Робърт Харис
Фатерланд (33)

2.

Жълти табели с една-единствена дума Fernverkehr — междуградско движение — сочеха пътя извън Берлин към аутобана, който опасваше града. Марч бе почти единственият, поел в южна посока — редките коли и автобуси в този ранен неделен час пътуваха насреща му. Той мина покрай телената мрежа, ограждаща територията на летището Темпелхоф, и изведнъж се озова в жилищните предградия, където от двете страни на широкото шосе се редяха безрадостни улички с къщи и магазинчета от червени тухли и хилави дървета с почернели стволове отпред.

Отляво — болница; отдясно — изоставена църква с капаци на прозорците и партийни лозунги по стените. „Мариенфелде“ — сочеха табелите. „Бюко“. „Лихтенраде“. Марч спря на един светофар. Пътят на юг се простираше пред него — пътят към Рейн, към Цюрих, към Америка… Отзад някой натисна клаксона. Марч даде мигач, свърна от главното шосе и начаса попадна сред мрежата от улички на жилищното предградие.

В началото на петдесетте години, непосредствено след опиянението от победата, улиците бяха наречени на името на генерали: Щудент Щрасе, Райхенау Щрасе, Мантойфел Алее. Марч винаги се объркваше. Дали от Модел трябваше да завие надясно по Дитрих? Или първо наляво по Паулус и чак след това по Дитрих? Шофираше бавно покрай редиците от еднакви едноетажни къщи, докато най-сетне видя тази, която търсеше.

Спря на обичайното място и понечи да натисне клаксона, но се сети, че днес не е първата неделя от месеца, а третата, тоест не неговата, и че и без това му бяха отнели родителските права. Може би трябваше да предприеме фронтална атака — акция напълно в духа на Хасо Мантойфел.

По бетонната алея, която водеше към вратата, не се виждаха пръснати играчки и когато Марч позвъни, не го посрещна кучешки лай. Изруга наум. Изглежда, тази седмица му беше писано да стои пред прага на безлюдни къщи. Отдалечи се от входа, вперил поглед в прозореца до него. Мрежестото перде потрепна.

— Пили! Вкъщи ли си?

Ъгълчето на пердето внезапно се повдигна, сякаш невидимо официално лице бе дръпнало връвта и смъкнало покривалото от някой портрет, и пред Марч изникна бледото лице на сина му, вторачил поглед в него.

— Може ли да вляза? Искам да поговорим.

Лицето остана безизразно. Пердето отново се спусна.

Добър или лош знак? Не можеше да прецени. Махна с ръка към празния прозорец и посочи градината.

— Ще те чакам ей тук.

Върна се при дървената портичка и огледа улицата. Едноетажни къщи отляво и отдясно, едноетажни къщи отсреща. Простираха се във всички посоки като бараки във военен лагер. В повечето от тях живееха възрастни хора — оцелелите след Първата световна война и след всичко онова, което бе последвало: инфлацията, безработицата, Партията, Втората война. Изглеждаха побелели и прегърбени още преди десет години. Бяха видели твърде много, изтърпели твърде много. Сега седяха у дома, караха се на Пили, че вдига шум, и гледаха телевизия по цял ден.

Марч обикаляше дебнешком около квадратчето трева. Горкото момче, животът му май не беше много весел. Минаваха коли. През две къщи възрастен мъж поправяше велосипед — помпаше гумите със стържеща помпа. Някъде бръмчеше машина за подстригване на трева… От Пили все още ни следа. Марч тъкмо се чудеше дали няма да е по-добре да застане на четири крака и да издекламира посланието си през отвора на пощенската кутия, когато чу, че вратата се отваря.

— Браво, момчето ми! Как си? Къде е майка ти? Ами Хелферих? — Устата му не бе в състояние да произнесе „чичо Ерих“.

Пили бе открехнал вратата толкова, колкото да надникне иззад нея.

— Излязоха. Аз тъкмо довършвах рисунката си.

— Къде отидоха?

— Да репетират за манифестацията. Сега аз съм домакин. Така казаха.

— Разбира се. Може ли да вляза, за да поговорим?

Бе очаквал съпротива. Вместо това момчето мълчаливо се отдръпна и за своя изненада Марч усети, че за първи път след развода прекрачва прага на дома, в който живееше бившата му жена. Огледа мебелировката — евтина, но приветлива. Букетът от свежи нарциси върху полицата на камината, спретнатата обстановка, безукорно чистата политура. Беше наредила своя дом според възможностите си, без да харчи много. Марч не се изненада. Дори портретът на Фюрера над телефонния апарат — на снимката възрастният човек държеше в прегръдката си дете — бе подбран с вкус: Клара винаги предпочиташе да вярва в добро божество, по-скоро от Новия, а не от Стария завет. Марч свали фуражката си. Чувстваше се като крадец. Стъпи върху изкуствения килим и започна речта си:

— Налага се да замина, Пили. Може би за дълго. Хората навярно ще ти говорят разни неща за мене. Ужасни неща, които няма да са верни. Затова исках да ти кажа…

Думите му замряха. Да ти кажа какво? Той прокара пръсти в косата си. Пили стоеше със скръстени ръце, вперил очи в него. Марч опита отново.

— Трудно е, ако баща ти го няма. Моят баща почина, когато бях много малък, по-малък дори, отколкото си сега ти. И понякога го мразех за това…

Тези хладни очи…

— Но после омразата си отиде и… той започна да ми липсва. Ако можех да поговоря с него сега… Да го попитам… Бих дал всичко на света…

… нареждане за задължителното оползотворяване на остриганите в концентрационните лагери човешки коси. Същите ще се подлагат на промишлена обработка с цел получаване на кечета и производство на влакна…

Не знаеше колко време остана така, без да проговори, с наведена глава. Накрая каза:

— А сега трябва да вървя.

В следващата минута Пили вече се бе устремил към него, дърпаше го за ръката.

— Не се тревожи, татко. Моля те, остани още! Моля те! Ела да видиш рисунката ми.

Стаята на момчето приличаше на команден пункт. Сглобени пластмасови модели на реактивни самолети от Луфтвафе пикираха и се сражаваха, увиснали от тавана на невидими въдичарски конци. Върху едната стена имаше карта на Източния фронт с разноцветни карфици, обозначаващи позициите на армиите. Върху другата бе окачен групов портрет на отряда на Пили в Пимпф — голи колене и тържествени физиономии, заснети на фона на бетонна стена.

Пили придружаваше рисуването с коментар и звукови ефекти.

— Това са нашите самолети — рррр! А това са противовъздушните оръдия на червените. Бум! Бум! Бум! — Към небето се устремиха жълти пастелни линии. — Ей сега ще ги научим! Огън! — Миниатюрни черни точки като мравешки яйца се посипаха надолу, приземявайки се сред назъбени корони от пламъци. — Комунягите викат своите изтребители, но нашите са по-добри… — И така още пет минути, атака след атака.

Внезапно, отегчен от собственото си произведение, Пили остави пастелите и се мушна под леглото. Извади оттам куп илюстровани списания от военно време.

— Откъде ги взе?

— Чичо Ерих ми ги даде. Някога ги е събирал.

Пили се хвърли върху леглото и започна да ги прелиства.

— Какво пише под снимките, татко?

Момчето подаде на Марч едно от списанията и се сгуши до него.

— „Сапьорът е пропълзял до телената преграда, която пази картечното гнездо“ — зачете Марч. — „Няколко огнени изригвания и смъртоносният език на горящата смес обезвредява врага. Огнепръскачите очевидно са неустрашими мъже с нерви от стомана.“

— А тук?

Не такова сбогуване си бе представял Марч, но щом момчето искаше така… С мъка продължи:

— „Искам да се бия за нова Европа: това са думите на тримата братя от Копенхаген, заснети с техния ротен командир в подготвителния лагер на СС в Горен Елзас. След проверката, показала, че отговарят на условията за расов произход и здравословно състояние, тримата се радват на мъжествения живот сред природата в крайгорския лагер.“

— Ами под тези снимки?

Марч се усмихна.

— Хайде, стига, Пили. На десет години си. Можеш да четеш и сам.

— Но аз искам ти да ми прочетеш. Виж, снимка на подводница, също като твоята. Какво пише?

Марч престана да се усмихва и пусна списанието. Нещо не беше в ред. Но какво точно? Изведнъж осъзна — тишината. Вече няколко минути от улицата не долиташе никакъв шум — на кола, на стъпки, на глас. Дори машината за подстригване на трева бе замлъкнала. Забеляза как Пили стрелва поглед към прозореца. И разбра всичко.

Нейде в къщата — издрънчаване на стъкло. Марч се спусна към вратата, но момчето бе по-бързо от него. Изтърколи се от леглото и го сграбчи за краката, свивайки се на топка в бащините си нозе като в утроба — карикатура на молещо дете. Моля те, не си отивай, татко, повтаряше то, моля те… Пръстите на Марч стиснаха дръжката на вратата, но самият той не можеше да помръдне. Беше като закотвен, безнадеждно затънал. Това вече ми се случи насън, мина му през ума. Прозорецът зад тях изригна, по гърбовете им се посипа дъжд от стъкла и ето че в стаята нахлуха истински униформи с истински пистолети, и Марч изведнъж се озова по гръб, втренчил поглед в пластмасовите военни самолетчета, които лудешки се въртяха и люшкаха на невидимите си конци.

Чуваше гласа на Пили:

— Всичко ще бъде наред, татко. Те ще ти помогнат. Ще те оправят. И тогава ще дойдеш да живееш с нас. Те обещаха…