Робърт Харис
Фатерланд (13)

8.

Прочутата усмивка на президента Кенеди грейна от пет хиляди километра разстояние. Беше застанал зад гора от микрофони и говореше пред претъпкан стадион. Зад него се вееха знамена в червено, бяло и синьо — „Нов мандат за Кенеди!“, „Хиляда деветстотин шейсет и четири — още четири!“ Той каза нещо, което Марч не разбра, и тълпата му отвърна с ентусиазирани овации.

— За какво говори?

Телевизорът хвърляше синкави отблясъци в тъмния апартамент на Щукарт. Тя започна да превежда:

— „Германците имат едно обществено устройство, ние — друго. Но всички сме жители на една планета. И докато нашите два народа помнят това, аз искрено вярвам, че можем да живеем в мир.“ На това място — заставка с бурни аплодисменти от нямата публика.

Беше събула обувките си и лежеше по корем на пода пред телевизора.

— Виж, това вече е нещо по-сериозно. — Изчака, докато Кенеди свърши, и отново преведе думите му: — Каза, че по време на посещението си тук през есента възнамерява да повдигне въпроса за човешките права. — Тя се изсмя и тръсна глава. — Господи, Кенеди е такова леке! Единственото, от което се интересува, е как да увеличи електората си през ноември.

— Какво точно има предвид с „въпроса за човешките права“?

— Има предвид хилядите дисиденти, които вие тук затваряте в концлагери. Милионите евреи, изчезнали безследно по време на войната. Мъченията. Убийствата. Извинете, че споменавам всичко това, но ние застъпваме абсурдния буржоазен възглед, че човешките същества имат права. Къде сте били през последните двайсет години?

Презрението в гласа й го жегна. Никога преди не бе говорил истински с американци. Беше се случвало да срещне някой и друг турист, но това бяха хора, развеждани из столицата с придружители — показваха им само онова, което Министерството на пропагандата смяташе за необходимо. Също като представители на Червения кръст, извършващи инспекция в някой концентрационен лагер. Докато я слушаше сега, му дойде наум, че може би познава близкото минало на неговата страна по-добре от самия него. Искаше му се да се защити по някакъв начин, но не знаеше как.

— Приказвате като политик — бе всичко, което можа да каже. Тя не си направи труда да му отговори.

Марч отново се загледа във фигурата на екрана. Въпреки очилата и оплешивяващото теме Кенеди излъчваше младежка енергия.

— Ще спечели ли? — попита той.

Тя не отговори. За момент Марч помисли, че е решила да не разговаря с него. Но след това чу гласа й:

— Да. Изглежда в доста добра форма за човек на седемдесет и пет години, нали?

— Така е.

Запалил цигара, Марч стоеше на около метър от прозореца и непрекъснато местеше поглед от телевизора към площада. Нямаше много движение — повечето от хората се връщаха от вечеря или от някой филм. Под статуята на Тот бяха застанали двама влюбени, хванати за ръка. Може би бяха от Гестапо — трудно му беше да прецени.

Милионите евреи, изчезнали безследно по време на войната… Рискуваше военен съд само затова, че разговаря с нея. И все пак в главата й сигурно бе скрита съкровищница от хаотични знания, които за нея не притежаваха стойност, но за него биха представлявали безценно злато. Ако само можеше някак да преодолее яростното й негодувание, да заобиколи пропагандата…

Не. Абсурдна мисъл. И така си имаше предостатъчно проблеми.

На екрана се появи руса говорителка с тържествено изражение. Зад нея се виждаха снимки на Кенеди и Фюрера, както и една-единствена дума — „Разведряване“.

Шарлът Магуайър си бе наляла чаша уиски от барчето с питиетата. Вдигна я към телевизора, имитирайки подигравателно наздравица, и каза:

— За Джоузеф П. Кенеди, Президент на Съединените щати — миротворец, антисемит, бандит и мръсник. Дано се печеш на вечен огън в ада!

Часовникът навън удари десет и половина, десет и четирийсет и пет, единайсет. Тя каза:

— Може би приятелят ви все пак е сметнал за по-благоразумно да не дойде.

Марч поклати глава.

— Ще дойде.

Няколко минути по-късно една очукана синя шкода навлезе в площада. Обиколи го бавно веднъж, после се върна и спря пред входа на блока. Откъм страната на шофьора се появи Макс Йегер, от другата страна слезе дребен мъж с износено спортно сако и мека шапка. В ръката си държеше лекарска чанта. Той примигна нагоре към четвъртия етаж и понечи да тръгне назад, но Йегер го хвана за рамото и го избута към входа.

В притихналия апартамент се разнесе звън.

— Най-добре е през цялото време да мълчите — каза Марч.

— Както кажете. — Тя повдигна рамене.

Марч отиде в антрето и вдигна слушалката на домофона.

— Здравей, Макс.

Натисна бутона и след това отключи вратата. В коридора нямаше никой. След минута камбанката на асансьора оповести пристигането му и оттам се появи нисичкият мъж. Шмугна се бързо в апартамента на Щукарт, без да промълви дума. Беше към петдесетте и около него, подобно на лош дъх, се усещаше атмосферата на тъмни задни улички — на нечисти сделки и двойно счетоводство, на игрални маси, прибрани набързо при шума от стъпки по стълбите. Йегер го следваше по петите. Когато забеляза, че Марч не е сам, мъжът се сви уплашено в ъгъла.

— Коя е тая жена? — Той се обърна към Йегер: — Защо не ми споменахте нищо за жена? Коя е тя?

— Млъквай, Вили — каза Макс и го побутна към гостната.

Марч се обади:

— Не й обръщай внимание, Вили. По-добре виж това тук.

Той включи настолната лампа и насочи светлината нагоре. Вили Щифел плъзна поглед по вратата на сейфа.

— Английско производство — каза той. — Броня сантиметър и половина. Издръжлива на опън стомана. Сложен механизъм. Осемцифров шифър, а може би и шестцифров, ако имате късмет. — Той се обърна умолително към Марч: — Моля ви, господин щурмбанфюрер. Ако ме приберат пак, увисвам на въжето.

— Ще увиснеш още сега, ако не започнеш да действаш веднага — заплаши Йегер.

— Петнайсет минути, господин щурмбанфюрер. След това изчезвам. Съгласен ли сте?

— Добре — кимна Марч.

Щифел хвърли към жената последен тревожен поглед. След това свали сакото и шапката си, отвори чантата и извади оттам чифт тънки гумени ръкавици и лекарска слушалка. Марч отведе Йегер до прозореца и попита шепнешком:

— Трудно ли го убеди да дойде?

— Познай. Освен това му казах, че по Четирийсет и втория арестът не му мърда. Бързо схвана намека.

Според Параграф четирийсет и втори от Имперския наказателен кодекс всички „рецидивисти и нарушители на морала“ можеха да бъдат арестувани по подозрение, че съществува вероятност да престъпят закона. Според доктрината на националсоциализма склонността към престъпления бе физиологическа даденост — черта, която човек притежава по рождение подобно на музикалната дарба или светлия цвят на косата. Затова присъдата често се определяше от характера на престъпника, а не от престъплението. Бандит, откраднал няколко марки след кратко сбиване, можеше да бъде осъден на смърт въз основа на обстоятелството, че „дълбоко вкоренената му склонност към престъпления очевидно изключва възможността да стане когато и да било пълноценен член на обществото“. Но на следващия ден в същия съд някой предан член на Партията, застрелял жена си заради язвителна забележка, можеше да се отърве с последно предупреждение.

Още един арест би означавал край за Щифел. Бе излязъл наскоро от затвора в Шпандау след деветгодишна присъда за банков обир. Нямаше друг избор, освен да сътрудничи на полицията, изпълнявайки ролите, които му възлагаха — информатор, агент-провокатор, касоразбивач. В последно време имаше магазинче за поправка на часовници във Вединг и се кълнеше, че живее от честен труд — уверение, на което човек трудно би повярвал, ако го наблюдаваше в момента. Залепил слушалката върху вратата на сейфа, той превърташе диска на бравата с по една цифра. Беше затворил очи и наострил слух да чуе изщракването на въртящия се механизъм.

Давай, Вили. Марч разтри дланите си. Пръстите му бяха изтръпнали от напрежение.

— Господи — прошушна Йегер. — Надявам се, че не си загубил разсъдъка си и знаеш какво вършиш.

— Ще ти обясня по-късно.

— Благодаря, но няма нужда. Казах ти вече — не желая да знам.

Щифел изправи гръб и изпусна дълга въздишка.

— Едно — каза той.

Едно бе първата цифра на комбинацията.

Подобно на Щифел, Йегер също непрекъснато поглеждаше към американката. Тя седеше чинно на един от позлатените столове, прибрала ръце в скута си.

— И тая чужденка! Ти си наистина луд!

— Шест.

И така, по една цифра на всеки няколко минути до 11:35 ч., когато Щифел попита Марч:

— Кога е роден собственикът?

— Защо?

— Би ни спестило време. Май е нагласил шифъра на рождената си дата. Дотук имам едно-шест-едно-едно-едно-девет. Шестнайсети, единайсети, хиляда деветстотин и…

Марч погледна бележника си, където бе преписал данните за Щукарт от изданието на „Вер ист ес“.

— Хиляда деветстотин и втора.

— Значи нула-две. — Щифел опита комбинацията и се усмихна. — Обикновено избират собствената си рождена дата или тази на Фюрера, или пък Деня на националното възраждане.

Той дръпна металната вратичка и я отвори. Сейфът беше малък — имаше вместимост петнайсет кубически сантиметра и не съдържаше пари или скъпоценности, а само книжа, повечето от които стари. Марч ги струпа на масата и взе да ги прелиства.

— Бих искал да си вървя, господин щурмбанфюрер.

Марч не обърна внимание на думите му. Имаше вързан с червен ширит нотариален акт за някакъв имот във Висбаден — по всяка вероятност фамилното имение. Имаше и борсови акции — „Хьош“, „Сименс“, „Тисен“. Компаниите бяха най-обикновени, но вложените суми изглеждаха астрономически. Застрахователни полици. Най-сетне нещо по-човешко: снимка на Мария Димарски в разголена поза от петдесетте години.

Изведнъж откъм прозореца Йегер нададе предупредителен вик:

— Ето ги, дойдоха! Да те вземат всичките дяволи!

Едно сиво беемве без регистрационни номера се носеше с бясна скорост покрай площада, следвано от военен камион. Шофьорите на двете превозни средства заковаха спирачки пред жилищната сграда, блокирайки улицата. От леката кола изскочи мъж в кожен шлифер, препасан с колан. Задният капак на камиона бе смъкнат с ритник и оттам се заспускаха щурмоваци от СС, въоръжени с автомати.

— По-бързо, по-бързо! — крещеше Йегер, бутайки Шарли и Щифел към вратата.

С треперещи пръсти Марч прелисти докрай книжата. Син ненадписан плик. Вътре нещо тежко. Капакът на плика бе отворен. Марч зърна калиграфски надпис — „Цауг и сие, банкери“ — и пъхна плика в джоба си. Звънецът от долната врата зазвъня на дълги, настойчиви откоси.

— Изглежда, знаят, че сме тук.

— Какво да правим? — попита Йегер.

Щифел бе станал пепелявосив. Американката не помръдваше. Може би не разбираше какво става.

— Към мазето — извика Марч. — Може да им се изплъзнем. Викай бързо асансьора.

Тримата изхвръкнаха в коридора. Марч натъпка книжата обратно в сейфа, затръшна вратичката, завъртя диска на бравата и бутна огледалото на мястото му. Счупеният печат на входната врата остана да виси така — нямаше време да го оправя. Другите трима държаха вратата на асансьора и го чакаха. Той се мушна при тях и поеха надолу.

Трети етаж, втори…

Марч се молеше да не спре на партера. Слава богу, продължи към мазето. Вратата се отвори и четиримата се озоваха в празния сутерен. Над главите си чуваха ботушите на есесовците, които чаткаха по мраморния под.

— Оттук!

Марч ги поведе към бомбеното скривалище. Решетката на вентилационната шахта си стоеше подпряна до стената, там, където я бе оставил. Щифел не се нуждаеше от обяснения. Изтича към шахтата, вдигна чантата над главата си и я хвърли нагоре. Хвана се за издатината в тухлената зидария и се опита да се изтегли нагоре, драскайки с крака по гладката стена в опитите си да намери опора.

— Помогнете ми! — извика през рамо.

Марч и Йегер хванаха краката му и го изтласкаха. Дребното тяло изчезна в дупката.

До слуха им достигнаха чатканията на ботуши по бетонна настилка. Преследвачите бяха открили входа към сутерена. Мъжки глас лаеше команди.

— Бързо след Щифел — каза Марч на Шарли.

Тя му отвърна, посочвайки Йегер:

— Той обаче никога няма да мине.

Йегер сложи ръце на кръста си. Беше права. Макс бе прекалено дебел.

— Аз оставам. Все ще измисля нещо. Вие двамата офейквайте.

— В никакъв случай.

Сцената започваше да прилича на фарс. Марч извади плика от джоба си и го пъхна в ръката на Шарли.

— Вземете това. Може да ни обискират.

— Ами вие?

Тя вече се качваше на стола, стиснала идиотските си обувки в едната ръка.

— Чакайте да ви се обадя. И не казвайте на никого.

Той я хвана, сключи здраво ръце под колената й и я тласна нагоре. Беше толкова лека — чак му се доплака.

Преследвачите им бяха вече в мазето. Вратите по коридора се отваряха с трясък една след друга. Марч светкавично сложи решетката обратно и ритна настрани стола.