Робърт Харис
Фатерланд (16)

3.

Телефонната будка вонеше на урина и застоял цигарен дим. В мръсотията на земята лежеше стъпкан презерватив. „Хайде, обади се“, шепнеше Марч, почуквайки с монета от една райхсмарка по замъгленото стъкло, докато електронният сигнал на телефона й продължаваше да бръмчи необезпокояван в слушалката. Марч го остави да звъни дълго време, преди да затвори.

Отсреща едно магазинче за хранителни стоки тъкмо отваряше. Той пресече улицата. Купи шише мляко и половин топъл хляб, които лакомо взе да гълта, както стоеше на тротоара, усещайки през цялото време, че собственикът на магазинчето го наблюдава през стъклото. Хрумна му, че още отсега бе започнал да живее като беглец — спираше да се нахрани само когато случайно попаднеше на нещо за ядене, поглъщаше храната навън, в движение. По брадичката му се стичаше мляко. Изтри го с опакото на дланта си. Кожата му дращеше като шкурка.

Отново се огледа, за да види дали не го следят. От отсамната страна на улицата бавачка в униформа буташе бебешка количка. Отсреща възрастна жена влезе в телефонната будка. Един ученик бързаше към Хафел, стиснал в ръка яхта-играчка. Нормално, всичко изглеждаше нормално…

Съзнателният гражданин Марч хвърли шишето от млякото в една кофа за боклук и продължи по крайградския път.

Нямате свидетел. Нямате вече свидетел…

Цял гореше от гняв срещу Глобус, а чувството за вина още повече разпалваше яростта му. От Гестапо вероятно са видели показанията на Йост в досието на Булер. Проверили са във Военната школа и са установили, че вчера следобед Марч е идвал да го разпитва отново. На Принц Албрехт Щрасе са се задействали веднага. Значи с посещението си в казармата бе подписал смъртната присъда на Йост. Позволи си да задоволи своето любопитство и уби човек.

А ето че и американката не се обаждаше. Какво можеха да й направят? Задмина го военен камион, въздушното течение едва не го повлече и от недрата на мисълта му изплува образът на Шарлът Магуайър — просната в канавката, с натрошено тяло. „Берлинските власти дълбоко скърбят за тази трагична злополука… Шофьорът на превозното средство все още се издирва…“ Марч имаше усещането, че носи в кръвта си опасна болест. Може би трябваше да му окачат табелка: пазете се от този човек, той разпространява зараза. В главата му се стрелкаха откъслечни фрази:

Артур Небе: „Намерете Лутер, Марч. Намерете го, преди Глобус да се е докопал до него…“

Руди Халдер: „Миналата седмица двама от Сипо идваха в Архива да ме разпитват за тебе…“

Отново Небе: „Има оплакване от бившата ви съпруга. И от сина ви…“

Продължи да върви още половин час по раззеленяващите се улици, покрай високите стени от жив плет и назъбените огради на заможните къщи в околностите на Берлин. Когато стигна Далем, спря един студент, за да го попита за пътя. Забелязал униформата на Марч, младежът наведе глава. В Далем живееха много студенти. Момчетата като този младеж например си пускаха дълга коса чак до яката. Някои от момичетата носеха джинси — един господ знае откъде ги намираха. „Бялата роза“, студентското съпротивително движение, разраснало се за кратко през четирийсетте години до екзекутирането на неговите лидери, изведнъж се бе съживило отново. „Духът му продължава да живее“ провъзгласяваха графитите по стените. Членовете на „Бялата роза“ негодуваха срещу задължителната военна служба, слушаха забранена музика, разпространяваха бунтарски списания, бяха вечно тормозени от Гестапо.

Понесъл купчина книги, студентът отговори на въпроса на Марч с неопределен жест и облекчено продължи пътя си.

 

 

Къщата на Лутер бе разположена близо до Ботаническата градина, навътре от пътя — голяма извънградска вила от деветнайсети век в края на извита като сърп бяла чакълеста алея. Отпред беше паркирано сиво беемве без регистрационни номера, в което седяха двама мъже. Колата, както и цветът й не оставяха съмнения за самоличността им. Други двама сигурно наблюдаваха гърба на къщата и поне един обикаляше из близките улици на квартала. Когато Марч мина покрай тях, забеляза, че единият от гестаповците се обърна и каза нещо на другия.

Някъде бръмчеше машина за подрязване на трева, над алеята се стелеше дъх на прясно окосена зеленина. Къщата и паркът трябва да са стрували цяло състояние — може би не чак толкова, колкото резиденцията на Булер, но вероятно от този порядък. Под стряхата на покрива стърчеше червената кутия на поставена неотдавна алармена инсталация.

Марч позвъни и усети, че го оглеждат през шпионката в центъра на масивната врата. След половин минута вратата се отвори и на прага застана английска прислужница в черно-бяла униформа. Марч й подаде личната си карта и тя се отдалечи, за да я представи на господарката си, потраквайки по лъснатия дървен под. След това се върна и го въведе в затъмнената гостна. Из въздуха се носеше сладникавият мирис на одеколон. Госпожа Марте Лутер седеше на един диван, стиснала в ръка носна кърпичка. Тя вдигна поглед към Марч — безжизнени сини очи, набраздени от миниатюрните жилчици на вените.

— Някакви новини?

— За съжаление никакви, госпожо. Но бих искал да ви уверя, че за намирането на съпруга ви са мобилизирани всички усилия.

Дори не можете да си представите колко е вярно това, помисли Марч.

Беше жена, започнала вече да губи своята привлекателност, но твърдо решена да не се предава без съпротива. Тактиката й обаче бе погрешна — неестествено руса коса, тясна пола, копринена блуза, разкопчана малко повече, отколкото трябва и разкриваща гънка между възпълни, млечнобели гърди. Всичко в присъствието й издаваше третата съпруга. На бродираната възглавница до нея лежеше разтворена книга, обърната с корицата нагоре. „Балът на Кайзера“ от Барбара Картданд.

Върна му личната карта и се изсекна вносната кърпа.

— Моля, седнете. Изглеждате изтощен. Не сте имали време дори да се обръснете! Кафе? Или може би едно шери? Не, така ли? Роуз, донесете кафе за господин щурмбанфюрера. А аз бих се подкрепила с глътчица шери.

Седнал на ръба на дълбоко, покрито с цветна дамаска кресло и разтворил бележник върху коляното си, Марч слушаше многострадалния разказ на госпожа Лутер. Съпругът й? Прекрасен човек — да, може би малко сприхав наистина, но всичко се дължеше на нерви. Ах, горкият, очите му непрекъснато сълзяха — нима Марч не знаеше това? Тя му показа една снимка: Лутер в някакъв средиземноморски курорт, обут в смешни къси панталони и направил гримаса, с отекли очи зад дебелите стъкла на очилата. Госпожа Лутер продължи да разказва: и на такава възраст — през декември щеше да навърши шейсет и девет, бяха планирали да отпразнуват рождения му ден в Испания. Мартин беше приятел с генерал Франко — такъв мил и приятен човек. Познаваше ли го Марч?

Не, нямаше това удоволствие.

Както и да е. Но какво ли може да се е случило, просто се страхуваше да помисли — винаги й казваше къде отива, беше толкова внимателен. Наистина никога не бе постъпвал така. И все пак какво облекчение да поговори човек с някого, такова разбиране от страна на госта й…

Тя кръстоса крака и в стаята прошумоля копринена въздишка; полата се вдигна предизвикателно над заобленото коляно. Прислужницата се появи отново и сложи на масата пред Марч чаша за кафе, каничка със сметана и захарница. На господарката си сервира чашка шери и кристална гарафа, повече от половината празна.

— Да сте го чували да споменава имената Йозеф Булер или Вилхелм Щукарт?

Моментна гънка на съсредоточаване проряза маската на грима.

— Не, не си спомням… Не, определено не.

— Излиза ли съпругът ви миналия петък?

— Миналия петък? Мисля, че да. Излезе рано сутринта.

Тя сръбна от шерито. Марч си записа отговора й в бележника.

— И кога ви каза, че заминава?

— Същия следобед. Върна се около два часа. Каза, че е възникнало нещо непредвидено и че трябва да бъде в понеделник в Мюнхен. Тръгна в неделя следобед. Искаше да преспи в Мюнхен, за да е там на следващия ден отрано.

— Не ви ли каза по каква работа отива?

— В това отношение беше малко старомоден. Не обичаше да говори много за работата си.

— Как ви се стори преди заминаването?

— Ами раздразнителен както винаги. — Тя се засмя глуповато, като малко момиче. — Всъщност май беше малко по-загрижен от обикновено. Новините по телевизията винаги го потискаха — тероризмът, боевете на Изток. Все му говорех да не обръща внимание, казвах му, че няма никаква полза да се измъчва така, но той взимаше нещата толкова навътре… — Тя понижи глас. — През войната е имал нервен срив. Цялото това напрежение…

Щеше отново да се разплаче. Марч бързо се намеси:

— Кога се е случило това?

— Мисля, че през четирийсет и трета. Било е, преди да го познавам, разбира се.

— Разбира се. — Марч се усмихна и наведе глава. — Тогава сигурно сте ходели още на училище.

— Е, не съвсем…

Полата се вдигна още малко нагоре.

— Кога започнахте да се тревожите, че нещо може да му се е случило?

— Когато не се прибра в понеделник. Не мигнах цяла нощ.

— И във вторник сутринта се обадихте да съобщите за изчезването му, така ли?

— Тъкмо се канех да го направя, когато дойде обергрупенфюрер Глобокник.

— Искате да кажете, че той дойде, преди да се обадите в полицията? — Марч се опита да скрие изненадата в гласа си. — Кога точно стана това?

— Малко след девет. Каза, че иска да поговори със съпруга ми. Аз му обясних как стоят нещата. Обергрупенфюрерът прояви голяма загриженост.

— Не се съмнявам. Каза ли ви за какво иска да разговаря с господин Лутер?

— Не. Предположих, че е по партийни въпроси. Защо? — Изведнъж в гласа й прозвуча твърда, нотка. — Да не би да искате да кажете, че съпругът ми е извършил нещо нередно?

— Не, не, в никакъв случай…

Тя опъна полата върху коленете си и приглади гънките й с пръсти, обсипани с пръстени. След кратко мълчание каза:

— Господин щурмбанфюрер, защо водим този разговор?

— Пътувал ли е съпругът ви в Швейцария?

— Да, преди няколко години често се случваше да ходи там по работа. Защо?

— Къде е паспортът му?

— Няма го в кабинета. Вече проверявах. Но същото обясних и на господин обергрупенфюрера. Мартин винаги носеше паспорта у себе си. Казваше, че може да му потрябва. Навик от годините във Външно министерство. Уверявам ви, в това няма нищо необичайно, наистина нищо…

— Простете ми, госпожо. — Марч не се отказваше. — Алармената инсталация… Забелязах я на идване. Видя ми се нова.

Тя погледна надолу към скута си.

— Мартин я поръча миналата година. След като влязоха с взлом в дома ни.

— Двама мъже, нали?

Тя го погледна изненадано.

— Откъде знаете?

Бе направил грешка.

— Трябва да съм прочел показанията на съпруга ви в досието.

— Не е възможно. — Изненадата в гласа й се смени с подозрение. — Той никога не съобщи за случилото се.

— Защо?

Тя се канеше да каже нещо грубо — „Какво ви влиза в работата?“ или нещо подобно, — но видя израза в очите на Марч и промени решението си. Обясни примирено:

— Как ли не го молих, господин щурмбанфюрер. Но той беше категоричен. Отказа да съобщи. Не желаеше да ми каже и защо.

— Какво точно се случи?

— Беше миналата зима. Бяхме решили да си останем вечерта вкъщи. В последната минута позвъниха едни приятели и излязохме да вечеряме, отидохме в „Хорхер“. Когато се прибрахме, заварихме двама мъже точно в тази стая. — Тя се огледа, сякаш двамата още се криеха някъде наоколо. — Слава богу, приятелите ни влязоха заедно с нас. Ако бяхме сами… Като видяха, че сме четирима, избягаха през прозореца. — Тя посочи с ръка зад рамото на Марч.

— И съпругът ви сложи алармена инсталация, така ли? Взе ли някакви други предпазни мерки?

— Нае охрана. Четирима души. Пазеха на смени. Държа ги известно време и малко след Коледа ги освободи. Нямаше им доверие. Толкова се страхуваше, господин щурмбанфюрер.

— От какво?

— Не искаше да ми каже.

Кърпичката отново бе вкарана в употреба. От кристалната гарафа забълбука поредната доза шери. Червилото й бе оставило размазани розови следи по ръба на чашата. Отново беше на прага на сълзите. Марч си бе съставил погрешна преценка за нея. Очевидно беше силно разтревожена за съпруга си. Но още по-силно я тревожеше мисълта, че може би я е лъгал. Сенките на подозрението се гонеха една друга в ума й, пробягваха в погледа й. Друга жена? Някакво престъпление? Несподелена тайна? Може би беше избягал извън страната? Завинаги? Марч я съжали и за момент се замисли дали да не я предупреди, че Гестапо разследва съпруга й. Но защо да увеличава страданията й? И без това щеше скоро да научи. Дано поне не конфискуват къщата, каза си той.

— Госпожо, отнех ви твърде много време. — Марч затвори бележника си и се изправи. Тя го стисна отривисто за ръката и се взря в очите му.

— Ще го видя ли някога отново?

— Да — каза Марч на глас.

Не, беше отговорът му наум.

 

 

С облекчение напусна тъмната потискаща атмосфера на стаята и вдъхна свежия въздух навън. Агентите от Гестапо продължаваха да седят в беемвето. Проследиха го с поглед, докато се отдалечаваше. Той се поколеба за миг и след това зави надясно към гарата при Ботаническата градина.

Четирима души охрана!

Картината започваше да се прояснява пред очите му. Съвещание в къщата на Булер в петък сутринта. Присъстващи — Булер, Щукарт и Лутер. Свикана набързо среща; старци, обзети от панически страх — и не без основание. Може би на всеки е била възложена задача за изпълнение. Тъй или иначе, в неделя Лутер излита за Цюрих. Марч беше сигурен, че тъкмо той е изпратил шоколадовите бонбони от цюрихското летище в понеделник следобед, навярно преди да излети за някъде. Какво бе предназначението им? Не бяха подарък, а знак. Дали изпращането им трябваше да означава, че е изпълнил успешно задачата? Или че се е провалил?

Марч хвърли поглед през рамо. Да, сега вече го следяха, беше почти сигурен. Имали са достатъчно време да се организират, докато беше в дома на Лутер. Кои ли бяха агентите им? Жената със зеленото палто? Студентът с колелото? Нямаше смисъл. Не можеше да мери сили с Гестапо. Положително бяха поне трима-четирима. Той ускори крачка. Приближаваше гарата.

Въпрос: върнал ли се е Лутер след Цюрих обратно в Берлин или е останал извън страната? След като претегли фактите, Марч реши, че вероятно се е върнал. Телефонното обаждане в къщата на Булер вчера сутринта. „Булер? Кажи ми поне една дума. Кой е на телефона?“ — Това бе Лутер, нямаше съмнение. И тъй, да предположим, че Лутер е изпратил двата пакета, преди да се качи в самолета, някъде около пет часа. Значи се е приземил в Берлин към седем вечерта. И е изчезнал.

Гарата при Ботаническата градина бе разположена на електрическата крайградска жп линия. Марч си купи билет за една марка и почака при бариерата до приближаването на влака. Качи се и тъкмо когато вратите се затвориха, скочи обратно и притича по металния пешеходен мост до съседния перон. Две минути по-късно беше вече във влака, който отиваше в южна посока само за да слезе отново в Лихтерфелде и повторно да прекоси релсите. Гарата беше безлюдна. Марч пропусна първия влак в северна посока, качи се във втория и се настани на седалката. Във вагона имаше само още една бременна жена. Усмихна й се. Жената извърна поглед. Добър знак.

Лутер, Лутер. Марч запали цигара. Почти на седемдесет, с болно сърце и сълзящи очи. Дотам обзет от параноичен страх, че не си се доверил дори на жена си. Издебнали са те преди шест месеца, но по чудо си се отървал. Защо си тръгнал да се спасяваш след берлинското летище? Може би си минал през митническия контрол и си решил да се обадиш на приятелите си. В апартамента на Щукарт телефонът е звънял без отговор до опръсканата с кръв безмълвна спалня. На Шваненвердер, ако Айслер правилно бе определил часа на смъртта, Булер навярно вече е бил изненадан от убийците си. Дали са оставили телефона да звъни? Или някой от тях го е вдигнал, докато другите са държали жертвата си?

Лутер, Лутер — нещо се е случило, което те е накарало да побегнеш, да се стопиш в ледения дъжд на онази понеделнишка вечер.

Марч слезе на Готенландската гара. Още една задоволена прищявка на архитектурното въображение — мозаечни настилки, полиран мрамор, високи, трийсетметрови прозорци със стъклописи. Режимът затваряше църквите, за да ги замести с железопътни гари, прилични на катедрали.

Застанал върху пешеходния мост и загледан надолу към хилядите суетящи се пътници, Марч почти бе обзет от отчаяние. Безброй съществования — всяко понесло своите тайни, планове и мечти, своя товар от лична вина — се бяха устремили като река под него, забързани в различни посоки, без да се докосват, отделни и затворени в себе си. Да си въобрази, че самичък може да открие един-единствен старец сред толкова други човешки същества — за пръв път тази мисъл му се стори неосъществима, абсурдна.

Но за Глобус това не бе трудно. Марч забеляза, че вече са успели да подсилят полицейското наблюдение. Сигурно го бяха сторили през последния половин час. Патрулите на Орпо внимателно оглеждаха всеки мъж над шейсет години. В момента тъкмо арестуваха някакъв протестиращ скитник без документи.

Глобус! Марч се извърна от перилата и стъпи върху спускащия се надолу ескалатор, за да тръгне да търси едничкия човек в Берлин, който навярно можеше да спаси живота му.