бюло Щрасе зави надясно. Втори десен завой го изведе на Потсдамер Щрасе. „Хайни“ се намираше на около петдесет метра от лявата страна на улицата. Върху табелката бе нарисуван съдържател с престилка и засукани нагоре мустаци, който държеше в ръка халба пенлива бира. Отдолу светеше неонов надпис, но част от буквите му бяха изгорели: „Хай“.

В барчето беше тихо, като изключим един от ъглите, където шестима посетители седяха около маса и разговаряха шумно на английски. Тя бе единствената жена в компанията. Смееше се, рошейки с ръка косата на някакъв възрастен мъж. Той също се смееше. После забеляза Марч, каза нещо и смехът утихна. Докато Марч се приближаваше, цялата компания съсредоточено го наблюдаваше. Той усещаше униформата на гърба си, чуваше скърцането на кожените си ботуши по излъскания дървен под.

— Госпожице Магуайър, името ми е Ксавиер Марч. От Криминалната полиция съм. — Показа й личната си карта. — Бих искал да поговоря с вас.

Тя имаше големи очи, които отразяваха светлините в бара.

— Моля, заповядайте.

— Ако може да поговорим насаме.

— Нямам какво повече да кажа.

Тя се обърна към мъжа, с чиято коса преди малко си бе играла, и промълви нещо, което Марч не разбра. Всички се разсмяха. Марч не помръдна. Най-накрая един по-млад мъж в спортно сако и риза със закопчани краища на яката се изправи, извади карта от горния джоб на сакото си и я протегна към Марч.

— Хенри Найтингейл, втори секретар в американското посолство. Съжалявам, господин Марч, но мис Магуайър вече каза на колегите ви всичко, което имаше да каже.

Марч не обърна внимание на картата. Жената каза:

— Ако не възнамерявате да си вървите, защо не седнете при нас? Това е Хауард Томпсън от „Ню Йорк Таймс“. — Възрастният мъж вдигна чаша. — Това е Брус Фалън от ЮПИ. Питър Кент, Си Би Ес. Артър Хейнс, Ройтерс. С Хенри вече се запознахте. Мен очевидно също познавате. Събрахме се да пийнем по случай голямата новина. Хайде, седнете. Нали между американците и СС вече съществуват топли дружески връзки.

— По-внимателно, Шарли — каза младият мъж от посолството.

— Млъкни, Хенри. Господи, ако тоя човек продължава да стои като вкаменен, ще се принудя да говоря с него. Вижте. — Пред нея на масата имаше смачкан на топка лист, който тя подхвърли на Марч. — Ето наградата ми за това, че се забърках в тая каша. Прекратяват визата ми заради „неразрешени контакти с германски гражданин“. Трябваше да отпътувам днес, но приятелите ми поговориха с когото трябва от Министерството на пропагандата и ми издействаха една седмица продължение. Нямаше да е много хитро да ме изхвърлят тъкмо в деня на голямата новина.

— Става дума за нещо важно — каза Марч.

Тя го изгледа продължително — дързък поглед. Мъжът от посолството сложи ръка върху нейната.

— Не си длъжна да ходиш.

Това, изглежда, прекрати колебанието й.

— Ще млъкнеш ли най-после, Хенри? — Тя се освободи от ръката му и наметна шлифера си. — Вижда ми се почтен. Поне за нацист. Мерси за питието.

Изпразни остатъка от чашата си — по всичко изглежда, уиски с вода — и се изправи.

— Да тръгваме.

Мъжът, чието име бе Томпсън, й каза нещо на английски.

— Добре, Хауард. Не се безпокой.

Когато излязоха навън, тя попита:

— Къде отиваме?

— В моята кола.

— А после?

— В апартамента на доктор Щукарт.

— Колко забавно.

Наистина беше дребна. Дори върху потракващите си високи токчета пак не стигаше рамото му. Марч отвори вратата на фолксвагена и когато тя се наведе, за да влезе, от нея го лъхна мирисът на изпитото уиски, усети аромата на цигари, очевидно френски, и на парфюм — сигурно нещо скъпо, мина му през ума.

Хиляда и триста кубиковият двигател на фолксвагена ръмжеше отзад. Марч караше внимателно: зави на запад по Бюло Щрасе, заобиколи Берлин-Готенландската гара и се насочи на север по Булеварда на победата. От двете му страни се виждаха артилерийските оръдия, пленени в операцията „Барбароса“ — дулата им, насочени срещу звездите. Обикновено в този район на столицата вечер беше спокойно. Берлинчани предпочитаха шумните кафенета отвъд Кудам или пък разхвърляните улички на Кройцберг. Но тази вечер по булеварда бе пълно с хора, които стояха на групички, разглеждаха възхитено оръдията и осветените с прожектори здания, разхождаха се и зяпаха витрините.

— Да излезеш вечер, за да гледаш оръдия. Що за хора са това? — Тя поклати замислено глава.

— Туристи — обясни Марч. — До 20 април ще станат три милиона.

Беше рисковано да води американката в жилището на Щукарт, особено след като Глобус вече знаеше, че някой от Крипо търси Лутер. Но трябваше на всяка цена да разгледа апартамента, да чуе нейния разказ. Нямаше предварителен план, нито представа какво би могъл да открие. Спомни си думите на Фюрера — „Поемам пътя, посочен ми от Провидението, с увереността на онези, които бродят насън“ — и се усмихна.

Пред тях орелът върху Голямата палата се къпеше в лъчите на прожекторите. Силуетът му сякаш бе увиснал в небето — блеснала в позлата граблива птица, разперила криле над столицата.

Тя забеляза усмивката му.

— Какво толкова смешно има?

— Нищо.

Марч зави надясно покрай Европейския парламент. Лампи осветяваха флаговете на дванайсетте страни членки. Над тях, с двойно по-големи размери, се вееше флагът с пречупен кръст.

— Разкажете ми за Щукарт. Добре ли го познавахте?

— Почти не го познавах. Запознах се с него покрай родителите си. Преди войната баща ми е работил тук в посолството. Оженил се е за германка, актриса. Това е майка ми. Моника Кох. Чували ли сте за нея?

— Боя се, че не.

Немският й беше безупречен. Сигурно говореше езика от дете — плод на майчините усилия без съмнение.

— Това би я натъжило. Тя, изглежда, смята, че тук е била голяма звезда. Тъй или иначе, родителите ми са се познавали бегло с Щукарт. Когато тръгнах за Берлин миналата година, двамата ми дадоха списък на хора, с които да се свържа, да си създам контакти. Оказа се, че половината от тях, кой знае защо, са мъртви. Останалите не горяха от желание да се запознаят с мене. Американските журналисти не са най-здравословната компания — предполагам, разбирате какво искам да кажа. Имате ли нещо против, ако пуша?

— Ни най-малко. Какво представляваше Щукарт?

— Беше ужасен. — Запалката й блесна в мрака и тя вдъхна дълбоко. — Взе да ми посяга, макар че онази жена се намираше по същото време в апартамента. Срещата ни беше точно преди Коледа. След това не му се обаждах повече. Миналата седмица обаче ми позвъниха от агенцията в Ню Йорк. Искаха да им напиша материал по случай седемдесет и петия рожден ден на Хитлер — да поговоря с някои от хората, които са го познавали още от онези дни.

— И решихте да се обадите на Щукарт?

— Точно така.

— Уговорихте си среща в неделя, но когато отидохте, той беше вече мъртъв.

— Щом знаете всичко, защо ви е да говорите с мене? — попита тя раздразнено.

— Не знам всичко. Тъкмо в това е проблемът.

След този разговор двамата продължиха да пътуват в мълчание.

Фриц Тот Плац бе на няколко пресечки от Булеварда на победата. Площадът бе проектиран в средата на петдесетте години като част от общото преустройство на града, предприето от Шпеер, и представляваше квадратно петно с представителни жилищни сгради, чиито фасади ограждаха малка мемориална градинка. В центъра й се издигаше статуя на Тот, създателя на аутобаните, в патетична поза — дело на професор Торак.

— Кой е блокът на Щукарт?

Тя посочи една от сградите на отсрещната страна. Марч обиколи площада и паркира отпред.

— На кой етаж?

— На четвъртия.

Той погледна нагоре. Четвъртият етаж беше тъмен. Добре.

Паметникът на Тот бе озарен от прожектори. На отразената светлина лицето й имаше тебеширенобял цвят. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне. В следващия миг Марч си спомни снимките с труповете, които му показа Фибес — черепът на Щукарт приличаше на кратер, като стопена отвътре свещ. Начаса му стана ясно.

— Всъщност не съм длъжна да идвам с вас — каза тя.

— Не сте, но ще дойдете.

— Защо?

— Защото искате да разберете какво е станало точно толкова, колкото и аз. Затова дойдохте чак дотук.

Тя отново го изгледа втренчено, после натисна цигарата си в пепелника, докато я счупи.

— Хайде да свършваме по-бързо. Искам да се върна при приятелите си.

Ключовете бяха още в плика, който Марч взе от досието на Щукарт. Бяха пет на брой. Той намери този, който пасваше на входната врата, и я отвори. Двамата влязоха във фоайето. Обгърна ги луксозната атмосфера на новия имперски стил — бял мраморен под, кристални полилеи, пищни позлатени столове с червена плюшена тапицерия, въздух, напоен с аромата на сухи цветя. За щастие портиерът го нямаше — сигурно си беше легнал. В действителност цялата сграда изглеждаше безлюдна. Може би обитателите й се подвизаваха във вилите си. Преди рождения ден на Фюрера в Берлин настъпваше истинско стълпотворение. Хайлайфът обикновено се оттегляше от столицата.

— И сега какво?

— Просто ми разкажете какво се случи.

— Портиерът седеше зад тази маса. Аз казах, че отивам при Щукарт, и той ми обясни, че апартаментът му е на четвъртия етаж. Не можах да взема асансьора, понеже го поправяха. Вътре работеше някакъв монтьор. Така че тръгнах да се качвам пеша.

— По кое време беше това?

— Точно на обед.

Двамата се заизкачваха по стълбите. Тя продължи:

— Тъкмо бях стигнала втория етаж, и срещу мене изскочиха двама мъже.

— Опишете ги, моля ви.

— Всичко се случи толкова бързо, че не можах да ги огледам добре. И двамата бяха около трийсетте. Единият носеше кафяв костюм, другият — зелен анорак. И двамата късо подстригани. Друго май не забелязах.

— Какво направиха, когато ви видяха?

— Просто профучаха край мене. Този с анорака каза нещо на другия, но не можах да чуя какво точно. В шахтата на асансьора трещеше бормашина. След това продължих да се изкачвам, докато стигнах апартамента на Щукарт и позвъних. Никой не ми отвори.

— И какво направихте?

— Слязох при портиера и настоях да отвори вратата на Щукарт, за да провери дали всичко е наред.

— Защо постъпихте така?

Тя се поколеба.

— Онези двама мъже бяха някак особени. Имах предчувствие. Сигурно ви се е случвало — чукате на нечия врата и никой не ви отваря, а в същото време сте сигурен, че вътре има някой.

— И как успяхте да убедите портиера да отвори вратата?

— Заплаших го, че ако откаже, ще се обадя в полицията. Казах, че ще трябва да отговаря пред властите, ако с доктор Щукарт се е случило нещо.

Хитър психологически ход, помисли си Марч. След като в продължение на трийсет години му бяха нареждали какво да прави, средният германец избягваше да поема отговорност дори когато ставаше дума за нещо толкова просто като това да не отвори една врата.

— И тогава намерихте труповете?

Тя кимна.

— Портиерът ги видя пръв. Започна да крещи, а аз побягнах.

— Споменахте ли му за двамата мъже на стълбището? Той как реагира?

— В началото взе да повръща и не можеше да каже нито дума. После твърдеше, че не е видял никого. Каза, че сигурно така ми се е сторило.

— Смятате ли, че говореше истината?

Тя се замисли.

— Да, като че ли не лъжеше. Мисля, че действително не ги беше видял. От друга страна, не разбирам как е могъл да не ги забележи.

Двамата бяха все още на площадката на втория етаж, там, където според нея се бяха появили двамата мъже. Марч заслиза обратно надолу. Тя постоя още минута и го последва. В подножието на стълбите имаше врата, която водеше към коридора на първия етаж. Марч промърмори полугласно:

— Може да са се мушнали тук. Или някъде другаде, но къде?

Двамата продължиха надолу до партерния етаж. Тук имаше още две врати. Едната водеше към фоайето. Марч опита другата. Беше отключена.

— А може да са излезли оттук.

Голи бетонни стълби с неоново осветление водеха надолу към сутерена. В основата им имаше дълъг коридор с врати отстрани. Марч ги отвори една по една. Тоалетна. Килер. Помещение за генератора. Бомбено скривалище.

Съгласно Закона за гражданската отбрана от 1948 година всяка нова сграда трябваше да бъде снабдена с бомбено скривалище; в учрежденията и жилищните блокове скривалищата задължително трябваше да имат собствени електрически генератори и вентилационни инсталации. Тукашното скривалище беше особено добре екипирано: койки, шкаф за провизии, отделна стаичка за тоалетни нужди. Марч занесе един метален стол до вентилационната шахта, разположена на отсрещната стена, на два и половина метра от пода. Хвана с две ръце металната решетка, която се откачи без съпротива. Всичките й винтове бяха махнати.

— Министерството на строителството постановява отворът да бъде с диаметър петдесет сантиметра — каза Марч. Той разкопча портупея си и го окачи заедно с пистолета върху облегалката на стола. — Само ако знаеха какви трудности ще ни създадат. Бихте ли подържали за момент?

Съблече куртката си и й я подаде. След това се качи върху стола. Заопипва с ръце в шахтата, намери нещо твърдо, за което да се хване, и изтегли тялото си нагоре. Филтрите и вентилатора бяха махнати. Приплъзвайки рамене в металния улей, успяваше да придвижи тялото си напред. Мракът беше непрогледен. Прахът давеше гърлото му. Изведнъж прострените му напред ръце докоснаха метал и той натисна с всичка сила. Външният капак поддаде и се търкулна настрани. В шахтата нахлу свеж нощен въздух. За миг Марч бе обладан от непреодолимото желание да се гмурне навън в нощта, но вместо това пропълзя обратно надолу и отново се озова в скривалището. Скочи на пода, цял в прах и мръсотия.

Жената бе насочила дулото на пистолета право към него.

— Дан, дан! Убит си — каза тя, но като видя уплахата му, се засмя: — Американска шега.

— Не е смешна. — Той взе лугера и го пъхна обратно в кобура.

— Е добре, ето една по-смешна. Свидетелка вижда двама убийци да напускат сградата и на полицията й трябват цели четири дни, за да открие как са го сторили. Според мен тази си я бива. А вие как смятате?

— Зависи от обстоятелствата. — Марч изчетка праха от ризата си. — Ако полицаите са намерили бележка край една от жертвите, написана със собствения й почерк, в която се казва, че става дума за самоубийство, то тогава е ясно защо са се отказали да търсят по-нататък.

— Но после се появявате вие и не се отказвате.

— Аз съм от любопитните.

— Виждам — усмихна се тя отново. — Значи Щукарт е бил застрелян и убийците са се опитали да представят цялата работа като самоубийство?

Той се поколеба.

— Възможно е.

Съжали за думите си в мига, в който ги изрече. Беше го подвела да й разкрие повече неща около смъртта на Щукарт, отколкото бе разумно. Забеляза, че в очите й трепка подигравателно пламъче и се наруга мислено, че я е подценил. Беше хитра като професионален престъпник. Помисли дали не е по-добре да я откара обратно в бара и да продължи сам, но се отказа. Без нея нещата губеха смисъл. За да разбере какво се е случило, трябваше да го види с нейните очи.

— А сега да огледаме апартамента на партийния другар Щукарт — каза Марч и закопча куртката си.

Със задоволство забеляза, че думите прогониха усмивката от лицето й. Но не отказа да го последва. Двамата тръгнаха нагоре по стълбите и на Марч отново му хрумна, че тя желае да разгледа жилището не по-малко от него.

Двамата се качиха на четвъртия етаж с асансьора. Когато излязоха в коридора, той чу, че някъде отляво се отваря врата. Сграбчи рамото на спътничката си и я избута зад една чупка в стената, където двамата останаха скрити от поглед. Марч се озърна назад и видя жена на средна възраст с кожено палто, която се бе запътила към асансьора. В ръцете си държеше малко кученце.

— Причинявате ми болка.

— Извинете.

Бягаше от призраци. Жената каза нещо гальовно на кучето и влезе в асансьора. Марч се запита дали Глобус вече е взел досието от Фибес, дали е видял, че ключовете липсват. Трябваше да побързат.

Входната врата на Щукарт беше запечатана същия ден с червен восък близо до дръжката. За любопитните бе окачена бележка, в която се казваше, че помещението се намира под разпореждането на Гехайме Щаатсполицай, т.е. Гестапо, и че влизането е строго забранено. Марч надяна чифт тънки кожени ръкавици и счупи печата. Лесно превъртя ключа в ключалката. После се обърна към американката:

— Не пипайте нищо.

Още по-голям лукс от този във фоайето: разкошни позлатени огледала, старинни маси, столове с канелирани крака и млечнобяла дамаска, сапфиреносин мокет, застлан с персийски килими. Трофеите от спечелената война; благата на Империята.

— А сега ми разкажете отново какво точно се случи.

— Портиерът отвори вратата и влязохме в антрето. — Гласът й бе изтънял, цялата трепереше. — Той подвикна, но тъй като никой не отговори, двамата продължихме нататък. Аз отворих първо тази врата.

Пред погледа им се разкри баня, каквато Марч беше виждал само в лъскавите модни списания. Бял мрамор и кафяви тъмни огледала, разположена в ниското вана, два еднакви умивалника със златни кранове… До всичко това се е докосвала ръката на Мария Димарски, помисли Марч, същата ръка, прелиствала немските издания на „Вог“ в някой фризьорски салон на Кудам, докато полските корени постепенно са придобивали рус арийски оттенък.

— После влязох в гостната…

Марч запали лампата. Едната стена бе заета от високи прозорци с изглед към площада. Върху другите три висяха огромни огледала. Накъдето и да се обърнеше, виждаше две отражения, своето и на спътницата си — черната униформа и лъскавия син шлифер, попаднали сякаш по погрешка сред старинните мебели. Всичко бе претенциозно декорирано с образите на нимфи. Покритите им с позлата тела се диплеха грациозно около огледалата; излетите им от бронз фигури поддържаха абажури и часовници. Имаше картини с нимфи и статуетки на нимфи; горски нимфи и речни нимфи; Амфитрита и Тетида.

— Чух го да вика. Отидох да видя какво става…

Марч отвори вратата на спалнята. Тя извърна глава.

На слаба светлина кръвта изглежда черна. Тъмни сенки, разкривени и аморфни, плъзнаха по стените и тавана като силуети на дървета.

— Двамата бяха върху леглото, така ли?

Тя кимна.

— Какво направихте?

— Обадих се в полицията.

— Къде беше в това време портиерът?

— В банята.

— Влязохте ли повторно при тях?

— Отгатнете сам. — Тя нервно закри очите си с ръкав.

— Добре, госпожице. Стига толкова. А сега ме изчакайте в гостната.

Човешкото тяло съдържа шест литра кръв — достатъчно, за да боядисаш цял апартамент. Марч се стараеше да не гледа към леглото и стените, докато работеше. Отваряше вратите на шкафовете, опипваше подплатата на всяка дреха, претърсваше всеки джоб с облечените си в кожени ръкавици ръце. Продължи с нощните шкафчета. Някой вече ги бе отключил и преровил. Съдържанието на чекмеджетата явно бе изсипано навън, проверено и после натъпкано безразборно обратно — типичният груб стил на Орпо. Вместо да намират улики, ги унищожаваха.

Но нищо не откриваше, нищичко. Нима за това рискува всичко?

Беше на колене, протегнал ръка под леглото, когато чу звуците. Трябваше му само секунда, за да ги разпознае.

Любов свенлива

и вярност жива

до сетний час…

— Съжалявам — извини се тя при втурването му в гостната. — Не трябваше да я пипам.

Той внимателно пое кутията шоколадови бонбони от ръцете й и затвори капака. Мелодията секна.

— Къде беше?

— Върху тази маса.

Някой бе събрал пощата на Щукарт от последните три дни и я бе прегледал. Беше разрязал внимателно пликовете и извадил писмата, които лежаха на купчина до телефона. Марч не ги бе видял при влизането им. Как бе могъл да ги пропусне? Забеляза, че кутията с шоколадови бонбони е била опакована точно както и тази на Булер и че носи пощенско клеймо Цюрих, 16:00 ч., понеделник следобед. В следващия миг зърна ножа за хартия в ръката й.

— Казах ви да не пипате нищо.

— Аз пък казах, че съжалявам.

— Вижте какво, това тук не е игра! — По-луда е и от мене. — Ще трябва да си вървите.

Марч се опита да я хване, но тя му се изплъзна.

— По никакъв начин. — Отстъпваше заднешком, насочила острието на ножа към него. — Мисля, че имам точно толкова право да бъда тук, колкото и вие. Само се опитайте да ме изхвърлите, и така ще се разкрещя, че цялото Гестапо в Берлин ще дойде да ме спасява.

— Вие имате нож, но аз имам пистолет.

— Само че няма да посмеете да го използвате.

Марч зарови пръсти в косата си. Каза си: И ти си въобразяваше, че си постъпил много хитро, като я намери и я убеди да дойде. А през цялото време всъщност сама го е искала. Защото търси нещо… Беше се държал като последен глупак.

— Вие ме лъжете — каза той.

— Същото правите и вие. Значи сме квит.

— Вършим нещо много опасно. Умолявам ви, просто нямате представа…

— Вижте какво, на мен ми е ясно едно — това, което се случи в този апартамент, ще ми струва кариерата. В Ню Йорк може да ме чака уволнение. Щом като възнамеряват да ме изхвърлят от тази скапана страна, поне искам да знам защо.

— Как да съм сигурен, че мога да ви вярвам?

— А аз как да съм сигурна, че мога да вярвам на вас?

Двамата останаха така в продължение на половин минута — той, заровил ръка в косата си, тя със сребърния нож за хартия, насочен срещу него. Някъде навън, отвъд площада, се чуха ударите на часовник. Марч погледна часовника на ръката си. Беше вече десет.

— Нямаме време за обяснения — говореше бързо. — Това са ключовете от апартамента. Този е от долната врата. Този — от тукашната. Има ключ от нощното шкафче и от някакво писалище. А този тук — той го вдигна по-нависоко, — този, струва ми се, е ключ от сейф. Къде е сейфът?

— Не знам — отвърна тя, но като видя недоверието, изписано на лицето му, добави: — Кълна се.

Двамата безмълвно търсиха в продължение на десет минути — разместваха мебели, обръщаха килими, надничаха зад картини. Изведнъж тя каза:

— Това огледало се клати.

Беше малко старинно огледало, може би трийсет на трийсет сантиметра, и висеше над масичката, върху която лежаха отворените писма. Марч стисна рамката от позлатен бронз. Помести огледалото, но не успя да го откачи.

— Опитайте с това. — И тя му подаде ножа.

Беше права. На около две трети разстояние от горния ляв ръб, точно под крайчеца на рамката, имаше миниатюрно езиче. Марч го натисна с върха на ножа и усети, че нещо щракна. Огледалото беше на панти. Отвори се и зад него се показа сейфът.

Марч го огледа и изруга. Ключът не беше достатъчен. Имаше и брава с шифър.

— Няма ли да се справите? — попита тя.

— „В трудно положение — изрецитира Марч — съобразителният полицай винаги ще намери начин да си помогне.“

И той вдигна слушалката на телефона.