Робърт Харис
Фатерланд (17)

4.

Да пътуваш по централната линия на метрото, означаваше — по думите на Райхсминистерството на пропагандата и народното образование — да извършиш пътешествие из историята на Германия. Берлин-Готенланд, Бюло Щрасе, Нолендорф Плац, Витенберг Плац, Хохенцолерн Плац — спирките се редяха една след друга като перлени зърна в огърлица.

Влаковете, които се движеха по тази линия, бяха отпреди войната. Червените вагони — за пушачи, жълтите — за непушачи. За три десетилетия гърбовете и седалищата на берлинчани бяха излъскали коравите дървени скамейки до блясък. Повечето от пътниците стояха прави, хванали износените кожени клупове, поклащайки се в ритъма на движението. Различни надписи ги призоваваха към доносничество. „Нарушителят без билет бърка в джоба на берлинския гражданин! Забележите ли нередности, съобщавайте веднага!“ „Отстъпи ли спътникът ти своето място на жена или ветеран от войната? При неспазване — 25 райхсмарки глоба!“

От една будка на перона Марч си бе купил днешния брой на „Берлинер Тагеблат“ и сега стоеше облегнат до вратата на вагона, прелиствайки вестника. Кенеди и Фюрерът, Фюрерът и Кенеди — нямаше нищо друго за четене. Очевидно режимът залагаше много на успеха на преговорите. Това означаваше само едно — че нещата на Изток вървяха дори още по-зле, отколкото всички предполагаха. „Постоянната война на Източния фронт ще изкове здрава раса — бе казал някога Фюрерът — и ще ни направи неуязвими за разпуснатостта на Европа, която няма на какво да разчита освен на себе си.“ Но въпреки всичко хората се бяха отпуснали. За какво им бе иначе победата? Поляци копаеха градините им, украинци метяха улиците, вечерята им приготвяха френски готвачи, за да им я поднесат английски прислужници. Вкусили от благата на мира, хората бяха загубили апетита си за война.

На последните редове върху една от вътрешните страници, с толкова ситен шрифт, че написаното едва се четеше, бе поместен некрологът на Булер. В него се казваше, че покойният е претърпял „злополука при плуване“.

Марч пъхна вестника в джоба си и слезе на Бюло Щрасе. От разположената на открито спирка хвърли поглед към апартамента на Шарлът Магуайър отсреща. Зад завесата мръдна сянка. Значи си беше вкъщи. Или по-скоро — вкъщи имаше някой.

Портиерката не се виждаше и когато Марч почука на вратата на жилището, никой не му отвори. Почука пак, този път по-силно. Отново никакъв отговор.

Марч се отдалечи и затрополи надолу по стълбите. След няколко стъпала спря, преброи до десет и се заизкачва безшумно нагоре, придвижвайки се странично, залепил гръб о стената — стъпка, изчакване, още една, изчакване. Продължи така, замирайки при всеки неволен шум, додето отново се озова до вратата. Извади пистолета си.

Минутите течаха. Чуваше се лай на кучета, коли, влакове и самолети огласяха пространството, плачеха бебета, обаждаха се птички — какофоничните звуци на тишината. Но ето че в един миг над всички тях от вътрешността на апартамента се разнесе проскърцване на дъсчен под. Вратата се открехна.

Марч се завъртя светкавично и я блъсна с рамо. Който и да се намираше от другата страна, сега беше отхвърлен назад, зашеметен от силата на удара. Марч се озова с един скок вътре, право върху него. Блъсна го през малкото антре във всекидневната. На пода се изтърколи лампа. Марч се опита да насочи пистолета, но мъжът бе сграбчил ръцете му. И ето че сега самият той заотстъпва назад под натиска на другия. Краката му закачиха заднешком някаква ниска масичка и тялото му се прекатури назад. Главата му се удари в нещо твърдо. Лугерът се плъзна по пода чак в другия край на помещението.

Като си помислиш, сцената не беше лишена от комизъм и при други обстоятелства Марч би избухнал в смях. Не го биваше много за подобен род схватки и ето че сега, вместо да се възползва от предимството на изненадата, лежеше проснат по гръб, без оръжие, с глава в камината и крака, качени отгоре на масичката, заел поза на жена върху гинекологичен стол.

Нападателят се хвърли отгоре му и го избута настрани. Едната облечена в ръкавица ръка се впи в лицето му, другата сграбчи врата. Марч не виждаше нищо, задушаваше се. Замята наляво-надясно глава, хапейки кожената длан. Биеше с юмруци главата на противника си, но ударите му бяха лишени от сила. Това, което го притискаше с тежестта си, не бе човешко същество — движеше го безпощадността на машина. Усещаше смазващата й мощ. Стоманените пръсти бяха напипали артерията — същата, чието разположение Марч въобще не можеше да си спомни, камо ли да открие в момента — и той почувства, че силата го надвива, настъпващият мрак постепенно заличаваше болката. И така ще свърша земния си път, мина му през ума.

Тряс! Ръцете разхлабиха хватката си, после се дръпнаха. Марч постепенно се върна към действителността, поне като наблюдател. Мъжът лежеше отстрани — върху главата му се бе стоварил тръбен стол. Лицето му бе цялото в кръв, която бликаше от една рязка над слепоочието. Тряс! Столът отново се стовари отгоре му. С едната си ръка мъжът се опитваше да се брани от ударите, с другата обезумяло бършеше от очите си кръвта, която го заслепяваше. Запълзя на колене към вратата. Върху гърба му се бе вкопчил самият дявол — съскаща, освирепяла фурия, чиито нокти се опитваха да намерят очите му. С усилие, сякаш понесъл огромен товар, той изправи единия си крак, после другия. Едничката му цел в момента бе да се измъкне оттук. С мъка се добра до вратата, извърна тяло и с всички сили блъсна инквизитора си о рамката й — веднъж, втори път.

Едва тогава Шарли Магуайър го пусна.

 

 

Гроздовете на болката изригваха ту тук, ту там като фойерверки — в главата, в краката, в ребрата и гърлото му.

— Къде сте се научили да се биете?

Марч стоеше в малката кухня, наведен над умивалника. Тя бършеше кръвта от раната на тила му.

— Ако имаш трима братя и си единственото момиче в семейството, няма как иначе да оцелееш. Научаваш се, и толкова. Не мърдайте.

— Горките братя! Ох!

Болката в главата бе най-силна. Прилошаваше му от кървавата вода, която се стичаше в мръсните чинии на няколко сантиметра от лицето му.

— Според законите на Холивуд май е редно мъжът да спасява жената — каза той.

— Холивуд е пълна гадост. — Тя попи кръвта с нова кърпа. — Тая рана е доста дълбока. Може би все пак е по-добре да отидете в болницата.

— Няма време за такива работи.

— Как мислите, оня ще се върне ли?

— Не. Поне засега. Операцията би трябвало все още да е секретна. Благодаря ви.

Той се изправи, придържайки кърпата към тила си. В този миг усети нова болка, някъде в основата на гръбначния стълб.

— Секретна операция? — повтори тя. — Значи според вас не е бил обикновен крадец?

— Не. Беше професионалист. Автентичен професионален убиец на Гестапо.

— И аз го надвих!

Адреналинът бе придал свежест на кожата й, очите й блестяха. Единствената й контузия бе леко одраскване по рамото. Не бе забелязал, че е толкова хубава. Изящни скули, правилен нос, сочни устни, големи кафяви очи. Кестенявата й коса стигаше до средата на врата и бе сресана зад ушите.

— Ако нареждането му е било да ви убие, щеше да го направи.

— Виж ти! И защо тогава ме пощади? — Изведнъж се беше ядосала.

— Вие сте американка. Вид, който се намира под закрила, особено в момента. — Марч огледа кърпата, кръвта беше спряла. — Не подценявайте врага, мила госпожице.

— А вие не подценявайте мен! Ако не се бях прибрала, щеше да ви убие.

Реши да не й отговаря. Очевидно темпераментът й се възпламеняваше от най-малката искра.

Жилището беше претършувано из основи. От чекмеджетата висяха дрехи, по бюрото и пода бяха пръснати листове, куфари зееха преобърнати. Не че преди тук е царял идеален ред, помисли Марч — мръсните чинии в умивалника, купищата бутилки (повечето празни) в банята, пожълтелите издания на „Ню Йорк Таймс“ и „Тайм“ с нарязани от немската цензура страници, които бяха струпани безразборно покрай стените. Претърсването на апартамента трябва да е било истински кошмар. През мръсните мрежести завеси на прозорците се процеждаше бледа светлина. На всеки няколко минути стените потреперваха от минаващите наблизо влакове.

— Това е ваше, предполагам? — Тя измъкна лугера изпод един стол и го вдигна, хванала го с два пръста.

— Да, благодаря ви.

Марч пое пистолета. Беше истински надарена да му създава чувството, че е глупак.

— Липсва ли нещо? — попита той.

— Съмнявам се. — Тя хвърли поглед наоколо. — А и да липсваше, едва ли щях да забележа.

— А онова, което ви дадох снощи…

— Ах, онова ли? Бях го оставила ей тук, върху полицата на камината. — Тя прокара ръка по перваза и смръщи чело. — Сигурна съм, че беше тук…

Марч затвори очи. Когато ги отвори, тя се смееше насреща му.

— Не се притеснявайте, господин щурмбанфюрер. Бях го пъхнала тук, до сърцето си. Като любовно писмо.

Обърна се с гръб и разкопча блузата си. Когато отново застана с лице към него, пликът беше в ръката й. Марч го занесе до прозореца. Ръката му усещаше топлината на хартията.

Пликът бе продълговат и изящен. Беше от плътна хартия в наситен кремавосин цвят, изпъстрен с кафявите белези на времето, като старчески петна. Беше ръчна изработка и носеше със себе си атмосферата на пищност и разточителност, на една отминала епоха. Не беше надписан.

В плика имаше месингово ключе и един-единствен лист хартия с дебелината на картон в същия син оттенък. Горе, в десния ъгъл, с ажурна калиграфия бе написано: Цауг и сие, банкери, Банхоф Щрасе 44, Цюрих. Отдолу имаше едно-единствено изречение, напечатано на машина, което идентифицираше приносителя на настоящото писмо като съпритежател на банкова сметка номер 2402. Върху листа стоеше дата 8 юли 1942 и подпис — Херман Цауг, директор.

Марч отново прочете написаното. Нищо чудно, че Щукарт държеше документа заключен в сейфа си — притежаването на чуждестранна банкова сметка без разрешението на Германската райхсбанка бе противозаконно и се наказваше със смърт.

— Безпокоях се за вас — каза Марч. — Позвъних ви преди няколко часа, но никой не се обади.

— Бях излязла да направя някои проучвания.

— Проучвания ли?

Тя отново се засмя.

 

 

Предложи й да се разходят в Тиргартен — традиционното място за срещи в случаите, когато берлинчани имаха да споделят помежду си някоя тайна. Дори Гестапо още не бе изобретило начин да инсталира микрофоните си в парка. Нарциси надзъртаха от наболата трева в подножието на дърветата. Деца хранеха патиците в близкото езеро.

Тя обясни, че се е измъкнала лесно от блока на Щукарт. Отворът на вентилационната шахта бил на задната алея, почти на едно ниво със земята. Есесовците ги нямало. Всичките били от другата страна, пред входа. Просто тръгнала покрай задната стена на блока, излязла на улицата и се прибрала с такси у дома. Дълго не си легнала в очакване да й позвъни. Препрочела писмото в плика десетки пъти, докато го научила наизуст. Когато в девет на другата сутрин все още никакъв не се обаждал, решила да не чака повече.

Попита какво се бе случило по-нататък с него и Йегер. Марч се задоволи да й каже, че са ги откарали в Главната квартира на Гестапо и са ги освободили днес сутринта.

— Имате неприятности, така ли?

— Да. А сега ми кажете за резултатите от вашите проучвания.

Отишла най-напред в обществената библиотека на Нолендорф Плац — и без това нямала какво друго да прави, тъй като й били отнели журналистическата акредитация. В библиотеката имало справочник за европейските банки. „Цауг и сие“ все още съществувала. Седалището й продължавало да бъде на Банхоф Щрасе. От библиотеката отишла при Хенри Найтингейл в американското посолство.

— Найтингейл?

— Запознахте се с него снощи.

Марч си спомни — младият човек със спортно сако и риза със закопчани ъгълчета на яката, сложил ръка върху нейната.

— Не му казахте нищо, нали?

— Разбира се, че не. Но той е дискретен. Можем да му се доверим.

— Предпочитам сам да решавам на кого мога да се доверя. — Марч беше разочарован от нея. — Любовници ли сте?

Тя се закова на място.

— Що за въпрос?

— В моя случай на карта са заложени много повече неща, отколкото във вашия, госпожице. Дори не можете да си представите колко. Имам право да знам.

— Нямате абсолютно никакво право да знаете. — Беше вбесена.

— Добре — примирително вдигна ръце той. Тази жена бе просто непоносима. — Както кажете.

Двамата отново тръгнаха.

Тя му разказа, че Найтингейл разбира от швейцарско банково дело, тъй като някога в Щатите се опитвал да помогне на немски бежанци, които искали да изтеглят влоговете си от Цюрих и Виена. Но било почти невъзможно.

През 1934-а Райнхард Хайдрих изпратил в Швейцария един агент на Гестапо на име Георг Ханес Томе, за да разузнае колкото се може повече имена на германци, притежаващи сметки в швейцарски банки. Томе се установил в Цюрих, започнал любовни връзки с няколко самотни касиерки, сприятелил се с дребни банкови чиновници. Когато Гестапо имало подозрения, че дадено лице притежава незаконна банкова сметка, Томе отивал в банката и искал да внесе пари от името на вложителя. В случаите, когато приемали сумата, за Хайдрих ставало ясно, че сметка действително съществува. Собственикът й бил арестуван и измъчван, докато съобщи необходимите подробности, и не след дълго банката получавала обстоятелствена телеграма, с която към нея отправяли официално искане за репатриране на влога.

Борбата на Гестапо с швейцарските банки се разраствала и усъвършенствала. Обичайна практика били подслушването на телефонни разговори между Германия и Швейцария и отварянето на писма и телеграми. Много банкови клиенти били екзекутирани или изпратени в концлагери. В Швейцария се надигнали протести. Най-накрая швейцарското Национално събрание приело нов банков закон, който под страх от арест забранявал на банките да издават каквито и да е подробности за влоговете на клиентите си. Георг Томе бил разобличен и изгонен от страната.

За швейцарските банки сделките с германски граждани започнали да стават прекалено опасни и усложнени. Поддържането на връзка с клиентите било почти невъзможно. Стотици уплашени хора просто се отказали от влоговете си. Тъй или иначе, почтените банкери нямали желание да се замесват в сделки, които често завършвали със смъртен изход. Това вредяло на репутацията им. Някъде към 39-а доходоносният бизнес с шифровани сметки на немски клиенти се провалил.

— След това дошла войната — продължи Шарли.

Бяха стигнали до края на езерото и сега се връщаха обратно. Отвъд дърветата долиташе шумът от движението по градската магистрала Изток–Запад. В небето зад тях се извисяваше куполът на Голямата палата. Сред берлинчани бе разпространена шегата, че можеш да не я виждаш само ако живееш в нея.

— След трийсет и девета по разбираеми причини интересът към влоговете в швейцарски банки неимоверно нараснал. Хората отчаяно търсели начини да прехвърлят имуществото си извън Германия. Затова банки като тази на Цауг измислили нов вид влог. Срещу сума от двеста швейцарски франка вложителят получавал сейф, номер, ключ и пълномощно удостоверение.

— Също като Щукарт.

— Именно. Просто трябвало да се появиш с пълномощното и ключа, и всичко в сейфа било твое. Никакви въпроси. Всеки влог можел да бъде снабден с толкова ключове и пълномощни, за колкото вложителят бил готов да заплати. Най-хитрото било, че банките вече не били замесени. В един хубав ден някоя възрастна госпожа, успяла да се снабди с разрешение за пътуване в чужбина, се озовавала в банката с всичките си спестявания. Десет години по-късно се появявал синът й с пълномощното и ключа и прибирал наследството си.

— Или пък идвало Гестапо…

— Да. И ако притежавали пълномощното и ключа, банката им давала всичко. Никакви пречки. Никакви скандали. Всичко напълно в рамките на закона.

— Още ли съществуват тези влогове?

— Под натиска на Берлин швейцарските власти ги забранили в края на войната и оттогава не са откривани нови. Но старите влогове си стоят, тъй като за тях все още важат условията на първоначалното споразумение. И дори представляват ценност сами по себе си. Хората си ги препродават помежду си. Според Хенри банката на Цауг е била доста усъвършенствана в подобни сделки. Един господ знае какво се спотайва в сейфовете й.

— Споменахте ли пред тоя Найтингейл името на Щукарт?

— Разбира се, че не. Казах му, че от „Форчън“ са ми поръчали статия за „пропадналите наследства на войната“.

— Също както съобщихте на мен, че сте искали да интервюирате Щукарт за „ранните години на Фюрера“, нали?

Тя замълча, после колебливо промълви:

— Какво искате да кажете?

Главата на Марч пулсираше, ребрата все още го боляха. Какво наистина искаше да каже? Запали цигара, за да спечели време и да подреди мислите си.

— Хора, които са се сблъскали с насилствена смърт, се опитват да заличат спомена, да избягат от него. Но не и вие. Снощи например с най-голяма готовност отидохте повторно в апартамента на Щукарт, отворихте пощата му. Днес пък идвате с цял куп информация за швейцарските банки…

Внезапно млъкна. По алеята покрай тях мина възрастна двойка и ги загледа. Марч си даде сметка, че двамата сигурно изглеждат странно — щурмбанфюрер от СС, небръснат и в доста неугледен вид, и жена, която очевидно е чужденка. Немският й може би беше безупречен, но нещо в цялото й същество — в израза, в облеклото, в стойката — издаваше, че не е германка.

— Да минем оттук. — Той я поведе през тревата към дърветата.

— Мога ли да си взема една цигара?

В сянката на дърветата Марч щракна запалката и Шарли Магуайър сви ръце около пламъчето. Отблясъците му трепнаха в очите й.

— Добре. — Тя отстъпи крачка назад, обгърнала тяло с ръце, сякаш зъзнеше. — Това, че родителите ми са познавали Щукарт преди войната, е вярно. Вярно е също, че го посетих преди Коледа. Но не аз му се обадих. Позвъни ми той.

— Кога?

— Късно вечерта в събота.

— Какво ви каза?

Тя се изсмя.

— Така не става, господин щурмбанфюрер. В моята професия информацията е стока, с която се търгува на пазара. Но аз съм склонна на преговори.

— Какво искате да знаете?

— Всичко. Защо влязохте снощи в апартамента на Щукарт. Защо криете тайни от хората си. Защо Гестапо едва не ви очисти преди половин час.

А, виж, колкото до това… Марч се усмихна. Беше много уморен. Облегна гръб върху грапавия дънер и се загледа през парка. Като че ли нямаше какво да губи.

— Преди два дни — започна той — край Хафел намериха труп.

Разказа й всичко. За смъртта на Булер и изчезването на Лутер. За това какво бе видял Йост и какво се бе случило с него. Разказа й за Небе и Глобус, за стаята с картините и за собственото си досие в Гестапо. Каза й дори за оплакването на Пили. И тогава — беше забелязал същото да се случва с направили признания престъпници дори когато знаеха, че изповедта им ще ги окачи на въжето, — в мига, в който свърши разказа си, му олекна.

Тя дълго време мълча. Накрая каза:

— Сега вече условията са честни. Не зная дали това би ви помогнало, но ето какво се случи с мен.

 

 

В събота вечер си легнала рано. Времето било отвратително — над града се разстилала онази безбрежна пелена от дъжд, чиито потоци се изливали вече в продължение на три дни. Нямала желание да се вижда с никого — това настроение я държало от седмици. Усещането му е познато, нали? Понякога Берлин ти действа ужасно потискащо. Чувстваш се толкова незначителен и безпомощен в обкръжението на тези огромни сиви сгради, на неизменните униформи, на свъсените бюрократи.

В единайсет и половина, тъкмо когато започнала да се унася в сън, позвънил телефонът. Мъжки глас. Зареден с напрежение. Лаконичен.

— Срещу апартамента ви се намира телефонна будка. Отидете в нея. Ще ви се обадя там след пет минути. Ако е заета, почакайте.

Не разбрала кой се обажда, но нещо в гласа й подсказало, че този човек не се шегува. Облякла се, грабнала шлифера си и закуцукала надолу по стълбите към улицата, опитвайки се да нахлузи обувките в движение. Дъждът я шибнал в лицето като плесница. На отсрещната страна на улицата, пред спирката, стърчала дървена телефонна будка — слава богу, празна. Едва когато влязла вътре, за да изчака обаждането, си спомнила кога за пръв път е чула този глас.

— Върнете се малко назад — каза Марч. — Опишете първата си среща с Щукарт.

Видели се преди Коледа. Обадила му се направо, без повод, и му обяснила коя е. Щукарт не се показал особено склонен да я приеме, но тя настояла и най-накрая той я поканил на чай. Имал бял къдрав перчем и бронзов загар на кожата, все едно че дълго бил лежал на слънце или под лъчите на някоя ултравиолетова лампа. Онази жена, Мария, сновяла насам-натам, като прислужница. Поднесла им чай и ги оставила насаме. След това — обичайната размяна на любезности. Как е майка ви? Отлично, благодаря.

Каква шега!

Тя изтърси пепелта от цигарата си.

— С напускането на Берлин майка ми бе приключила кариерата си. Моето появяване на бял свят й бе отнело всякакви по-нататъшни надежди. Освен това съвсем близко до ума е, че по време на войната в Холивуд не е имало голям глад за немски актриси.

След това Щукарт я попитал за баща й. Процедил въпроса някак сърдито, през зъби. Много добре, благодаря, отвърнала му тя с известна доза злорадство. Баща й се оттеглил от поста си през 61-ва след избирането на Кенеди за президент. Заместник помощник държавният секретар Майкъл Магуайър. Господ да благослови Съединените американски щати. Щукарт се бил запознал с него чрез майка й, били се виждали по време на службата на Магуайър в американското посолство в Берлин. Марч я прекъсна:

— Кога е било това?

— Между трийсет и седма и трийсет и девета.

— Продължавайте.

След това Щукарт я разпитал за работата й. Международни европейски новини? Никога не бил чувал за тях. Нищо чудно, отвърнала тя, не бил единственият. И така нататък все в този дух. Любезен интерес, колкото да върви разговорът. Когато станала да си ходи, му подала визитната си картичка, а той се навел да целуне ръката й. Сторил го нахално и продължително, чак й призляло. На излизане я тупнал по задника. Слава богу, с това нещата приключили. През следващите пет месеца — ни вест ни кост от него.

— До събота вечер?

До събота вечер. Не били изтекли и трийсет секунди от влизането й в телефонната будка, и той позвънил. От гласа му била изчезнала всякаква арогантност.

— Шарлоте? — Наблегнал особено силно на втората сричка от името й. Шар-лот-е. — Извинете този фарс, но телефонът ви се подслушва.

— Казват, че телефоните на всички чужденци се подслушват.

— Вярно е. Когато работех в министерството, понякога преглеждах записите от разговорите. Но в телефонните будки няма опасност. Аз също съм в кабина. В четвъртък идвах и си записах телефонния номер на будката, в която сте вие в момента. Става дума за нещо много сериозно. Трябва да се свържа с властите във вашата страна.

— Защо не се обадите в посолството?

— Посолството не е сигурно.

Бил ужасно уплашен. И пиян. Сигурно се бе наливал цяла вечер.

— Искате да избягате зад граница, така ли?

Продължително мълчание. След това зад нея се разнесъл някакъв шум. Звук на метал, почукващ върху стъкло. Тя се обърнала, а от дъждовния мрак изплувало лице на мъж, който надзъртал през стъклото с ръце, свити на фуния около очите като някой водолаз. Навярно неволно извикала, защото Щукарт изпаднал в паника.

— Какво беше това? Какво става?

— Нищо. Един мъж чака за телефона.

— Трябва да действаме бързо. Ще се доверя само на баща ви. Не искам да се свързвам с посолството.

— Какво трябва да направя?

— Елате утре при мен и ще ви обясня всичко. Шар-лот-е, ще ви направя най-известната журналистка в света.

— Къде да дойда? В колко маса?

— У нас. По обед.

— Там сигурно ли е?

— Никъде не е сигурно.

После затворил. Това били последните думи, които го чула да произнася.

Тя допуши цигарата си, хвърли я на земята и я смачка с крак.

Останалото в общи линии беше известно на Марч. След като открила двата трупа, се обадила в полицията. Отначало я завели в градския полицейски участък на Александер Плац, където повече от три часа преседяла в стая с голи стени, мислейки, че полудява. След това я откарали в друга сграда, където трябвало да дава показания пред някакъв отвратителен есесовец с евтина перука, чийто кабинет приличал повече на кабинета на патолог, отколкото на следовател. Описанието й на Фибес накара Марч да се усмихне.

Още тогава бе решила да не съобщава на полицията за телефонното обаждане на Щукарт в събота вечер по една съвсем проста причина. Ако само намекнеше, че се кани да му помогне да избяга зад граница, щяха да я обвинят в „извършване на действия, несъвместими със статуса й на журналистка“ и да я арестуват. Така или иначе, накрая пак бяха решили да я екстрадират. Нещата стояха по този начин.

 

 

По случай рождения ден на Фюрера в Тиргартен се предвиждаха фойерверки. Една част от парка беше отделена с ограда, където пиротехници в сини работни престилки инсталираха своите изненади, а отстрани ги зяпаше любопитна тълпа. Минохвъргачки, барикади от чували с пясък, окопи, цели километри кабел — реквизит, напомнящ по-скоро подготовка за артилерийска атака, отколкото за празненство. Никой не обърна внимание на щурмбанфюрера от СС и момичето със синия мушамен шлифер.

Марч написа нещо на една страница от бележника си. — Ето телефоните ми — в службата и у дома. Ето и телефоните на моя приятел Макс Йегер. В случай че не можете да намерите мен, позвънете на него. — Той откъсна страницата и й я подаде. — Ако се случи нещо подозрително или тревожно — независимо по кое време на денонощието, — обадете ми се.

— А вие? Какво ще правите по-нататък?

— Ще се опитам да излетя довечера за Цюрих и да проверя още утре банковия влог.

Преди да е отворила уста, Марч вече знаеше какво ще каже.

— Идвам с вас.

— Тук ще бъдете в много по-голяма безопасност.

— Този материал е и мой, не забравяйте.

Говореше като разглезено дете.

— За бога, това съвсем не е материал! — Марч овладя гнева си. — Слушайте. Предлагам ви сделка. Кълна се, че ще ви кажа всичко. Каквото и да разкрия. Така ще разполагате с цялата история.

— Не е същото, както ако си там.

— Но е доста по-добре, отколкото да си мъртъв.

— Няма да посмеят да предприемат подобно нещо в чужбина.

— Напротив, чужбина е най-подходящото място. Ако нещо стане тук, отговорността е тяхна. Ако нещо се случи зад граница… — И Марч повдигна рамене. — Иди доказвай.

 

 

Двамата се разделиха в центъра на Тиргартен. Марч се запъти с енергична походка през тревата, за да се влее в забързания ритъм на града. Извади в движение плика от джоба си, стисна го, за да се увери, че ключът все още е там и подтикнат от някакъв внезапен порив, го вдигна към ноздрите си. Усети парфюма й. Хвърли поглед през рамо и я видя да се отдалечава между дърветата. Скри се за миг, после отново изплува, пак се скри и пак изплува — миниатюрна птичка с яркосини пера, зареяна сред монотонния пейзаж на гората.