Робърт Харис
Фатерланд (32)

1.

През юли 1953-та, когато Ксавиер Марч тъкмо бе навършил трийсет години и имаше простата задача да арестува проститутките и сутеньорите край доковете в Хамбург, двамата с Клара отидоха на почивка. Потеглиха с очукания му фолксваген от Фрайбург, в подножието на Шварцвалд, след това се отправиха на юг към Рейн и оттам на изток към Бодензее, където в малък крайбрежен хотел през един дъждовен следобед, увенчан с трептяща в небето дъга, посяха семето, от което по-късно поникна Пили.

Марч все още си спомняше мястото: балконът от ковано желязо, долината на Рейн отвъд, шлеповете, които лениво се плъзгаха по водната шир; и още — каменната стена на стария град, прохладната църква; полата на Клара от кръста до глезените в слънчогледово жълто.

Спомняше си и нещо друго: на километър надолу по течението, прехвърлен над бездната между Германия и Швейцария, един проблясващ на слънцето стоманен мост.

Забрави идеята за бягство през главните летища и пристанища — наблюдават ги и охраняват по-зорко и от самата Райхсканцелария. Забрави мисълта за прехвърляне през граница във Франция, Белгия, Холандия, Дания, Унгария, Югославия, Италия — все едно че си прескочил стената на един затвор само за да се озовеш в двора на друг. Забрави възможността да измъкнеш документите извън Райха по пощата — в пощенската служба по правило отварят твърде много пратки, за да се довериш на такъв план. Забрави, че би могъл да дадеш материалите на някой от другите кореспонденти в Берлин — те само ще се натъкнат на същите пречки и освен това според Шарли може да им се има доверие колкото на гърмящи змии.

Швейцарската граница даваше най-голяма надежда. Мостът чакаше.

А сега ги скрий. Скрий всичко.

Марч коленичи върху изтъркания килим и разгъна единия лист амбалажна хартия. Подреди грижливо документите на купчинка, като оформи страничните ръбове. Извади от портфейла си снимката на семейство Вайс. Взря се за миг в нея и после я остави при другите книжа. Уви ги плътно в амбалажната хартия и започна да облепя пакета с лепенката, додето той стана твърд като дървено блокче. В резултат от усилията му се получи правоъгълник, дебел десет сантиметра, корав при допир, анонимен при поглед.

Марч въздъхна облекчено. Така беше вече по-добре.

Добави още един пласт хартия — от тази за подаръци. Златни букви пожелаваха „На добър час!“ и „Щастие!“ — думите се виеха като серпантини сред балони и тапи от шампанско зад двама щастливо усмихнати младоженци.

 

 

По аутобана от Берлин до Нюрнберг: петстотин километра. По аутобана от Нюрнберг до Щутгарт: сто и петдесет километра. От Щутгарт пътят се виеше през долините и горите на Вюртемберг чак до Валдсхут на Рейн: още сто и петдесет километра. Общо осемстотин километра.

— Колко мили прави това?

— Петстотин. Мислиш ли, че ще се справиш?

— Разбира се. Дванайсет часа, може и по-малко.

Седеше на ръба на леглото, наведена напред и цяла превърната в слух. Беше с две хавлиени кърпи — едната увита около тялото й, другата около главата като тюрбан.

— Няма нужда да бързаш. Имаш на разположение двайсет и четири часа. Когато решиш, че си се отдалечила на безопасно разстояние от Берлин, обади се в хотел „Белвю“ и резервирай стая. Сега не е туристически сезон, едва ли ще има проблеми.

— Хотел „Белвю“. Валдсхут. — Тя бавно кимна, запаметявайки имената. — А ти?

— Аз ще те последвам след два-три часа. Ще гледам да дойда при тебе в хотела около полунощ.

По лицето й четеше, че не му вярва. Продължи забързано:

— Ако си съгласна да поемеш риска, мисля, че трябва да вземеш документите, а също и това…

Той извади от джоба си другия откраднат паспорт.

Паул Хан, щурмбанфюрер от СС, роден в Кьолн, 16 август 1925 г. Три години по-млад от Марч. Личеше му.

— Защо не го задържиш у себе си? — попита тя.

— Ако ме арестуват и претърсят, ще го намерят. Така ще разберат под чия самоличност се криеш.

— Нямаш никакво намерение да дойдеш.

— Напротив, имам твърдо намерение да дойда.

— Мислиш, че с теб е свършено.

— Ни най-малко. Но шансът ми да измина безпрепятствено осемстотин километра е по-малък от твоя. Трябва да го разбереш. Затова ще пътуваме отделно.

Тя клатеше глава. Марч се приближи и седна до нея, погали бузата й, обърна лицето й към своето, очите й към своите.

— Чуй ме! Ще ме чакаш! Чуваш ли, ще ме чакаш в хотела до осем и половина утре сутринта. Ако дотогава не дойда, ще минеш границата без мене. Не бива да оставаш по-дълго, защото е рисковано.

— Защо осем и половина?

— Трябва да гледаш да минеш границата колкото може по-близо до девет.

Бузите й бяха мокри. Той ги целуна. Не спираше да говори. Тя трябваше да разбере.

— Точно в девет часа възлюбеният Баща на целия германски народ излиза от Райхсканцеларията, за да се отправи към Голямата палата. Никой не го е виждал от месеци — начин да се поддържа възбудата. Можеш да бъдеш сигурна, че охраната ще има радио в караулката и ще слуша програмата с най-голямо внимание. Ако изобщо съществува някаква възможност да те пропуснат без проверка — тя е тъкмо в този час.

 

 

Шарли стана и размота тюрбана. В сумрака на таванската стаичка косата й проблесна в бяло.

Пусна на пода и втората кърпа.

Бледа кожа, платиненобяла коса, тъмни очи. Призрак. Марч имаше нужда да се увери, че е от плът и кръв, че и двамата са живи. Протегна ръка и я докосна.

 

 

Двамата лежаха на тясното дървено легло, вплели тела едно в друго, и тя шепнеше в ухото му бъдещето. Утре, някъде късно следобед, щяха да се приземят в Ню Йорк на летище Айдълуайлд. Оттам щяха да отидат направо в редакцията на „Ню Йорк Таймс“. Един от редакторите й беше познат. Най-напред трябваше да направят копие на всички материали — не едно, а десетина, — а след това да публикуват колкото се може повече, и то час по-скоро. В това отношение „Ню Йорк Таймс“ беше идеалното място.

— Ами ако откажат да публикуват материалите? — Мисълта, че хората могат да публикуват каквото си искат, му се струваше невероятна.

— Ще ги публикуват. А ако само посмеят да откажат, ще се закотвя на Пето Авеню като някой от ония лудите, дето никой не иска да печата романите им и те раздават екземпляри на минувачите. Но не се тревожи — ще публикуват всичко и ние ще променим хода на историята.

— Но ще повярва ли някой? — Съмнението го глождеше, откакто бяха отворили чантата. — Не е ли всичко това невероятно?

Не, отвърна му тя с пълна увереност, защото сега разполагаха с факти, а фактите променяха всичко. Без тях не съществуваше нищо, само празно пространство. Но представиш ли факти — дадеш ли имена, дати, заповеди, цифри, часове, местонахождения, географски координати, разписания, снимки, диаграми, описания, — празното пространство изведнъж добиваше геометрична форма, обем, превръщаше се в нещо осезаемо и реално. Разбира се, това реално нещо можеше да бъде отречено, поставено под съмнение или чисто и просто игнорирано. Но всяка една от тези реакции представляваше по дефиниция именно реакция — действие в отговор на нещо, което съществува.

— Някои хора няма да повярват — ще откажат да повярват, независимо с колко доказателства разполагаме. Но ако питаш мен, тук има достатъчно, за да спрем Кенеди. Край на посещението в Берлин. На преизбирането. На разведряването. И след пет години, или след петдесет, това общество ще рухне. Не можеш да градиш върху масов гроб. Човешките същества не са такива — не може да са такива… Аз наистина вярвам в това. А ти?

Марч не отговори.

Той се събуди, за да види поредното настъпване на берлинското утро. Познат мрачен лик в таванското прозорче, отколешен противник.

— Името ти?

— Магда Фос.

— Родена?

— На двайсет и пети октомври трийсет и девета година.

— Къде?

— В Берлин.

— Професия?

— Издържат ме родителите ми, при които живея в Берлин.

— Къде отиваш?

— Във Валдсхут, на Рейн, за да се срещна с годеника си.

— Името му?

— Паул Хан.

— Цел на посещението ти в Швейцария?

— Сватба на приятелката ми.

— Къде?

— В Цюрих.

— Това какво е?

— Сватбен подарък. Фотоалбум. Или може би Библия? Книга? Дъска за хляб? — Шарли изпробваше отговорите, наблюдавайки реакцията му.

— Дъска за хляб. Чудесно. Момиче като Магда непременно би пропътувало осемстотин километра, за да връчи тъкмо такъв подарък.

През цялото време Марч крачеше из стаята. Внезапно спря и посочи пакета в скута на Шарли.

— Отворете го, ако обичате, госпожице.

Тя помисли за миг.

— Какво да отговоря на това?

— Нищо не можеш да отговориш.

— Колко забавно! — Шарли запали цигара. — Боже мой, погледни само! Ръцете ми треперят.

Часът беше почти седем.

— Време е да тръгваме.

 

 

Хотелът постепенно се пробуждаше. Докато минаваха покрай не особено солидните врати, до слуха им долиташе плискане на вода, звуци на радио, детски смях. Някъде на втория етаж безцеремонно се разнасяше мъжко хъркане.

Двамата се бяха отнесли към пакета с най-голяма предпазливост — боравеха с него от разстояние, сякаш беше уран. Шарли го скри в куфара си, зарови го сред дрехите. Марч отнесе куфара долу, прекоси с него празното фоайе и излезе през тесния авариен изход от задната страна на хотела. Тя беше облякла тъмносин костюм и покрила косата си с шал. Наетият опел бе паркиран до фолксвагена на Марч. От кухненските помещения долитаха подвиквания, мирис на прясно сварено кафе и на запръжка.

— Когато тръгнеш от „Белвю“, завий надясно. Пътят следва извивката на долината. Няма начин да пропуснеш моста.

— Нали вече ми каза.

— Постарай се да прецениш каква е степента на бдителност при проверката, преди да тръгнеш към граничния пункт. Ако ти се стори, че претърсват всичко, обърни и опитай да скриеш някъде пакета. В някоя гора, канавка, плевня — на място, което си в състояние да запомниш и откъдето някой ще може да го прибере впоследствие. И след това мини границата. Обещай ми, че ще го направиш.

— Обещавам.

— Има всекидневен полет на Суисеър от Цюрих до Ню Йорк. Самолетът излита в два часа.

— В два. Знам. Каза ми вече два пъти.

Той направи крачка към нея, за да я прегърне, но тя се възпротиви.

— Не искам да се сбогувам. Не тук. Ще те видя довечера. Ще те видя, чуваш ли!

За миг патосът на напрежението спадна, когато опелът отказа да запали. Шарли издърпа смукача и опита пак. Този път двигателят заработи. Тя излезе на заден ход от паркинга, като все така не поглеждаше към него. Профилът й за последен път се мярна пред очите му и след миг вече я нямаше. Подир нея в хладния утринен въздух остана само облаче синкавобяла пара.

 

 

Марч седеше самичък на ръба на леглото в празната стая, стиснал в ръце възглавницата й. Изчака да мине час и едва тогава сложи униформата си. Застана пред огледалото на тоалетката и закопча черната куртка. Обличаше я за последен път, независимо каква щеше да бъде развръзката.

Ще променим хода на историята…

Той сложи фуражката си, нагласи я. След това взе трийсетте изписани страници, бележника си и джобното тефтерче на Булер, уви ги заедно в останалия лист амбалажна хартия и ги пъхна във вътрешния си джоб.

Толкова лесно ли бе да промениш хода на историята, питаше се той. Безспорно, ако съдеше по своя опит, тайните действаха като киселина — веднъж изскочили навън, постепенно разяждаха всичко, било то брак, президентски пост, а защо не и цяла държава? Но виж, историята — Марч поклати глава в разговор със собственото си отражение в огледалото, — историята бе за него енигма. Един следовател превръщаше подозренията в доказателства. Марч вече бе сторил това. За историята трябваше да се погрижи тя.

 

 

Марч занесе чантата на Лутер в банята и напъха вътре боклуците, които Шарли бе оставила след себе си — празните шишета, гумените ръкавици, купичката и лъжицата, четките. Направи същото и в стаичката. Странно как присъствието й бе изпълвало тези места, колко празни му се виждаха сега без нея. Погледна часовника си. Беше осем и половина. Трябваше вече да е далеч от пределите на Берлин, навярно бе стигнала на юг чак до Витенберг.

Във фоайето управителят изникна като сянка.

— Добро утро, господин щурмбанфюрер. Свърши ли разпитът?

— Да, свърши, господин Брекер. Благодаря ви за проявения патриотизъм.

— За мен беше удоволствие. — Брекер леко се поклони. Потъркваше пълните си бели ръце, сякаш втриваше в тях масло. — А ако господин щурмбанфюрерът почувства желание за още някой и друг разпит… — Рунтавите му вежди подскачаха. — Бих могъл дори да му доставя една-две заподозрени персони…

Марч се усмихна.

— Желая ви приятен ден, господин Брекер.

— И аз на вас, господин щурмбанфюрер.

Във фолксвагена той седна на предната пътническа седалка и се замисли за момент. Вътрешността на резервната гума би била идеалното място, но не разполагаше с време за това. Пластмасовата тапицерия на вратите бе здраво прикрепена. Затърси с ръка под арматурното табло, докато пръстите му напипаха гладка повърхност. Щеше да му свърши работа. Откъсна две парчета от скоча и с тяхна помощ прикрепи пакетчето към студения метал.

След това пусна лепенката в чантата на Лутер и хвърли чантата в една от кофите за боклук, които стърчаха пред кухнята на хотела. Легнала най-отгоре, кафявата кожа изглеждаше твърде нелепо. Марч намери дръжка от счупена метла, изкопа с нея гроб сред боклука и най-сетне зарови чантата под остатъци от кафе, вмирисани рибешки глави, клеясала мазнина и парчета червясал салам.