Робърт Харис
Фатерланд (19)

6.

Строени върху пистите на летище „Херман Гьоринг“, в маранята от бензинови пари просветваха пътническите самолети от новото поколение — синьо-белите боинги на Пан-Америкън, боядисаните в червено, бяло и черно декорирани със свастики юнкерси на Луфтханза.

Берлин имаше две летища. Темпелхоф, близо до центъра, беше за вътрешни полети на къси разстояния. Международните полети се обслужваха от „Херман Гьоринг“ в северозападните предградия на столицата. Новите сгради на берлинския терминал представляваха продълговати ниски постройки от мрамор и стъкло, проектирани, разбира се, от Шпеер. Пред залата за пристигащи се извисяваше статуя на Хана Райч, първата жена военен летец на Германия, изработена от претопени корпуси на спитфайъри и ланкастъри. Тя се взираше в небето, бдейки зорко за неканени гости. Зад нея се виждаше надпис: ДОБРЕ ДОШЛИ В БЕРЛИН, СТОЛИЦАТА НА ВЕЛИКИЯ ГЕРМАНСКИ РАЙХ. Надписът бе на пет езика.

Марч плати на шофьора на таксито, даде му бакшиш и се отправи по наклонената площадка пред сградата към автоматичните врати. Въздухът наоколо му бе студен и изкуствен — пропит с мирис на самолетно гориво, раздиран от крясъците на хъркащи двигатели. После вратите се отвориха, затвориха се със съскане зад гърба му и той се озова в шумоизолираната колба на залата за излитащи.

Полет номер четиристотин и едно на Луфтханза за Ню Йорк. Умоляват се пътниците да се отправят към изход номер осем за отвеждане в самолета…

Последно повикване за полет номер нула четиринайсет на Луфтханза за Теодерихсхафен. Умоляват се пътниците…

Марч отиде най-напред да вземе резервирания си билет от специалното гише на Луфтханза. След това се отправи към контролното гише, където паспортът му бе прегледан най-внимателно от една блондинка, която носеше надпис „Джина“ и значка с пречупен кръст на левия си ревер.

— Имате ли багаж за предаване, господин щурмбанфюрер?

— Не, благодаря. Нося само това. — Марч посочи малкия си куфар.

Тя му върна паспорта с бордовата карта вътре. Действието бе съпроводено от усмивка, бляскава и безжизнена като неон.

— Имате трийсет минути до качването в самолета. Приятно пътуване, господин щурмбанфюрер.

— Благодаря ви, Джина.

— Пак заповядайте.

— Благодаря.

Кланяха се един на друг като двойка японски бизнесмени. Пътуването със самолет разкриваше пред Марч един нов свят — непозната страна със свои собствени загадъчни ритуали.

Той проследи стрелките за тоалетната. Вътре избра най-отдалечената от умивалниците кабина, заключи вратата, отвори куфара и извади кожената чанта. След това седна и смъкна ботушите си. Върху хромираните повърхности и фаянса се отразяваше бяла светлина.

Останал по гащета, Марч пъхна ботушите и униформата в чантата, сложи по средата лугера, след това затвори ципа и го заключи. Пет минути по-късно излезе от кабината преобразен. Сложил светлосив костюм, бяла риза, бледосиня вратовръзка и кафяви мокасини, арийският свръхчовек се бе превърнал отново в обикновен гражданин. Забеляза превъплъщението си в очите на другите. Край на уплашените погледи. Служителят на гардероба за багаж, където предаде кожената чанта, беше навъсен. Подаде на Марч квитанцията.

— Гледайте да не я загубите. Без квитанция хич не се връщайте. — И посочи с глава към надписа зад гърба си: „Внимание! Получаване на вещи само срещу квитанция!“

Марч се завъртя в зоната за паспортна проверка, изучавайки мерките за сигурност. Първа преграда: проверка на бордовата карта, която човек можеше да получи само срещу редовна виза. Втора преграда: повторна проверка на самата виза. От двете страни на изхода стояха трима полицаи от Гранично-митническата охрана с автомати в ръце. Възрастният мъж пред Марч бе огледан особено внимателно. Преди да му махне да върви нататък, служителят от паспортния контрол се обади на някого по телефона. Очевидно още търсеха Лутер.

Когато дойде ред на Марч, той забеляза объркването в погледа на паспортния служител. Щурмбанфюрер от СС с двайсет и четири часова виза? Традиционните белези, обикновено тъй недвусмислено сочещи ранга и привилегиите, сега изискваха прекалено усилие, за да бъдат разчетени. В израза на служителя се бореха любопитство и сервилност. Както обикновено, надделя сервилността.

— Приятно пътуване, господин щурмбанфюрер.

От другата страна на преградата Марч продължи да изследва охраната. Целият багаж минаваше през рентгенов контрол. Претърсиха го. След това го накараха да отвори куфара си. Провериха всяка вещ от съдържанието — отвориха ципа на тоалетната чантичка, махнаха капачката на флакона с пяна за бръснене и помирисаха пулверизатора. Служителите работеха с бдителността на хора, които знаят, че ако по време на смяната им някой самолет бъде отвлечен или гръмне във въздуха от бомба на терористи, в следващите пет години със сигурност ги чака концлагер.

Най-сетне Марч мина през всички проверки. Потупа вътрешния си джоб, за да се увери, че пълномощното на Щукарт е все още там, и прехвърли месинговия ключ в другата си ръка. След това седна на бара, поръча си голямо уиски и запали цигара.

 

 

Качи се на борда на юнкерса десет минути преди излитане. Това беше последният полет за Цюрих през този ден и самолетът бе пълен с бизнесмени и банкери в тъмни костюми с жилетки, които четяха финансови вестници, печатани на розова хартия. Марч седна до прозореца. Седалката до него бе празна. Отпусна се на мястото си и затвори очи. В самолета се разнасяха звуците на кантата от Бах. Двигателите отвън заработиха. Заизкачваха се по гамата — от тих напев до остър, писклив звук, включвайки се един след друг в изпълнението като гласове в някой хор. Самолетът леко се раздруса и се плъзна по пистата.

Трийсет и три от последните трийсет и шест часа Марч бе прекарал буден. И ето че сега музиката го обгърна, вибрациите на самолета приспивно го полюшваха. Потъна в сън.

Пропусна да види разясненията по аварийните мерки за сигурност. Излитането едва докосна заспалото му съзнание. Така и не забеляза как до него седна някой.

Едва когато се бяха издигнали на 10 000 метра височина и пилотът съобщаваше на пътниците, че в момента прелитат над Лайпциг, Марч отвори очи. Стюардесата се бе навела към него и го питаше дали би искал нещо за пиене. Той отвори уста, за да изрече „Едно уиски“, но така и не успя да довърши фразата си от удивление. На седалката до него, престорено вглъбена в страниците на някакво списание, седеше Шарлът Магуайър.

 

 

Рейн се виеше отдолу като широка метална лента под гаснещите лъчи на слънцето. Марч никога не бе виждал реката от въздуха. „От враг не бой се, родино мила,/ край Рейн ти имаш вярна закрила.“ Някогашна песен от детството, спомен за нечии пръсти, блъскащи по клавишите на разстроено пиано в студен физкултурен салон. Кой ли бе автор на думите? Не си спомняше вече.

Прелитането над реката означаваше, че са напуснали пределите на Райха и са вече в Швейцария. В далечината се виждаха планини — сивкавобели, забулени в мъгли. Отдолу се редяха стройните правоъгълници на полята и тъмните петна на боровите гори; мяркаха се островърхи червени покриви и миниатюрни бели църкви.

Когато той бе отворил очи, тя бе избухнала в смях, забелязвайки изненадата върху лицето му. Закоравелите престъпници, даже Гестапо и СС сигурно не можеха да му се опънат, бе казала, но май никога не беше сърбал попарата на американската преса.

Марч бе изругал, а тя го бе погледнала с широко разтворени, подигравателно невинни очи, като някоя от дъщерите на Макс Йегер. Нарочно зле изиграна роля, от което изпълнението само печелеше — обръщаше яда му срещу него самия, правеше го също актьор в комедията.

Жестикулирайки с пластмасовата чаша уиски, беше настояла да му обясни всичко, независимо дали желаеше да я чуе, или не. Лесно се справила със задачата. Нали й бил казал, че излита за Цюрих същата вечер. Имало само един полет. На летището обяснила на служителката от Луфтханза, че трябвало да придружава щурмбанфюрер Марч, но закъсняла. Не биха ли могли да й дадат място до неговото? Съгласили се, което означавало, че той положително е на борда.

— И ви намерих заспал — приключи тя. — Като младенец.

— А ако ви бяха казали, че в списъка на пътниците не фигурира името Марч?

— Пак щях да тръгна. — Раздразнението му я ядосваше. — Чуйте, и без това вече разполагам с по-голямата част от историята. Афера с картини. Двама мъртви партийни босове. Третият офейква. Опит за бягство зад граница. Таен влог в швейцарска банка. В най-лошия случай сама в Цюрих все щях да открия някоя допълнителна брънка. А в най-добрия можеше да очаровам дотам господин Цауг, че да ми даде интервю.

— Не се съмнявам в това.

— Не гледайте толкова уплашено, господин щурмбанфюрер. Няма никъде да спомена името ви.

Цюрих е разположен само на двайсет километра южно от Рейн. Самолетът започна бързо да се спуска. Марч допи уискито си и постави празната пластмасова чаша върху табличката, която стюардесата му поднесе. Шарлът Магуайър също изпразни чашата си на един дъх и я сложи до неговата.

— Поне за уискито сме на едно мнение, господин Марч — усмихна се тя.

Той се обърна към прозореца. Да, наистина бе надарена да му създава чувството, че е глупак. Тевтонско ченге. Първо пропусна да му каже за телефонното обаждане на Щукарт. След това го подмами да я заведе със себе си в апартамента му. Тази сутрин, вместо да изчака да я потърси, бе разпитвала оня американски дипломат, Найтингейл, за швейцарските банки. И като капак на всичко му сервира това тук. Все едно, че по петите непрекъснато го следваше дете — вироглаво, интелигентно, досадно, лъжливо, опасно дете. Тайно пипна джобовете си, за да провери дали пълномощното и ключът са още там. Никак нямаше да се учуди, ако се окажеше, че ги е измъкнала, докато е спал.

Юнкерсът всеки момент щеше да кацне. Като на ускорена кинолента покрай тях все по-бързо пробягваха картини от швейцарския пейзаж — трактор в една нива, път с няколко запалени фарове в сивкавия полуздрач и след това — раздрусване, после още едно. Бяха се приземили.

Бе си представял летището на Цюрих по друг начин. Отвъд корпусите на самолетите и хангарите се простираха гористи хълмове. По нищо не личеше, че наблизо има град. За миг се зачуди дали Глобус не е научил за мисията му и не е наредил да отклонят самолета. Може би се бяха приземили в някоя затънтена въздушна база в Южна Германия. Но след това пред очите му изникна надписът ЦЮРИХ върху сградата на терминала.

Щом самолетът окончателно спря, пътниците — повечето от които всекидневно пътуваха служебно по този маршрут — се изправиха като един. Тя също бе станала — смъкваше куфара си и оня абсурден син шлифер. Марч се провря покрай нея.

— Извинете.

Тя наметна шлифера.

— Сега накъде?

— Аз отивам в хотела си, госпожице. А какво ще правите вие, си е ваша работа.

Марч успя да се мушне пред един дебел швейцарец, който пъхаше някакви книжа в кожено дипломатическо куфарче. Маневрата я остави заклещена на известно разстояние зад него. Докато се придвижваха между седалките и слизаха по стълбата от самолета, Марч не погледна нито веднъж назад. Енергично прекоси залата на пристигащите, забързан към гишето за паспортна проверка, така че, когато стигна там, бе изпреварил повечето пътници и се нареди почти в началото на опашката. Чу зад себе си раздвижване, предизвикано от опитите й да го настигне.

Швейцарският граничен служител, млад човек със сериозно изражение и увиснали мустаци, прелисти паспорта му.

— По работа или на разходка, господин Марч?

— По работа.

Съвсем определено по работа.

— Един момент, моля.

Служителят вдигна телефона, набра три цифри, извърна се с гръб към Марч и прошепна нещо в слушалката. След това каза:

— Да, да. Разбира се.

Затвори телефона и върна паспорта на Марч.

Двамата го чакаха край лентата за багаж. Забеляза ги от петдесет метра разстояние — две широкоплещести фигури с късо подстригани коси, солидни черни обувки и бежови, препасани с колан шлифери. Полицаи — не можеше да ги сбъркаш никъде по света. Мина покрай тях, без дори да ги погледне и макар да не ги виждаше, усети, че тръгват по петите му. После извървя безпрепятствено зеления митнически коридор и излезе в общата зала. Такси. Къде да намери такси?

Трак-трак, трак-трак, разнесе се зад гърба му.

Навън беше с няколко градуса по-студено, отколкото в Берлин. Трак-трак, трак-трак. Марч рязко се обърна. Видя я зад себе си — загърната в шлифера, стиснала куфара в ръка, кацнала върху високите си токчета.

— Махайте се, госпожице. Не разбирате ли? Или може би искате писмено нареждане? Върнете се в Америка и публикувайте идиотската си история. Аз имам да върша сериозна работа.

Без да дочака отговора й, той отвори задната врата на едно такси, хвърли вътре куфара си и се качи.

— „Бо о Лак“ — каза на шофьора.

Таксито напусна летището, излезе на магистралата и потегли към града. Денят почти си бе отишъл. Проточил врат, Марч погледна през задното стъкло и видя, че на десет метра разстояние надлежно ги следва друго такси, а зад него се носи бял мерцедес без регистрация. Господи, ама че комедия! Глобус преследваше Лутер, той самият преследваше Глобус, Шарли Магуайър преследваше него, а сега по петите им беше и швейцарската полиция. Марч запали цигара.

— Не можете ли да четете? — попита шофьорът и посочи една табелка: „Бъдете така любезни да не пушите“.

— Добре дошъл в Швейцария — промърмори Марч. Смъкна стъклото на прозореца с няколко сантиметра и струята синкав дим се изниза в прохладния въздух.

Цюрих бе по-красив, отколкото си го бе представял. Центърът на града му напомни Хамбург. Старинни сгради, скупчени покрай брега на ширналото се езеро. Трамваи в зелено и бяло дрънчаха по улиците покрай бляскави витрини и кафенета. Шофьорът слушаше „Гласът на Америка“. В Берлин програмата бе едно непрекъснато пращене, но тук се чуваше ясно. „Искам да държа ръката ти“ пееше младежки глас на английски. „Искам да държа ръкааата ти!“ Разнесе се буря от екзалтирани момичешки писъци.

Хотелът бе на няколко метра разстояние от езерото. Марч плати на шофьора в райхсмарки — всички страни в Европа приемаха райхсмарки, които представляваха общата европейска валута — и прекрачи прага. Вътре го посрещна обещаният от Небе разкош. Стаята му струваше половин заплата. Всеки осъден би бил щастлив да прекара една нощ на такова място… Докато се регистрираше, зърна нещо синьо да просветва на входа, последвано незабавно от двата бежови шлифера. Аз съм същинска кинозвезда, помисли си той пред вратата на асансьора. Където и да отида, влача след себе си двама детективи и една брюнетка.

 

 

Марч разгърна картата на Цюрих върху леглото и седна отстрани, потъвайки в пухения дюшек. Разполагаше с толкова малко време. Върху картата водната шир на Цюрихското езеро се бе врязала в мрежата от улици като синьо острие. Според информацията на Крипо Херман Цауг живееше на Зее Щрасе. Марч намери улицата. Минаваше покрай източния бряг на езерото, на около четири километра южно от хотела.

Някой почука леко на вратата. Мъжки глас произнесе името му. Какво искаха пък сега? Марч прекоси стаята и рязко дръпна вратата. В коридора стоеше келнер с поднос в ръка. Изглеждаше уплашен.

— Извинете, господине. Дамата от стая номер двеста седемдесет и седем ви поднася почитанията си.

— Да, разбира се.

Марч се дръпна, за да го пусне да мине. Келнерът колебливо влезе, сякаш се боеше, че Марч може да го удари. Остави подноса, почака малко за бакшиш и като видя, че няма да получи нищо, си отиде. Марч заключи вратата след него.

На масата се мъдреше бутилка уиски марка „Гленфидих“ с бележка, която съдържаше една-единствена дума: „Разведряване?“

 

 

Стоеше прав край прозореца, разхлабил възела на вратовръзката си, и пиеше малцовото уиски с поглед, зареян към Цюрихското езеро. Покрай черното водно пространство лъкатушеше огърлица от жълти фенери; по повърхността му подскачаха и примигваха хиляди червени, зелени и бели светлинки. Марч отново запали цигара — може би за стотен път през тази седмица.

Долу, на алеята под прозореца, се смееха хора. Светла точка прекосяваше езерото. Нямаше Голяма палата, маршируващи отряди, униформи. За пръв път от… от колко време наистина?… Може би поне от година Марч бе далеч от желязно-гранитната снага на Берлин. Да, така беше. Вдигна чашата и се взря в прозрачното й съдържание. На света действително имаше други съществования, други градове.

Забеляза, че заедно с бутилката тя бе поръчала и две чаши. Седна на ръба на леглото и погледна към телефона. Забарабани с пръсти по малката масичка.

Лудост.

Тя често стоеше полуусмихната, пъхнала дълбоко ръце в джобовете, с леко извърната настрани глава. Марч си спомни, че в самолета носеше червена вълнена рокля с кожен колан. Имаше хубави крака, обути в черни чорапи. И когато бе ядосана или развеселена — а това беше през по-голямата част от времето, — подръпваше с пръсти кичура зад ухото си.

Смехът навън заглъхна.

Къде сте били през последните двайсет години? Изпълненият с презрение въпрос, който му бе отправила в апартамента на Щукарт. Тя знаеше толкова много неща. Образът й танцуваше около него.

Милионите евреи, изчезнали безследно по време на войната…

Марч обърна бележката й в ръката си, наля си още едно уиски и легна на леглото. Десет минути по-късно вдигна слушалката и каза на телефонистката:

— Стая номер двеста седемдесет и седем.

Лудост, лудост.

 

 

Двамата се срещнаха във фоайето, под ветрилообразните листа на избуяла палма. В отсрещния ъгъл музикантите от един щрайхквартет скрибуцаха на инструментите си избрани мелодии от „Прилепът“.

— Уискито е много добро — каза Марч.

— Лула на мира.

— Лулата е приета. Благодаря. — Той погледна към възрастната челистка. Дебелите й крака бяха широко разкрачени, все едно доеше крава. — Един господ знае от къде на къде трябва да ти вярвам.

— Един господ знае от къде на къде аз трябва да вярвам на теб.

— Основни правила — каза строго Марч. — Първо: оттук нататък никакви лъжи. Второ: правим това, което аз кажа, независимо дали искаш, или не. Трето: показваш ми какво възнамеряваш да публикуваш и ако те помоля да премълчиш нещо, го правиш. Разбрано?

— Сделката е сключена.

Тя се усмихна и му подаде ръка. Той я пое. Усети спокойната увереност на ръкостискането й. За пръв път забеляза, че около китката си носи мъжки часовник.

— Какво те накара да промениш решението си? — попита тя.

Марч пусна ръката й.

— Готова ли си за излизане?

Все още носеше червената рокля.

— Да.

— Имаш ли бележник?

Тя потупа джоба на шлифера си.

— Никъде не ходя без бележник.

— Аз също. Да вървим.

 

 

Швейцария бе малка галактика от светлини сред огромна черна бездна. Отвсякъде я обграждаха врагове — Италия от юг, Франция от запад, Германия от север и от изток. Оцеляването й бе непрекъснат повод за удивление — казваха му „швейцарското чудо“.

Люксембург бе станал Мозелланд, Елзас-Лотарингия се бе превърнала във Вестмарк, Австрия — в Остмарк. Колкото до Чехословакия — това недоносче на Версай се бе смалило до Протектората Бохемия и Моравия. Полша, Латвия, Литва, Естония — всички те бяха изчезнали от картата на света. На изток Германската империя завършваше с четирите райхскомисариата — Остланд, Украйна, Кавказ и Подмосковието.

Дванайсет западни държави — Португалия, Испания, Франция, Ирландия, Великобритания, Белгия, Холандия, Италия, Дания, Норвегия, Швеция и Финландия — бяха сплавени от Германия според клаузите на Римския договор в общ търговски съюз. Немският бе официален втори език във всички училища. Хората караха немски коли, слушаха немски радиоапарати, гледаха програми на немски телевизори, работеха във фабрики, които бяха немска собственост, оплакваха се от поведението на немските туристи в пренаселените от немци курорти, докато немските отбори неизменно печелеха всяко международно спортно състезание освен мачовете по крикет, който и без това се играеше единствено от англичаните.

Във всичко това само Швейцария беше запазила неутралитет. Фюрерът имаше други намерения. Но когато стратезите от Вермахта най-сетне бяха готови с плана за покоряване на швейцарската държава, вече бе настъпил застойният период на Студената война. Като парче ничия земя Швейцария с течение на годините стана удобна и за двете противникови страни. Превърна се в място за тайни срещи и преговори.

— В Швейцария има само три групи граждани — бе казал на Марч експертът от Крипо. — Американски шпиони, немски шпиони и швейцарски банкери, които се опитват да измъкнат парите на първите два вида.

През последното столетие тези банкери се бяха заселили по северния бряг на Цюрихското езеро като богат наносен пласт — тинестата ивица на парите. Също както на Шваненвердер, къщите им бяха обърнали към света безизразно лице с високи зидове и яки порти, укрепени отзад със стени от гъсти дървета.

Марч се наведе напред и каза на шофьора:

— Намалете, ако обичате.

Представляваха истинска процесия — таксито с Марч и Шарли, а зад него още две коли с по един швейцарски полицай на кормилото. Белрив Щрасе премина в Зее Щрасе. Марч броеше номерата на къщите.

— Спрете ей тук.

Таксито свърна и спря край бордюра. Полицейските коли ги задминаха. Стоповете им просветнаха на стотина метра по-нататък. Шарли се огледа:

— Сега какво?

— Сега ще разгледаме къщата на доктор Херман Цауг.

Той плати на шофьора, който обърна колата и пое обратно към центъра на града. По пътя нямаше никакво движение.

Всички резиденции бяха добре защитени, но тази на Цауг — третата по ред — беше истинска крепост. Високите три метра порти бяха от здрав метал и от двете им страни се издигаше каменна ограда. Контролна камера оглеждаше входа. Марч хвана Шарли под ръка и двамата тръгнаха като влюбени, излезли да се насладят на свежия въздух. Пресякоха пътя и изчакаха на отсрещната странична алея. Марч погледна часовника си. Минаваше девет. Изтекоха пет минути. Тъкмо се канеше да предложи да си вървят, когато се чу бръмчене и дрънкане на сложни механизми и портите взеха да се отварят.

— Някой излиза — прошепна Шарли.

— Не. — Марч кимна по посока на пътя. — Някой идва.

Лимузината бе огромна и мощна — английско бентли, цялото черно. Появи се откъм града с бърза скорост, зави рязко и пое по алеята. Отпред седяха шофьорът и още един мъж, отзад просветна нечия посребрена коса — вероятно на Цауг. Марч едва успя да забележи колко ниско е легнало купето. Подир това гумите една след друга се пребориха със съпротивлението на бордюра, изсвистяха върху тротоара и бентлито се скри от поглед. Вратите започнаха да се затварят, но на половината път спряха. Откъм къщата с бърза крачка изскочиха двама мъже.

— Хей, вие! — извика единият от тях. — Вие двамата! Не мърдайте!

Той излезе на пътя. Марч сграбчи Шарли за лакътя. Точно в този миг една от полицейските коли тръгна на заден ход към тях с бясно ръмжене. Мъжът погледна надясно, поколеба се и се върна обратно. Колата рязко спря. Отвътре смъкнаха стъклото на прозореца. Чу се уморен мъжки глас:

— Качвайте се, да ви вземат дяволите!

Марч отвори задната врата, пусна Шарли пред себе си и влезе след нея. Швейцарският полицай обърна колата с три бързи маневри и запраши към града. Мъжете от охраната на Цауг се бяха скрили, портите издрънчаха и се затвориха. Марч се обърна и се загледа през задния прозорец.

— Всичките ви банкери ли имат такава солидна охрана?

— Зависи кои са клиентите им.

Полицаят нагласи огледалото за обратно виждане и надзърна в него, за да ги огледа. Наближаваше петдесетте, очите му бяха зачервени.

— Не сте ли намислили още някое приключение, господин Марч? Може би някоя и друга тупаница, а? Няма да е зле, ако следващия път ни предупредите.

— Мислех, че задачата ви е да ни следите, а не да ни охранявате.

— „Следене и охрана в случай на нужда“ — такива са инструкциите. Между другото, в колата отзад е колегата ми. Ама че шибан ден! Извинете за израза, госпожице — никой не ни каза, че ще има и жена.

— Може ли да ни откарате обратно в хотела? — попита Марч.

Полицаят измърмори недоволно.

— Значи освен другите си задължения да стана и шофьор, а? — Той включи радиотелефона и каза на колегата си: — Паниката се отменя. Тръгваме обратно към „Бо о Лак“.

Шарли бе разтворила бележника в скута си и пишеше:

— Кои са тия хора?

Марч се зачуди дали да й отговори, но после си помисли: има ли значение?

— Този господин и колегата му са от швейцарската полиция. Имат за задача да ме спрат, ако реша да избягам зад граница, докато съм извън Германския райх. А също и да се погрижат да се върна невредим там.

— Искаш да кажеш, че съществува опасност да не се върнеш невредим? — попита Шарли.

— Очевидно.

— Господи!

Тя си записа нещо. Марч извърна поглед. Отляво, на няколко километра навътре от езерото, светлините на Цюрих образуваха жълта лента върху тъмната водна повърхност. Дъхът му замъгли стъклото.

Цауг навярно се прибираше от банката. Беше късно, но гражданите на Цюрих печелеха парите си с прилежен труд — дванайсет или четиринайсет часа на ден бе обичайно работно време. До къщата на банкера можеше да се стигне само по този път, което изключваше най-ефективната предохранителна мярка, а именно — всекидневната промяна на маршрута. Самата Зее Щрасе, която граничеше от едната страна с езерото, а от другата се пресичаше с няколко десетки малки улички, беше истински кошмар за един телохранител. Това обясняваше доста неща.

— Забеляза ли колата му? — каза Марч на Шарли. — Колко беше тежка. А също и звукът на гумите. В Берлин има доста такива. Бентлито беше бронирано. — Марч прокара пръсти в косата си. — Двама телохранители, порта като в затвор, контролни камери и бронирана кола. Що за банкер е това?

Не виждаше ясно лицето й в мрака, но усещаше възбудата й до себе си.

— Забрави ли, че носим пълномощното? — каза тя. — Какъвто и банкер да е, сега той е нашият банкер.