Робърт Харис
Фатерланд (28)

3.

Паркираха край Хафел и отидоха на брега. Марч й посочи мястото, където бе намерен трупът на Булер. Фотоапаратът й изщрака, също като този на Шпидел преди четири дни, но наоколо вече нямаше почти никакви следи. В калта все още личаха няколко отпечатъци от обувки. Там, където бяха изтеглили трупа от водата, тревата леко бе полегнала. След ден-два от тези белези нямаше да има и следа. Тя се обърна с гръб към езерото и се загърна в шлифера. Трепереше.

Беше твърде рисковано да отидат до къщата на Булер, така че Марч спря в началото на шосето, което свързваше острова с брега, без да изключва двигателя. Шарли се подаде от прозореца и снима пътя. Боядисаната в червено и бяло бариера бе спусната. Часовоят не се виждаше.

— И само толкова? — попита тя. — В „Лайф“ няма да платят кой знае колко за такива снимки.

Марч се замисли за момент.

— Хрумна ми още едно място.

 

 

Сградата на Ам Гросен Ванзее № 56/58 се оказа голяма къща от деветнайсети век с колонада отпред. В нея вече не се помещаваше немската Главна квартира на Интерпол. По някое време след войната там се бе нанесло едно девическо училище. Марч плъзна поглед в двете посоки по раззеленената улица, цялата разцъфнала в пищни розови цветове, и опита портата. Беше отключена. Даде знак на Шарли да го последва.

— С теб сме господин и госпожа Марч — каза той, бутвайки с ръка портата. — Имаме дъщеря…

— Естествено — кимна Шарли. — Казва се Хайди и е на седем години. С плитки…

— Не й харесва в сегашното училище. Препоръчали са ни това тук. Просто искаме да хвърлим един поглед.

Двамата се вмъкнаха в двора и Марч затвори портата след себе си.

— Разбира се, много се извиняваме, че влизаме така без разрешение… — започна Шарли.

— Но госпожа Марч изглежда толкова млада. Нима е възможно да има седемгодишна дъщеря?

— Увлече се в крехка възраст по един красив следовател…

— Правдоподобна история.

Чакълестата алея за коли описваше дъга покрай засаден с цветя кръг. Марч се опита да си представи картината през януари 1942-ра. Земята — покрита с тънка снежна корица или може би скована от мраз. Голи дървеса. Двама часови, зъзнещи пред входа. Върволица от правителствени лимузини, чиито гуми хрущят върху чакъла. Адютант, който вдига ръка за поздрав и се запътва към колите, за да отвори вратите им. Щукарт — снажен и елегантен. Булер — с дипломатическо куфарче, в което грижливо е подредил юридическите си записки. Лутер, примигващ зад дебелите стъкла на очилата си. Дали дъхът им бе оставил следи в ледения въздух? И Хайдрих. Дали бе дошъл пръв в качеството си на домакин? Или последен, за да демонстрира властта си? Дали студът бе обагрил с руменец дори тези бледи страни?

Сградата беше с решетки. Беше съвсем безлюдна. Докато Шарли снимаше входа, Марч се провря през ниските храсти и надникна в един от прозорците. Редици миниатюрни маси с качени върху тях, обърнати нагоре с краката миниатюрни столчета. Двойна черна дъска, от която ученичките сричаха специалната партийна молитва. Върху едната половина:

Преди ядене

 

О, Фюрер, мой Фюрер, дарен ми от бога,

бди над мен по моя жизнен път!

Ти избави Германия от най-черна неволя

и днес аз благодаря ти за хляба свой.

Не ме изоставяй, бъди винаги с мен,

о, Фюрер, мой Фюрер, мой светлик и надежда!

Хайл, мой Фюрер!

Върху другата половина:

След ядене

 

Благодаря ти за тази щедра трапеза,

закрилник за младите и опора за старите!

Имаш толкова грижи, но не се тревожи,

аз съм с теб неотлъчно и денем, и нощем.

Прислони глава в скута ми

и помни, о, мой Фюрер, че си велик.

Хайл, мой Фюрер!

Стените бяха украсени с детски рисунки — сини поляни, зелени небеса, облаци с цвят на сяра. Изкуството на децата подозрително приличаше на упадъчното изкуство; за в бъдеще трябваше да ги излекуват от тази извратеност.

Марч усещаше мириса на училище дори тук — познатата смесица от тебеширен прах, дървени подове и застояла котлова храна. Той се обърна. В един от съседните дворове някой бе запалил огън. Задушлив бял пушек, наситен с аромата на мокро дърво и окапали листа, се носеше над моравата зад сградата. Към тревата водеше широко стълбище, от чиито две страни бяха застанали каменни лъвове с озъбени муцуни. Отвъд, между дърветата, се мержелееше сивкавата стъклена повърхност на Хафел. Задната фасада бе обърната на юг. Шваненвердер, разположен на по-малко от половин километър разстояние, навярно се виждаше от горните прозорци. Дали когато в началото на петдесетте Булер е купил къщата, е бил подтикнат от близостта на двете места — като някой злодей, теглен непреодолимо към мястото на извършеното от него престъпление? И ако наистина е било така, какво точно бе престъплението?

Марч се наведе, взе в ръката си шепа пръст, помириса я и я остави да се изрони между пръстите му. Дирята отдавна бе изветряла.

 

 

В долния край на двора стърчаха две зеленясали от годините дървени бурета, в които градинарят събираше дъждовна вода. Двамата с Шарли седнаха един до друг отгоре им с увиснали във въздуха крака и погледи, зареяни към езерото. Марч не бързаше за никъде. Никой не би се сетил да ги търси тук. В атмосферата наоколо витаеше нещо неописуемо тъжно. Тишината, мъртвите листа, политнали над моравата, миризмата на пушека — всичко това говореше не за пролет, а за есен, за края на нещата. Марч промълви:

— Казах ли ти, че преди да отида във флота, в нашия град живееха евреи? Когато се върнах, вече ги нямаше. Питах какво е станало с тях. Хората отговаряха, че са ги евакуирали на Изток. Заселили са ги там.

— И вярваха ли, че това е истина?

— Правеха се за пред другите. Дори насаме беше по-разумно да не разсъждават много-много. А и по-лесно. Да се преструват, че е вярно.

— А ти вярваше ли?

— Не мислех за това. — Марч помълча и изведнъж каза: — Кой го е грижа? Представи си, че всички подробности станат известни. Кой би се загрижил? Нима би имало някакво значение?

— Някой смята, че има значение — напомни му тя. — Тъкмо затова всички участници в съвещанието на Хайдрих са мъртви. Освен самия Хайдрих.

Марч погледна назад към сградата. Майка му, която твърдо вярваше в духове, някога често му казваше, че историята се просмуква в тухлите и мазилката, че те попиват в себе си онова, на което са станали свидетели, като сюнгер. Оттогава Марч бе видял не едно и две места, в които бе вършено зло, и вече не вярваше на майка си. Около Ам Гросен Ванзее 56/58 не витаеше сянката на някакво особено зло. Сградата бе просто голяма къща, използвана за служебни цели, в която сега бе приютено едно девиче училище. Какво попиваха стените й днес? Юношески любовни трепети? Уроци по геометрия? Изпитни тревоги?

Марч извади от джоба си поканата на Хайдрих. „Съвместно обсъждане, последвано от официален обед.“ Започнал към един. Приключил — кога? — към три-четири следобед. Когато са си тръгвали, сигурно вече се е смрачавало. Жълта светлина в прозорците, мъгла откъм езерото. Четиринайсет мъже. Хапнали добре, може би някои от тях дори леко на градус от виното на Гестапо. Лимузини, готови да ги откарат обратно към центъра на Берлин. Шофьори, чакали дълго навън, с измръзнали крака и носове като ледени висулки…

И след това, само пет месеца по-късно, в разгара на лятото в Цюрих Мартин Лутер посещава кантората на Херман Цауг, банкер на богатите и подплашените, и наема сейф с четири ключа.

— Питам се защо беше с празни ръце.

— Какво? — Гласът й звучеше разсеяно. Марч бе прекъснал хода на мислите й.

— Все си представях, че Лутер ще носи някакво куфарче. Но когато заслиза по стълбите към вас, ръцете му бяха празни.

— Може би всичко е било напъхано в джобовете.

— Може би. — Водите на Хафел бяха метални, езеро от живак. — Но нали все трябва да е дошъл от Цюрих с някакъв багаж. Пренощувал е там. И е взел нещо от банката.

Вятърът прошумоля в клоните на дърветата. Марч се огледа.

— Тоя тип Лутер е бил толкова недоверчив — продължи той. — Би било напълно в характера му да скрие истински ценните материали. Едва ли би рискувал да даде на американците всичко наведнъж. Иначе как би се спазарил с тях?

Ниско над главите им прелетя реактивен самолет, който се спускаше към летището, а с него се приближаваше и гърмът на моторите му. Виж, този звук не е съществувал през 1942-ра…

Внезапно Марч скочи на крака и повдигна Шарли, помагайки й да слезе. След това закрачи бързо през градината към къщата, а тя хукна подире му — с препъване, със смях, с викове да я почака.

 

 

Марч паркира колата до шосето в Шлахтензее и изтича в телефонната кабина. Макс Йегер не отговаряше нито в Комендатурата, нито у дома. Самотният сигнал на звънящия телефон го изпълни с непреодолимо желание да намери някого, когото и да е.

Набра номера на Руди Халдер. Щеше да се извини, да намекне някак, че рискът си е заслужавал. Но никой не отговори. Марч погледна слушалката. Дали да не потърси Пили? Дори враждебността на сина му все пак би била някакъв човешки контакт. Но в къщата в Лихтенраде също никой не отговаряше.

Градът се бе затворил за него.

Беше вече на прага на кабината, когато, подтикнат от внезапен порив, се върна и набра собствения си домашен номер. При второто иззвъняване се обади мъжки глас.

— Да, моля.

Беше Гестапо, гласът на Кребс.

— Марч! Знам, че си ти! Не затваряй!

Изпусна слушалката, сякаш го бе ухапала.

 

 

Половин час по-късно мина през дървените летящи врати на Берлинската морга. Без униформата се чувстваше като гол. В единия ъгъл тихо ридаеше жена, а до нея вдървено седеше служителка от полицията, смутена от тази несдържана проява на чувства на обществено място. Марч показа на дежурния личната си карта и попита за Мартин Лутер. Мъжът погледна в купчина оръфани листове.

— Лице от мъжки пол, около шейсет и пет години, идентифицирано като Лутер, Мартин. Докаран малко след полунощ. Злополука на гарата.

— А нещо за застреляния тая сутрин на Адолф Хитлер Плац?

Дежурният въздъхна, наплюнчи покафенял от никотина пръст и обърна една страница.

— Лице от мъжки пол, около шейсет и пет години, идентифицирано като Щарк, Алфред. Докаран преди един час.

— Тъкмо той ми трябва. По какво е бил идентифициран?

— По личната карта в джоба му.

— Ясно. — Марч пое с решителна стъпка към асансьора. — Сам ще сляза надолу.

За негов лош късмет, когато вратите на асансьора се отвориха, той се озова лице в лице с доктор Аугуст Айслер.

— Марч! — В смайването си Айслер дори отстъпи крачка назад. — Чух, че си арестуван.

— Чул си грешно. Работя под прикритие.

Айслер бе вперил поглед в цивилния му костюм.

— Като какъв? Като сутеньор, а? — Тази мисъл толкова развесели хирурга от СС, че той трябваше да свали очилата си, за да избърше сълзите, потекли от очите му. Марч се разсмя заедно с него.

— Не, като патолог. Чух, че заплатата е добра, а и работното време е фиктивно.

Айслер спря да се смее.

— Лесно ти е да го кажеш. Тук съм от полунощ. — Той понижи глас. — Много високопоставена личност. Акция на Гестапо. Шт! — Айслер постави пръст на устните си. — Не бива да говоря.

— Спокойно, Айслер. В течение съм на случая. Госпожа Лутер идентифицира ли трупа?

Патологът изглеждаше разочарован.

— Не — измърмори той. — Спестихме й преживяването.

— А Щарк?

— Я виж ти, колко добре си бил информиран! Тъкмо бях тръгнал да се оправям с него. Искаш ли да дойдеш?

В съзнанието на Марч отново изплува взривената глава, фонтанът от пръснала кръв и мозък.

— Не, благодаря ти.

— Така си и мислех. С какво са го гръмнали? С противотанков юмрук ли?

— Заловен ли е убиецът?

— Ти си следователят — ти знаеш. „Не разпитвай много-много“ бе всичко, което чух.

— Къде са личните вещи на Щарк?

— В пластмасова торба, готови за експедиране. В склада.

— Къде е той?

— Направо по коридора. Четвъртата врата вляво.

Марч се отправи нататък, а Айслер извика подире му:

— Хей, Марч! Запази ми две от най-сладките си курви!

Пронизителният смях на патолога се спусна подир стъпките на Марч в коридора.

Четвъртата врата вляво беше отключена. Той се огледа, за да се увери, че никой не го наблюдава, и влезе. Помещението беше малко, широко три метра. В центъра му имаше място точно колкото да мине човек. От двете страни на пътеката се издигаха потънали в прах метални рафтове, върху които бяха струпани дебели полиетиленови торби, натъпкани с дрехи. Виждаха се и куфари, дамски чанти, чадъри, протези, една детска спортна количка, цялата смачкана, шапки… От моргата вещите на починалия обикновено биваха предоставяни на най-близките родственици. Ако обаче обстоятелствата се окажеха подозрителни, следователите прибираха вещите или ги изпращаха директно в съдебномедицинските лаборатории в Шьонвелд. Марч взе да преглежда пластмасовите картончета, върху които бяха нанесени мястото и часът на смъртта, както и името на жертвата. Някои от нещата лежаха тук от години — трогателни вързопчета с вехтории, последни останки от един живот, чийто край не бе заинтригувал никого, дори не и полицията.

Типично за Глобус — да не си признае грешката. Да запазим на всяка цена вярата в непогрешимостта на Гестапо! Тялото на Щарк щеше все така да минава за тялото на Лутер, докато това на Лутер щеше да поеме пътя към някой общ гроб под името на скитника Щарк.

Марч дръпна торбата, която се намираше най-близо до входа, и обърна етикета към светлината. 18.4.1964. Адолф Хитлер Пл. Щарк, Алфред.

И така Лутер бе напуснал тоя свят като най-презрян концлагерист — жертва на насилие, изтощен от глад, облечен в чужди, вонящи дрехи, без погребални почести, оставил в наследство вързоп с вещи, из които сега се ровеше един непознат. Поетическа справедливост — вероятно единствената справедливост, която съществуваше на тоя свят.

Марч извади джобното си ножче и разряза издутата найлонова торба. Съдържанието й се пръсна върху пода като вътрешностите на стомах.

Лутер не го интересуваше. Единственото, което го интересуваше, бе как в часовете между полунощ и девет сутринта Глобус бе разбрал, че Лутер е все още жив.

Тия американци!

Марч сряза торбата докрай.

Дрехите воняха на лайна и урина, на пот и повърнато, излъчваха всяка една противна миризма, стаена в човешкото тяло. Един господ знае какви паразити се бяха завъдили в плата. Марч провери джобовете. Бяха празни. Ръцете го сърбяха. Не губи надежда. Квитанцията за оставен багаж е мъничка хартийка — ако я навиеш на руло, не е по-голяма от кибритена клечка; един разрез в яката на балтона би бил достатъчен да я скрие. Марч цепеше с ножа подплатата на дългия кафяв балтон, целия напластен със съсирена кръв. Пръстите му взеха да лепнат, обагриха се в кафяво…

Нищо. Обичайните боклуци, които според него би трябвало да носи у себе си един скитник — парчета канап и хартия, копчета, цигарени фасове, — всички те бяха вече прибрани. Гестапо бе претърсило дрехите на Лутер най-старателно. Естествено. Колко наивно от негова страна да допусне обратното. В яростта си продължаваше бясно да кълца плата — от дясно на ляво, от ляво на дясно, от дясно на ляво…

Задъхан, отстъпи от камарата дрипи като някой убиец. После вдигна от пода парче плат и избърса ножа и дланите си.

 

 

— Знаеш ли какво си мисля? — каза Шарли, когато той се върна в колата с празни ръце. — Мисля си, че Лутер не е донесъл от Цюрих нищо.

Тя все още седеше на задната седалка. Марч се обърна и я погледна.

— Разбира се, че е донесъл. — Опита да скрие раздразнението си; в края на краищата вината не беше нейна. — Само че не е посмял да го задържи у себе си. Оставил го е на гардероб — или на летището, или на гарата — и е получил квитанция. Възнамерявал е да го прибере по-късно. Сигурен съм, че е било така. И сега то е в ръцете на Глобус или пък е пропаднало завинаги.

— Не, не. Слушай. Мислех си… Вчера, като минавах през Гранично-митническата охрана, благодарих на бога, че не ми разреши да взема оная картина обратно в Берлин. Спомняш ли си какви опашки имаше? Тършуваха във всяка чанта. Как е могъл Лутер да прекара каквото и да било през охраната?

Марч се замисли над думите й, масажирайки слепоочията си.

— Уместен въпрос — каза той накрая и след малко добави: — Може би дори най-уместният, който някога съм чувал.

 

 

На летище „Херман Гьоринг“ статуята на Хана Райч все така се окисляваше под струите на дъжда. Изправена пред сградата за отпътуващи, тя гледаше в пространството с ръждиви очи.

— По-добре остани в колата — каза Марч. — Умееш ли да шофираш?

Тя кимна. Марч пусна ключовете в скута й.

— Ако полицията от летището дойде и иска да те разкара, не се противи. Тръгни и после ела пак. Обикаляй наоколо. Аз ще се върна след двайсетина минути.

— А ако не се върнеш?

— Не знам. — Той направи жест във въздуха. — Импровизирай сама.

Марч влезе в сградата на терминала. Големият дигитален часовник над зоната за паспортна проверка смени цифрите: 13:22. Той се огледа назад. Може би му оставаха само минути свобода. Дори по-малко, ако Глобус бе обявил общо издирване — в Райха едва ли имаше друго място с толкова много патрули колкото летището. Мисълта за Кребс в собствения му апартамент не го напускаше. А също и за Айслер: Чух, че си арестуван.

Един мъж, стиснал в ръка сувенирна торбичка от Войнския пантеон, му се стори познат. Може би агент на Гестапо? Марч рязко смени посоката и се отправи към тоалетната. Застана пред писоара. Пикаеше въздух, втренчил поглед във вратата. Никой не влезе. Когато се върна в залата, мъжът вече го нямаше.

Последно повикване за полет номер две нула осем на Луфтханза за Тифлис…

Марч се приближи до централното гише на Луфтханза и показа личната си карта на един служител от охраната.

— Трябва да говоря с шефа ви. По неотложна работа.

— Не знам дали е тук, господин щурмбанфюрер.

— Потърсете го.

Служителят се забави цяла вечност. 13:27 превъртя цифрите часовникът. 13:28. Може би се обаждаше в Гестапо. 13:29. Марч пъхна ръка в джоба и напипа студения метал на лугера. По-добре да се прояви тук, отколкото да лази по каменния под на Принц Албрехт Щрасе, плюейки зъби в дланта си.

13:30.

Служителят се върна.

— Заповядайте оттук, господин щурмбанфюрер.

 

 

Фридман бе постъпил в Крипо по същото време, както и Марч, но преди пет години бе напуснал, изпреварвайки разследването по обвинение в корупция. Сега носеше шити по поръчка английски костюми, пушеше швейцарски пури от безмитния магазин и печелеше пет пъти повече от официалната си заплата с методи, които у всички будеха подозрение, но никой не можеше да докаже. Беше истински Крез, а летището бе неговото малко покварено царство.

Когато разбра, че Марч не е дошъл да го разследва, а да го моли за услуга, изпадна направо в екстаз. Докато водеше посетителя си по един коридор извън сградата на терминала, чудесното настроение не го напускаше.

— Как е Йегер? Както винаги създава хаос, а? Ами Фибес? Още ли се тюхка над ония снимки с арийски венери и украински метачи? Ах, как само ми липсвате всички! Ето че стигнахме. — Фридман премести пурата от ръката в устата си и дръпна дръжката на една голяма врата. — Ето ни в Аладиновата пещера!

Металната врата се отвори с шум и те влязоха в малък хангар, натъпкан със забравени или изоставени вещи.

— Само като си помислиш какви неща губят хората — каза Фридман. — Просто няма да повярваш. Веднъж дори намерихме леопард.

— Имаш предвид истинско животно?

— Умря, горкото. Някакъв мързеливец го умори от глад. И стана на чудесно палто.

Той се изсмя, щракна с пръсти и от сенките в дъното изникна прегърбен възрастен мъж, очевидно славянин, с широкоотворени, наплашени очи.

— Я се изправи! Покажи уважение! — Фридман го бутна с такава сила, че мъжът политна назад. — Господин щурмбанфюрерът е мой добър приятел. Търси нещо. Кажи му какво ти трябва, Марч.

— Куфар. Или може би чанта. Последния полет от Цюрих в понеделник вечерта, на тринайсети. Забравен е в самолета или в залата за получаване на багаж.

— Разбра ли добре?

Мъжът кимна.

— Е, тръгвай да търсиш тогава. — Човекът затътри крака обратно, а Фридман посочи с ръка към устата си.

— Ням е. Отрязали му езика през войната. Идеалният работник! — Той се ухили и потупа Марч по рамото. — И тъй, как вървят нещата?

— Добре.

— Цивилно облекло. И работиш през уикенда. Сигурно нещо голямо, а?

— Може и така да се окаже.

— Около оня образ Мартин Лутер, нали?

Марч не отговори.

— Виждам, че и ти си ням. — Фридман изтърси пепелта от пурата върху почистения под. — Е, няма да те разпитвам. Да не е някоя работа с напикани гащи, а?

— Какво?

— Жаргон на хората от Гранично-митническата охрана. Някой решава да внесе нещо забранено. Но стигне до митническата проверка, види охраната и се напикае от страх. Пусне каквото носи и дим да го няма.

— Това са специални мерки, нали? Не отваряте целия багаж всеки божи ден?

— Само през седмицата преди Деня на Фюрера.

— А изгубения багаж, него отваряте ли?

— Само ако си заслужава! — Фридман отново се ухили. — Не, пошегувах се. Не разполагаме с толкова хора. Тъй или иначе, нали минава на рентген — няма оръжие или експлозиви. Просто го оставяме тук и чакаме някой да си го потърси. Ако никой не се появи, след една година го отваряме да видим какво са ни подарили.

— Сигурно стига за няколко костюма?

— Какво! Тия жалки парцали тук? — Фридман хвана с два пръста безупречно ушития си ръкав. В този момент се чу шум и той се обърна. — Май имаш късмет, Марч.

Славянинът се връщаше с нещо. Фридман го пое от ръката му и го претегли на око.

— Доста е леко. Не може да е злато. Какво е според теб, Марч? Наркотици? Долари? Контрабандна коприна от Изтока? Или някоя карта със скрито съкровище?

— Ще го отвориш ли? — Марч докосна пистолета в джоба си. Беше готов да го използва, ако се наложи.

Фридман изглеждаше шокиран.

— Това е услуга. Като за приятел. Не си пъхам носа в твоята работа. — Той подаде на Марч куфарчето. — Няма да забравиш, нали, щурмбанфюрер? Услуга за услуга. Един ден и ти ще свършиш същото за мен. По другарски, нали така?

 

 

Чантата приличаше на онези, които обикновено носят лекарите — имаше подсилени с месинг ъгли и здрава месингова ключалка, потъмняла от времето. Кафявата кожа бе изподраскана и избеляла, яките шевове — почернели, дръжката бе изгладена като речно камъче от дългогодишния допир с човешка ръка, сякаш се бе превърнала в нейно продължение. Чантата говореше за благонадеждност и самочувствие, за професионализъм, за ненатрапчиво охолство. Беше без съмнение отпреди войната, може би дори отпреди Първата световна война — с достатъчно здрава направа, за да изкара едно-две поколения. Солидна. И много ценна.

Всичко това Марч успя да забележи по обратния път към колата. Не минаха през Гранично-митническата охрана — още една услуга, която Фридман му направи.

Шарли пое чантата като дете, получило подарък за рождения си ден, и извика от разочарование, когато откри, че е заключена. Докато Марч караше към града, тя порови в своята чанта и извади оттам ножичка за нокти. Отчаяно зачовърка ключалката, но остриетата само оставяха драскотини по месинга. Марч каза:

— Губиш си времето. Ще трябва да я счупя. Почакай, докато стигнем.

В безсилието си Шарли раздруса чантата.

— Докато стигнем къде?

Той прокара пръсти в косата си.

Уместен въпрос.

 

 

В града нямаше ни една свободна хотелска стая. „Рай“ с кафенето-градина на покрива, „Бристол“ на Унтер ден Линден, „Кайзерхоф“ на Морен Щрасе — всички те бяха попълнили капацитета си още преди месеци. Хотелите-чудовища с по хиляда стаи, както и малките пансиони около централните гари бяха претъпкани с униформи. Не само от СА и СС, от Луфтвафе и Вермахта, от Хитлерюгенд и Съюза на германските девойки, а и отвсякъде другаде: от Националсоциалистическия съюз на германските военни ветерани, Германския егерски орден, националсоциалистическите школи за ръководни кадри…

Пред най-известния и луксозен от всички берлински хотели — „Адлон“, на ъгъла между Паризер Плац и Вилхелм Щрасе — тълпите напираха зад металните заграждения в стремежа си да зърнат някоя знаменитост: филмова звезда, футболист, партиен сатрап, дошъл в столицата по случай Деня на Фюрера. Когато Марч и Шарли минаха оттам, пред хотела тъкмо спираше мерцедес.

Светкавиците на десетките фотоапарати заливаха в светлина пасажерите му, облечени в черни униформи.

Марч прекоси Паризер Плац, пое по Унтер ден Линден, зави наляво и после надясно по Доротеен Щрасе. Накрая паркира при кофите за смет зад хотел „Принц Фридрих Карл“. Цялата история бе започнала тъкмо тук, на масата за закуска. Кога беше това? Вече не си спомняше.

Управителят на хотела бе в обичайното си облекло — старомодно черно сако и панталони на райета. Приличаше невероятно на покойния президент Хинденбург. Забърза със суетене към регистрацията, поглаждайки белите си мустаци, сякаш бяха домашни животинчета.

— Щурмбанфюрер Марч, колко се радвам! Наистина каква приятна изненада! При това облечен за отмора!

— Добър ден, господин Брекер. Имам една затруднителна молба. Нужна ми е стая.

Брекер вдигна безпомощно ръце.

— Невъзможно! Дори за такъв високопоставен клиент като вас.

— Хайде, хайде, господин Брекер. Все трябва да ви се намира някоя стая. На тавана. Или в някой килер. Ще направите неоценима услуга на Имперската криминална полиция.

Очите на възрастния човек се плъзнаха по багажа и след това спряха върху Шарли. В тях трепна искрица.

— Това навярно е госпожа Марч?

— За съжаление не. — Марч сложи длан върху ръкава на Брекер и го поведе към един ъгъл, където двамата останаха прави, наблюдавани подозрително от възрастната служителка на рецепцията. — Тази млада жена разполага с извънредно важни сведения, но бихме искали да я разпитаме… как да се изразя?

— В непринудена обстановка? — довърши мисълта му управителят.

— Точно така. — Марч извади остатъка от спестяванията си и започна да отброява банкноти. — За тази „непринудена обстановка“ Криминалната полиция, естествено, е готова щедро да ви се отблагодари.

— Разбирам. — Брекер погледна парите и облиза устни. — И тъй като трябва да се спазва секретност, несъмнено бихте предпочели да избегнете някои формалности като регистрирането например?

Марч престана да брои, пъхна цялата пачка във влажните ръце на управителя и затвори пръстите му отгоре й.

 

 

Като отплата за това, че се бе разорил, получи стаята на една кухненска прислужница под покрива, до която се стигаше от третия етаж по паянтово стълбище. Трябваше да изчакат пет минути във фоайето, докато изгонят момичето от подслона му и сменят спалното бельо. Марч отклони многобройните любезни настоявания на господин Брекер да им помогне за багажа и реши да не обръща внимание на похотливите погледи, които старецът непрекъснато хвърляше към Шарли. Помоли обаче да им пратят нещо за ядене — малко хляб, сирене, шунка, плодове и кана с кафе, — които управителят обеща да донесе лично. Марч му нареди да ги остави в коридора.

— Не е като в „Адлон“ — подхвърли той, когато двамата с Шарли останаха сами.

Атмосферата в стаичката беше задушаваща. Цялата горещина в хотела сякаш се бе издигнала дотук и беше останала загнездена под керемидите. Марч се качи върху един стол, за да отвори капандурата, и скочи на пода сред облак от прах.

— Кой го е грижа за „Адлон“?

Шарли го обгърна с ръце и го целуна силно по устните.

 

 

Управителят сложи подноса с храна на пода до вратата, както му бяха наредили. Изкачването по стълбите едва не го беше довършило. През трите сантиметра дърво Марч чу пресекливия му дъх, последван от стъпки, които се отдалечиха по коридора. Изчака, докато се увери, че старецът си е отишъл, след това взе подноса и го сложи върху паянтовата тоалетка. Вратата на стаята нямаше ключалка и Марч заклещи един стол под дръжката.

 

 

Сложи чантата на Лутер върху коравото дървено легло и извади джобното си ножче. Ключалката бе направена да устои тъкмо на такова нападение. Марч я ръчка и въртя в продължение на пет минути и счупи едно от по-малките остриета, преди да успее да освободи езичето. След това отвори чантата.

Отново го лъхна познатият мирис на хартия — на заключена от години кантонерка, на писалищно чекмедже, на масло за пишеща машина. А след него пропълзя още нещо — стерилно, с дъх на лекарство…

Шарли бе застанала до рамото му. Усещаше топлото й дишане върху бузата си.

— Само не ми казвай, че е празна.

— Напротив, пълна е.

Марч извади носна кърпа и избърса потта от ръцете си. След това обърна чантата с дъното нагоре и изсипа съдържанието й върху покривката на леглото.