Робърт Харис
Фатерланд (34)

3.

Ръцете му бяха стегнати здраво зад гърба в белезници, с китките навън. Двама гестаповци го подпряха о стената върху картата на Източния фронт и Глобус изникна пред него. Бяха измъкнали Пили от стаята, слава богу.

— Чаках този момент — произнесе Глобус, — както младоженец чака булката си. — И той стовари с всичка сила юмрук в стомаха на Марч.

Марч се преви и падна на колене, повличайки със себе си картата с всичките карфици, убеден, че никога не ще си възвърне дъха. В следващия миг Глобус вече го бе сграбчил за косата и го теглеше нагоре, а организмът на Марч искаше да повърне и вдъхне кислород едновременно, но Глобус отново го удари и той отново се смъкна на пода. Действието бе повторено няколко пъти. Най-накрая, докато Марч лежеше върху килима превит на две, Глобус натисна с крак главата му и заби върха на ботуша си в ухото му.

— Вижте — каза той, — стъпил съм в лайно.

Нейде от много далеч до слуха на Марч достигна мъжки смях.

 

 

— Къде е момичето?

— Какво момиче?

Глобус бавно изпъна късите си дебели пръсти пред лицето на Марч, после описа дъга във въздуха и стовари ръката си с карате-удар в бъбреците му.

Това бе по-лошо от всичко останало — тази заслепяваща, нажежена до бяло болка, която го прониза целия и отново го прати на пода, карайки го да плюе жлъчка. А най-лошото бе съзнанието, че е едва в подножието и тепърва му предстои дълго изкачване. Стадиите на изтезание се простираха стъпаловидно пред него като ноти в музикална стълбица — от глухия бас на удара в стомаха, през средния регистър на юмруците в бъбречната област, все напред и нагоре до някоя височина извън обсега на човешкия слух, с връх от кристал.

— Къде е момичето?

— Кое… момиче…

 

 

Взеха му оръжието, обискираха го и го повлачиха навън. На пътя се бяха понасъбрали хора. Възрастните съседи на Клара наблюдаваха как го блъсват на задната седалка на беемвето, присвит на две, с наведена глава. Малко по-нататък по улицата зърна четири-пет коли с въртящи се сигнални лампи, един камион, отряд есесовци. За какво се бяха приготвили? За малка война? Пили не се виждаше никъде. Белезниците принуждаваха Марч да седи наведен напред. Двама гестаповци го бяха приклещили от двете страни. Когато колата потегли, видя как някои от старците потътриха крака към домовете си, за да потърсят утешителното сияние на телевизорите.

 

 

Потеглиха на север всред празничното автомобилно движение, после по Саарланд Щрасе и накрая на изток по Принц Албрехт Щрасе. Петдесет метра след главния вход на Гестапо конвоят рязко зави надясно, мина през две високи тъмнични порти и спря сред ограден от тухлени стени двор зад сградата. Измъкнаха Марч от колата и го повлякоха през нисък вход надолу по бетонни стълби. Ботушите му заскърцаха по пода на сводест коридор. Врата, килия. После тишина.

 

 

Оставиха го сам, за да дадат простор на въображението му — рутинна процедура. Е, добре. Марч пропълзя в един ъгъл и облегна глава върху влажната стена. Всяка изминала минута бе минута, спечелена за нейното пътуване. Сети се за Пили, за безбройните лъжи, и сви юмруци.

Килията се осветяваше от мъждива крушка, затворена в собствена метална клетка над вратата. Марч хвърли поглед към китката си — безсмислен рефлекс, тъй като му бяха взели часовника. Без съмнение, тя сигурно вече наближаваше Нюрнберг. Той се опита да залъже мисълта си с образите на островърхите готически църкви — „Свети Лаврентий“, „Свети Себалдус“, „Свети Яков“…

Болката изпълваше всичките му крайници, всяка част от тялото, която носеше име — при това едва ли го бяха обработвали повече от пет минути, и то без да оставят следа по лицето му. Наистина бе попаднал в ръцете на специалисти. Понечи да се разсмее, но това предизвика силни бодежи в ребрата и той се отказа.

 

 

Отведоха го по коридора в стая за разпити: стени, боядисани в бяло, тежка дъбова маса със столове от двете страни, в ъгъла — желязно кюмбе. Глобус се бе изпарил, щафетата бе поел Кребс. Свалиха му белезниците. Отново рутинна процедура — най-напред грубата обработка, след нея фината. Кребс дори опита да се пошегува:

— По правило трябваше да приберем и сина ти, за да го сплашим и да насърчим сътрудничеството ти. Но в твоя случай знаехме, че подходът би дал само обратни резултати.

Тайната полиция се шегува! Усмихнат, Кребс се облегна назад и взе да остри молива си. След това добави:

— Въпреки всичко — забележително момче!

— „Забележително“ — може и така да го наречете.

По време на побоя Марч бе прехапал езика си и сега говореше така, сякаш е прекарал цяла седмица на зъболекарския стол.

— Снощи дадохме на бившата ти жена един телефонен номер, в случай че опиташ да се свържеш с нея — каза Кребс. — Момчето го запомнило. Позвъни в мига, в който си се появил. Наследило е твоя ум, Марч. Твоята инициативност. Би трябвало да се гордееш.

— В този момент чувствата ми към моя син са наистина силни.

Добре, помисли той, нека продължаваме тази игра. С всяка нова минута — още един километър. Но Кребс се готвеше да пристъпи към сериозна работа, прелиствайки една дебела папка.

— Въпросите на дневен ред са два, Марч. Първо — политическата ти благонадеждност по принцип, която наблюдаваме от доста години. Днес обаче няма да се занимаваме с нея — поне не пряко. Второ — поведението ти през миналата седмица и по-специално, участието ти в опита на покойния партиен другар Лутер да избяга в Съединените щати.

— Нямам такова участие.

— Вчера сутринта на Адолф Хитлер Плац един полицай от Орпо е разговарял с тебе — точно в часа, когато предателят Лутер е отивал на среща с американската журналистка Магуайър и един чиновник от американското посолство.

Откъде им бе известно това?

— Пълен абсурд.

— Отричаш ли, че си бил на площада?

— Разбира се, че не.

— В такъв случай какво си правил там?

— Следях американката.

Кребс си записваше.

— Защо?

— Тя бе открила трупа на другаря Щукарт. Освен това като агентка на буржоазната демократична преса, естествено, ми се виждаше подозрителна.

— Я не ме занасяй, Марч.

— Е, добре. Успях да спечеля доверието й. Реших, че след като се е натъкнала на един мъртъв държавен секретар, току-виж, попаднала и на втори.

— Имаш право.

Кребс потърка брадичка и се замисли за момент, след това отвори неразпечатана кутия цигари и подаде една на Марч, като преди това я запали с клечка от неизползван кибрит. Марч напълни дробовете си с цигарен дим. Забеляза, че самият Кребс не запуши — цигарите бяха просто част от театъра, който разиграваше, спадаха към реквизита на разпитващия. Гестаповецът отново запрелиства намръщено книжата пред себе си.

— Доколкото знаем, предателят Лутер е възнамерявал да съобщи известна информация на журналистката Магуайър. От какъв характер беше тази информация?

— Нямам представа. Сигурно за незаконната търговия с картини.

— В четвъртък си посетил Цюрих. Защо?

— Лутер е бил там точно преди да изчезне. Исках да проверя дали не е оставил някаква следа, която да обясни изчезването му.

— И какво откри?

— Нищо. Но пътувах по служебно нареждане. Предадох доклада си на оберстгрупенфюрер Небе. Не сте ли го чели?

— Разбира се, че не. — Кребс си отбеляза това. — Оберстгрупенфюрерът не обича да дели властта си, дори не и с нас. Къде е Магуайър?

— Откъде да знам?

— Би трябвало да знаеш, тъй като вчера след стрелбата си я взел от Адолф Хитлер Плац.

— Не съм бил аз, Кребс.

— Тъкмо ти си бил, Марч. След това си отишъл в моргата и си претърсил личните вещи на предателя Лутер — това знаем най-достоверно от доктор Айслер.

— Нямах понятие, че вещите действително принадлежат на Лутер — възрази Марч. — По мои сведения те бяха на някой си Щарк, който в момента на собственото му убийство се е намирал на три метра от Магуайър. Естествено, аз се интересувах какво е носел със себе си, тъй като се интересувах от самата Магуайър. Освен това, ако си спомняш, тъкмо ти в петък вечер ми показа трупа, който според теб принадлежеше на Лутер. Между другото, интересно кой застреля Лутер?

— Не е важно. Какво мислеше да докопаш в моргата?

— Много неща.

— Какво именно? Бъди конкретен!

— Бълхи. Въшки. Някой кожен обрив от лайнените дрехи.

Кребс хвърли молива и скръсти ръце.

— Ти имаш мозък в главата си, Марч. Утешавай се с факта, че поне в това отношение сме склонни да ти отдадем дължимото. Мислиш ли, че щяхме да се церемоним толкова, ако беше някой тъп дебелак като приятелчето ти Макс Йегер? Допускам, че си в състояние да пееш тая песен часове наред. Но ние не разполагаме с часове и освен това не сме чак толкова глупави, колкото ни мислиш.

Кребс порови из книжата, усмихна се самодоволно и най-сетне изигра коза си.

— Какво имаше в куфарчето, което взе от летището?

Марч го погледна право в лицето. Значи през цялото време са знаели.

— Какво куфарче?

— Онова, което прилича на лекарска чанта. Което не тежи кой знае колко, но може би съдържа документи. Което Фридман ти е дал половин час, преди да ни позвъни. Върнал се в кабинета си и намерил телекс от Принц Албрехт Щрасе — заповед за задържането ти, ако се опиташ да напуснеш страната. При вида му като истински гражданин-патриот решил, че е по-добре да ни информира за посещението ти.

— Фридман — истински гражданин-патриот! Опитва се да ви метне. Играе някаква своя игра.

Кребс въздъхна. После се изправи, заобиколи Марч и застана зад гърба му, сложил длани върху косата на тила му.

— Когато това тук свърши, бих искал да те опозная по-отблизо. Честна дума. При положение, че от теб въобще остане нещо за опознаване. Защо човек като тебе тръгва по кривия път? Много ми е любопитно. От познавателна гледна точка. За да предотвратяваме подобни случаи в бъдеще.

— Похвален стремеж към самоусъвършенстване.

— Ето че пак започваш. Погрешен начин на мислене. Нещата в Германия се променят, Марч, при това отвътре, и ти можеше да бъдеш част от тези промени. Самият райхсфюрер се вълнува от новото поколение — вслушва се в нас, подкрепя ни. Той желае преустройство, по-голяма отвореност, диалог с американците. Времето на хора като Одило Глобокник си отива. — Кребс млъкна, след това прошушна в ухото на Марч: — Знаеш ли защо Глобус не може да те понася?

— Просвети ме.

— Защото го караш да се чувства глупав. А според законите на Глобус подобно провинение се наказва със смърт. Помогни ми, и аз ще те спася от него. — Кребс се изправи и отново заговори на висок глас: — Къде е момичето? Какви сведения е искал да й предаде Лутер? Къде е чантата му?

Все тези три въпроса, отново и отново.

 

 

Иронично погледнато, разпитите са полезни поне в едно отношение — от тях разпитваният може да получи толкова сведения, колкото разпитващите, ако не и повече. По въпросите, които задаваше Кребс, Марч можеше да прецени неговата осведоменост. В известни отношения тя бе много добра: Кребс знаеше например, че Марч е бил в моргата, както и че е взел чантата от летището. Но имаше един съществен пропуск. При положение че гестаповецът не играеше някаква дяволски коварна игра, той, изглежда, нямаше представа от какъв характер са сведенията, които Лутер предлагаше на американците. На тази крехка хипотеза почиваше единствената надежда на Марч.

След половин час, който не доведе до нищо, вратата се отвори и в стаята влезе Глобус, размахвайки дълга бухалка от полирано дърво. Зад него имаше двама яки мъжаги в черни униформи. Кребс скочи и отдаде чест.

— Направи ли задържаният пълни признания? — попита Глобус.

— Не, господин обергрупенфюрер.

— Каква изненада! Значи сега е мой ред.

— Разбира се.

Кребс се наведе и събра книжата си. Така ли само се стори на Марч или наистина зърна върху издълженото, безизразно лице искрица на съжаление, дори може би на погнуса?

 

 

Когато Кребс излезе, Глобус се заразхожда с дебнещи стъпки из стаята. Подсвиркваше си някогашна маршова партийна песен и влачеше бухалката по каменния под.

— Знаеш ли какво е това, Марч? — Попита той и като не получи отговор, продължи: — Не знаеш, а? Нямаш представа? Това е американско изобретение. Бухалка за бейзбол. Един приятел от американското посолство ми я донесе от Америка. — Глобус я завъртя няколко пъти над главата си. — Мисля да направя отбор на СС. Можем да играем мачове с американската армия. Как мислиш, а? Гьобелс страшно се запали. Смята, че американските маси ще посрещнат спектакъла с въодушевление.

Той облегна бухалката върху тежката дъбова маса и започна да разкопчава куртката си.

— Ако питаш мене, първата грешка беше през трийсет и шеста, когато Химлер реши, че всяко ченге в Райха трябва да се пъчи в униформа на СС. Тъкмо тогава се напълнихме с отрепки като тебе и със съсухрени дърти копелета като Артур Небе.

Глобус подаде куртката си на един от придружаващите го мъже и започна да навива ръкавите си. Внезапно закрещя:

— Господи, едно време знаехме как да се разправяме с такива като тебе! Ама сега се разплухме. Вече не питаме „Имаш ли гърбина?“, ами „Имаш ли докторат?“ Не ни трябваха докторати през четирийсет и първа на Изток, когато беше петдесет градуса под нулата и пикнята ти замръзваше още във въздуха. Да беше чул само какви ги дрънка Кребс! Щеше да ти капне мед на сърцето. По дяволите, той май е от твоята пасмина! — Глобус заговори с превзет глас: — „С ваше разрешение, господин обергрупенфюрер, бих искал първи да разпитам заподозрения. Мисля, че може да му се въздейства с по-деликатни методи.“ По-деликатни, да върви на майната си! Каква е ползата от тебе, Марч? Ако беше мой пес, щях да те натъпча с отрова.

— Ако бях твой пес, щях да я приема с удоволствие.

Глобус се ухили на един от двамата гестаповци.

— Само колко сме важни!

Той плю на дланите си и стисна бейзболната бухалка. След това се обърна към Марч:

— Прелистих досието ти. Виждам, че много те бива да пишеш. Разни там бележки, списъци. Непризнатият творец, а? Я ми кажи с коя ръка пишеш — с лявата или с дясната?

— С лявата.

— Пак лъжеш. Сложи дясната си ръка върху масата.

Марч имаше чувството, че гърдите му са приклещени в железни ремъци.

— Върви на майната си! — изрече той.

Глобус хвърли един поглед към двамата мъже и в следващия миг неумолими ръце сграбчиха Марч изотзад. Столът се изтърколи на пода и той се озова захлупил лице върху масата. Единият от гестаповците изви лявата му ръка високо зад гърба с такава сила, че Марч закрещя от болка, докато другият сграбчи свободната му дясна ръка. После почти се качи върху масата, заби коляно малко под десния лакът на Марч и остана така, приковал ръката му с дланта надолу към дървената повърхност. Само за секунди цялото му тяло се оказа стегнато в менгеме освен пръстите, които потрепваха едва-едва като крилата на уловена в капан птичка.

Глобус застана на метър от масата и леко докосна ставите на Марч с върха на бухалката. После я вдигна, описа широка тристаградусова дъга във въздуха, сякаш въртеше секира, и с всичка сила я стовари надолу.

Марч не припадна — поне не веднага. Двамата гестаповци го пуснаха и той се свлече на колене. От устата му се проточи струйка слюнка, която остави дълга следа по масата, като диря на охлюв. Ръката му бе все още опъната отгоре. Остана в тази поза известно време, додето най-сетне вдигна глава и видя останките от дланта си — непозната купчина месо и хрущяли върху касапски тезгях. Едва тогава загуби съзнание.

 

 

Стъпки в мрака. Гласове.

— Къде е момичето?

Ритник.

— Какви бяха сведенията?

Ритник.

— Какво открадна от летището?

Ритник, после още един.

Върху пръстите на ръката му се стовари ботуш, стъпка ги като фас и ги разля върху камъка.

 

 

Когато отново дойде на себе си, осъзна, че е проснат в ъгъла, а премазаната му ръка лежи до него като мъртвородено дете, оставено до майката. Някакъв мъж — най-вероятно Кребс — клечеше отпред и говореше нещо. Марч се опита да се съсредоточи.

— Какво е това? — питаше Кребс. — Какво означава?

Гестаповецът се задъхваше, сякаш бе тичал нагоре-надолу по стълбище. Стисна брадичката на Марч с едната си ръка и изви лицето му към светлината. В другата си ръка държеше свитък листове.

— Какво означава това, Марч? Намерихме ги скрити отпред в колата ти. Бяха залепени с лепенка под арматурното табло. Какво значи всичко това?

Марч дръпни глава и извърна лице към тъмнеещата стена.

 

 

Чук, чук, чук. Нейде в сънищата му. Чук, чук, чук.

 

 

След известно време — не можеше да определи колко, тъй като времето бе загубило измерение, ту ускоряваше ход, ту пълзеше едва-едва, готово да спре — пред очите му изникна бяла престилка. Блесна нещо стоманено — тънко острие, застинало вертикално във въздуха. Марч опита да се отдръпне, но нечии пръсти се сключиха около китката му и иглата се заби във вената. При първото докосване до ръката му изрева от болка, но в следващия миг усети как течността запълзява по вените и болката полека-лека утихва.

 

 

Лекарят, който помагаше на изтезаваните, бе стар и прегърбен — Марч преизпълнен от благодарност към него, имаше чувството, че човекът е прекарал в подземието десетки години. Мръсотията се бе напластила в порите, мракът бе издълбал торбички под очите му. Вършеше работата си безмълвно. Почисти раната, намаза я с прозрачна течност, от която лъхаше на болница и морга, и я стегна в превръзка с ластичен бинт. След това, все така безмълвно, двамата с Кребс помогнаха на Марч да се изправи. Сложиха го да седне на стола. На масата пред него имаше емайлирана кана със сладко, разредено с мляко кафе. В здравата му ръка пъхнаха цигара.