Робърт Харис
Фатерланд (2)

1.

Цяла нощ Берлин бе затиснат от оловни облаци, които ленивото утро не успя да разсее. В западните покрайнини на града пелена от дъжд се стелеше като дим над езерото Хафел. Небе и вода се сливаха в плътна сива завеса, разкъсвана единствено от мерната линия на отсрещния бряг. Наоколо не се долавяха никакви признаци на живот. Бе съвсем тъмно.

Ксавиер Марч, инспектор в отдел Убийства на Берлинската криминална полиция — така наречената Крипо — слезе от своя фолксваген и вдигна лице към водните струйки. Обичаше да се наслаждава на този дъжд. Познаваше вкуса му, аромата му. Беше дъжд от Балтика, от севера, студен и дъхащ на море, парлив и солен. За момент се пренесе двайсет години назад, в рубката на една подводница, която бавно се измъкваше от Вилхелмсхафен, за да се гмурне с угасени светлини в мрака.

Погледна часовника си. Минаваше седем сутринта. Край бордюра имаше спрени още три коли. В две от тях шофьорите спяха на кормилото. Третата беше патрулна кола на Полицията на реда — Орпо, както я наричаха всички в Германия. През отворения й прозорец се чуваше пукотът на радиосмущения, който, прекъсван на интервали от вълните на неясна човешка реч, цепеше влажния въздух. Въртящата се лампа на покрива осветяваше гората отвъд пътя: синьо — черно, синьо — черно, синьо — черно.

Марч се огледа за полицаите от патрулната кола на Орпо и видя, че са се подслонили под една бреза с натежали от дъжда клони. Нещо белезникаво просветваше в калта край нозете им. Наблизо върху един дънер седеше младеж в черен анцуг с отличителните знаци на СС върху предния горен джоб. Беше наведен напред, с лакти, опрени на коленете, и притисната между дланите глава — самият образ на скръбта.

Марч смукна за последен път от цигарата си, преди да я хвърли. Със съскащ звук тя угасна върху мократа земя. Когато наближи полицаите, един от тях изпъна нагоре ръка.

— Хайл Хитлер!

Без да му отговори, Марч заслиза по хлъзгавия бряг да огледа трупа.

Беше тяло на старец — вкочанено, дебело, неокосмено и поразително бяло. Отдалеч можеше да го вземеш за алабастрова статуя, захвърлена в калта. Изпоцапан с тиня, трупът се подаваше наполовина от водата, проснат по гръб, с широко разперени ръце и килната назад глава. Клепачът на едното око беше стиснат, а другото се бе вторачило зловещо в грозното небе.

— Името ви, младши вахмистър? — Гласът на Марч звучеше меко. Без да откъсва поглед от трупа, той се бе обърнал с този въпрос към поздравилия го полицай от патрула на Орпо.

— Ратка, господин щурмбанфюрер.

Щурмбанфюрер в йерархията на СС бе чин, съответстващ на майор във Вермахта, ето защо Ратка, макар и смъртно уморен и прогизнал до кости, явно се стараеше да прояви респект. Марч можеше да го опише, без дори да го погледне: три молби за преместване в Крипо с отрицателен отговор; предана съпруга, родила цяла рота деца за Фюрера; двеста райхсмарки месечен доход. Живот, изпълнен с надежда.

— И тъй, Ратка — започна Марч със същия мек глас, — кога е бил открит трупът?

— Преди около час, господин щурмбанфюрер. Патрулирахме в Николасзее, тъкмо свършвахме смяната си. Приехме повикването. Първа степен на спешност. Бяхме тук след пет минути.

— Кой го намери?

Ратка посочи с палец зад гърба си. Младежът с анцуга се изправи на крака. Едва ли имаше повече от осемнайсет години. Беше подстриган толкова ниско, че между рядката светлокестенява коса прозираше розовеещата кожа. Марч забеляза, че се старае да не гледа към трупа.

— Името ви?

— Редник от СС Херман Йост. — Говореше със саксонско произношение. Беше нервен, неуверен, искаше да направи добро впечатление. — От военната школа „Сеп Дитрих“ в Шлахтензее.

Марч я знаеше добре — чудовище от бетон и асфалт, построено през 1950 година на южния бряг на Хафел.

— Бягам тук почти всяка сутрин. Беше още тъмно. Отначало помислих, че е лебед — добави младежът безпомощно.

Ратка изсумтя — по лицето му се четеше презрение. Курсант от СС да се плаши от един мъртъв дядка! Нищо чудно, че на войната в Урал не й се виждаше краят.

— Не забелязахте ли някого другиго, Йост? — Марч говореше с благ, почти роднински тон.

— Не, господине. На около половин километър обратно, където е поляната за пикници, има телефонна будка. Обадих се, после се върнах, тук и изчаках да дойде полицията. На пътя нямаше жива душа.

Марч отново погледна трупа. Беше огромен. Сигурно тежеше сто и десет килограма.

— Трябва да го измъкнем от водата. — Марч извърна лице към пътя. — Май е време да събудим нашите спящи красавици.

Ратка, който тъпчеше от крак на крак в леещия се порой, се ухили.

Дъждът се бе усилил и брегът на езерото откъм Кладо буквално се бе стопил. Капките почукваха върху листата на дърветата и барабаняха по покривите на колите. Миришеше силно на гнило — на мокра пръст и разлагаща се растителност. Косата на Марч бе залепнала за черепа, по тила му се стичаше вода. Но той не усещаше нищо. Всеки нов случай, дори и най-обикновеният, криеше за него — поне в началото — възможност за приключение.

Марч беше на четирийсет и две години; слаб, с посивяла коса и хладни сиви очи, които сякаш отразяваха цвета на небето. По време на войната Министерството на пропагандата бе измислило прякор на подводничарите — „сивите вълци“, — който в известен смисъл би подхождал на Марч, тъй като той наистина умееше да гони целта си. Но по природа не приличаше на вълк, делеше се от стадото, разчиташе повече на ума, отколкото на мускулите си, така че колегите му всъщност го наричаха „лисицата“.

Подводничарско време.

С рязко движение той отвори вратата на бялата шкода и от вътрешността на затоплената кола в лицето го удари вълна от спарен въздух.

— Добро утро, Шпидел! — Марч разтърси костеливото рамо на полицейския фотограф. — Време е да се понамокриш.

Шпидел подскочи и впери свиреп поглед в него. Докато Марч се приближаваше към втората шкода, там вече смъкваха стъклото откъм шофьорската седалка.

— Добре, добре, Марч — чу се гласът на военния хирург от СС Аугуст Айслер, патолог от Крипо, в чиито кресливи нотки звучеше самото накърнено достойнство. — Запази казармения си хумор за ценители.

Всички се събраха край водата освен доктор Айслер — той стоеше малко по-настрана под износен черен чадър, който бе предпочел да запази само за себе си. Шпидел завинти светкавица на апарата и предпазливо намести десния си крак върху една глинеста буца. Водата заля обувката му и той изруга.

— По дяволите!

Светкавицата блесна и за миг цялата сцена, сякаш замръзна: бледите лица, сребристите дъждовни струи, тъмнеещата гора. От близкия ракитак по водата се плъзна лебед, приближи се, за да види какво става, и заплува в кръг на няколко метра разстояние.

— Пази гнездото си — подхвърли някой от групата.

— Искам още една снимка оттук — посочи Марч. — И една оттук.

Шпидел отново изруга и измъкна просмуканата си обувка от тинята. Светкавицата блесна още два пъти. Марч се наведе и подхвана трупа под мишниците. Плътта беше втвърдена като студена гума и се хлъзгаше.

— Помогнете ми.

Двамата полицаи от Орпо хванаха трупа — всеки едната ръка — и заедно с Марч го затеглиха, пъшкайки, додето го измъкнаха от водата, повлачиха го по калния бряг и го проснаха в подгизналата трева. Марч се изправи и в същия миг забеляза изражението върху лицето на Йост.

Старецът носеше сини плувки, които се бяха смъкнали до коленете. В ледената вода гениталиите му се бяха сгърчили и приличаха на миниатюрни яйца сред гнездо от черни косъмчета.

Лявото стъпало липсваше.

Можеше да се предположи, каза си Марч. В такъв ден нещата едва ли щяха да бъдат прости. Ама че приключение наистина!

— Господин докторе, мнението ви, моля.

Като въздъхна с раздразнение, Айслер предпазливо пристъпи напред, смъквайки ръкавицата от едната си ръка. Кракът на мъртвия свършваше до прасеца. Без да се разделя с чадъра, Айслер се наведе вдървено и прокара ръка по голия чукан.

— Може ли да е от витло? — запита Марч. Беше виждал да вадят удавници от реките — от Теглерзее и Шпрее в Берлин, от Алстер в Хамбург. Изглеждаха като накълцани с месарски нож.

— Не. — Айслер отдръпна ръката си. — Стъпалото е ампутирано отдавна. При това доста майсторски.

Той натисна яко с юмрук гърдите. От устата и ноздрите изригна тинеста вода.

— Вкочаняването е настъпило преди доста време. Мъртъв е от дванайсет часа. Или малко по-малко. — Айслер отново надяна ръкавицата си.

Някъде зад тях, отвъд дърветата, се разнесе шумът на дизелов двигател.

— Линейката — обади се Ратка. — Никога не си дават зор.

Марч махна с ръка към Шнидел.

— Направи още една снимка.

Той погледна към трупа и запали цигара. След това клекна и впери поглед в отвореното око. Остана така дълго време. Светкавицата блесна отново. Лебедът изпъна тяло, запляска с криле и се отправи към средата на езерото да търси храна.