Робърт Харис
Фатерланд (4)

3.

— Строежът на Триумфалната арка започва през 1946-а и бива завършен през 1950-а за Деня на националното възраждане. Идеята за архитектурното й оформление възниква по вдъхновение на Фюрера и се базира на собствени негови проекти, създадени през годините на борбата.

Седналите в туристическия автобус — или поне тези, които разбираха — възприеха информацията. Надигнаха се от седалките или се наклониха към пътеката, за да виждат по-добре. Ксавиер Марч, който седеше някъде по средата на автобуса, качи момченцето на скута си. Екскурзоводката, жена на средна възраст, облечена в тъмнозелената униформа на Райхсминистерството на туризма, бе застанала най-отпред с разкрачени за по-голяма устойчивост крака и с гръб към шофьора. Прегракналият й от простуда глас хриптеше в уредбата.

— Арката е построена от гранит и има обем два милиона триста шейсет и пет хиляди шестстотин осемдесет и пет кубически метра. — Екскурзоводката кихна. — Триумфалната арка в Париж може да се вмести в нея четирийсет и девет пъти.

За миг каменната грамада се надвеси застрашително над тях. После внезапно се озоваха във вътрешността й — необятен тунел с гранитна снага, по-дълъг от футболно игрище и по-висок от петнайсететажна сграда, увенчан със сводест, забулен в сумрак катедрален покрив. В следобедния здрач огърлици от фарове и задни светлини трепкаха в осемте ленти за движение.

— Арката е висока сто и осемнайсет метра. Ширината й е сто шейсет и осем метра, а дълбочината — сто и деветнайсет метра. Върху вътрешните й стени са издълбани имената на трите милиона войници, паднали в защита на Отечеството във войните 1914–1918 и 1939–1946 година.

Екскурзоводката отново кихна. Пътниците старателно проточиха шии, за да видят колоните с имената на загиналите. Групата беше смесена. Няколко японци, целите окичени с фотоапарати; американско семейство, чието момиченце беше на годините на Пили; няколко немски заселници от Остланд или Украйна, дошли в Берлин за Деня на Фюрера. Докато минаваха покрай колоните с имената на падналите, Марч извърна поглед. Нейде сред тях беше името на баща му, а също и на двамата му дядовци. Той спря очи върху екскурзоводката. Решила, че никой не я наблюдава, тя се обърна и бързо избърса нос в ръкава си. Автобусът отново се гмурна в ситния дъжд.

— Напускайки арката, навлизаме в централната част на Булеварда на победата. Булевардът е построен по проект на райхсминистъра Алберт Шпеер и е завършен през 1957-а. Широк е сто двайсет и три метра и има дължина пет и половина километра. По-широк е от Елисейските полета^[1] в Париж и е два и половина пъти по-дълъг.

По-висок, по-дълъг, по-голям, по-широк, по-скъп… Дори увенчана с лаврите на победата, помисли Марч, Германия пак не можеше да се отърве от парвенюшките си комплекси за малоценност. Нищо нямаше стойност само по себе си. Всичко трябваше да се сравнява с онова, което притежаваха чужденците…

— Гледката, която се разкрива от това място в северна посока по продължение на Булеварда, се смята за едно от чудесата на света.

— Едно от чудесата на света — Повтори шепнешком Пили.

И действително бе така, дори в ден като днешния. Оживен от нестихващо движение, булевардът се бе ширнал пред тях, а от двете му страни в шпалир се издигаха остъклените и гранитни стени на новите здания, проектирани от Шпеер: министерства, ведомства, универсални магазини, кина, жилищни сгради. В дъното на тази река от светлини, подобно на оловносив броненосец в ръмящия дъжд, се възправяше Голямата палата на Райха. Куполът й бе наполовина забулен от ниските облаци.

Немските заселници зашепнаха във възхита.

— Прилича на планина — каза жената, която седеше зад Марч.

Беше със своя съпруг и четиримата си синове. Навярно цяла зима бяха обмисляли това пътуване. Рекламна брошура на Министерството на туризма, мечти за една априлска ваканция в Берлин: сгряващи мигове на утеха в заснежените, безлунни нощи на Минск или Киев, на хиляди километри далеч от дома. Как ли бяха дошли дотук? Може би с организирана екскурзия на „Сила чрез радост“: двучасов полет в някой юнкерс с кацане във Варшава. Или тридневно пътуване в семейния фолксваген по автомагистралата Берлин — Москва.

Пили се измъкна от прегръдката на баща си и се отправи с клатушкане към предната част на автобуса. Марч стисна костта на носа си между палеца и показалеца: нервна привичка, която беше придобил — кога ли? — най-вероятно по време на подводничарската си служба, когато шумът от витлата на британските военни кораби беше толкова близо, че корпусът на подводницата затреперваше и човек се питаше дали следващата им подводна атака няма да е последната в живота му. Уволни се от флота по болест през 1948-а. Съмняваха се за туберкулоза и трябваше да прекара една година, възстановявайки здравето си. След това, поради липса на нещо по-интересно, постъпи като лейтенант в бреговата охрана във Вилхелмсхафен. Същата година се ожени за Клара Екарт, медицинска сестра, с която се бе запознал в една клиника за туберкулозни. През 1952-ра получи назначение в Хамбургската криминална полиция. През 54-та, когато Клара беше бременна и бракът им явно не вървеше, го преместиха на по-висока длъжност в Берлин. Паул — Пили — се бе родил точно преди десет години и един месец.

Какво точно се случи? Не обвиняваше Клара. Тя си бе останала същата. Беше жена със силен характер, която искаше от живота няколко прости неща: дом, семейство, приятели, доверие. Но Марч… Той се бе променил. След десетгодишна служба във Военния флот и дванайсет месеца, прекарани на практика в уединение, бе стъпил на сушата и се бе озовал в свят, който му изглеждаше почти непознат. Когато отиваше на работа, гледаше телевизия, вечеряше с приятели и дори когато — да му прости господ — лежеше нощем до жена си, на Марч понякога му се струваше, че все още е на борда на подводницата, че обикаля под водите на ежедневието, самотен, вечно нащрек.

Беше взел Пили на обед от дома на Клара — едноетажна къща в монотонен следвоенен жилищен квартал в Лихтенраде, в южните покрайнини на града. Паркираш отпред, натискаш два пъти клаксона, чакаш трепването на пердето в гостната. Такава беше процедурата, установила се по негласно споразумение помежду им, откакто се бяха развели преди пет години — начин да избягват неудобните срещи; ритуал, в който според строгите разпоредби на Семейния закон на Райха Марч трябваше търпеливо да участва веднъж на всеки четири недели, стига да му позволява работата. Вторник не беше обичайният ден за свиждане, но сега училищата имаха ваканция — от 1959 година насам вместо за Великден учениците получаваха една седмица ваканция за Деня на Фюрера.

Вратата се бе отворила и Пили се бе появил — като някое срамежливо дете, което побутват да излезе на сцената въпреки нежеланието му. Облечен в новата си униформа от Пимпф — току-що изгладена черна риза и тъмносини къси панталони, — той мълчаливо седна в колата. Марч го прегърна с известна неловкост.

— Изглеждаш страхотно. Как е училището?

— Добре.

— А майка ти?

Момчето повдигна рамене.

— Какво искаш да правим?

Отново повдигане на рамене.

Обядваха на Будапещер Щрасе, срещу зоологическата градина, в една модерна закусвалня с пластмасови столове и маси: баща и син, пред единия бира и наденички, пред другия ябълков сок и хамбургер. Заговориха за Пимпф и лицето на Пили просветна. Докато не те приемат в Пимпф, всъщност си нищо, „същество без униформа, което никога не е участвало в групов сбор или поход“. Разрешаваха ти да постъпиш в организацията след навършване на десет години. Петнайсетгодишен те приемаха в редовете на Хитлерюгенд.

— Бях първи в проверката за готовност.

— Браво.

— Трябва да пробягаш шейсет метра за дванайсет секунди. Има още дълъг скок и тласкане на гюле. А също и поход — ден и половина. Трябва да прочетеш и да знаеш за идеите на Партията. И да изрецитираш думите от песента на Хорст Весел.

За миг на Марч му се стори, че момчето ще започне да пее. Побърза да го прекъсне:

— А камата ти?

Пили взе да рови в джоба и в съсредоточението си сбърчи чело. Колко много прилича на майка си, помисли Марч. Същите широки скули и налети устни, същите раздалечени кестеняви очи със сериозен поглед в тях; Момчето внимателно постави камата на масата пред себе си. Марч я взе в ръка. Спомни си деня, в който получи своята. Кога беше това? През 34-та? Едно развълнувано момче, което вярва, че е прието в мъжките редици. Обърна камата и пречупеният кръст върху дръжката проблесна. Претегли я на дланта си и я върна на Пили.

— Гордея се с теб — излъга той. — Какво искаш да правим? Можем да отидем на кино. Или в зоологическата градина.

— Искам туристическа обиколка с автобуса.

— Но нали го правихме миналия път. А и по-миналия.

— Нищо. Искам обиколка с автобуса.

 

 

— Голямата палата на Райха е най-грандиозната сграда в света. Тя се издига на близо четвърт километър височина и понякога — например в дни като днешния — върхът на купола й се губи в облаците. Самият купол има диаметър сто и четирийсет метра. Куполът на римската катедрала „Свети Петър“ може да се вмести в него шестнайсет пъти.

Бяха стигнали края на Булеварда на победата и навлизаха в Адолф Хитлер Плац. Отляво площадът бе ограден от Главното командуване на Вермахта, отдясно — от новата Райхсканцелария и Двореца на Фюрера. Право пред тях бе Палатата. Оловният й цвят се бе стопил с намаляване на разстоянието. Сега добре виждаха онова, което им разказваше екскурзоводката: че колоните на входа са от червен гранит, доставен от Швеция, а от двете им страни се издигат златни статуи на Атлас и Тера Матер, които крепят на плещите си кълба, изобразяващи небето и земята. Палатата бе ослепително бяла като сватбена торта, а куполът й от кована мед имаше убито зелен цвят. Пили все още беше отпред при екскурзоводката.

— Голямата палата се използва само за най-тържествените церемонии на Райха и в нея могат да се поберат сто и осемдесет хиляди души. Заслужава да се отбележи едно интересно и непредвидено явление: дъхът на такъв брой хора се издига към купола и образува облаци, чиято кондензирана влага пада надолу във вид на лек дъжд. Голямата палата е единствената сграда в света, която създава свой собствен климат…

Марч вече бе чувал всичко това. Погледна през прозореца и видя трупа в калта. Плувки! Какво ли е възнамерявал да прави старецът? Да поплува в понеделник вечер? Черни облаци бяха затиснали Берлин още в късния следобед. Когато най-сетне се изви бурята, стоманените остриета на дъжда зачаткаха по улиците и покривите, заглушавайки гръмотевиците. Може би самоубийство? Трябваше да помисли и за тази възможност. Гмурваш се в студените води на езерото, отправяш се към центъра му, държиш тялото си изправено и цапаш с крака и ръце в тъмнината, загледан в светкавиците над дърветата с надежда, че умората ще свърши останалото…

Пили отново бе седнал до него и подскачаше върху седалката от възбуда.

— Ще видим ли Фюрера, татко?

Картината пред очите на Марч се стопи и той почувства угризения. Тъкмо тази негова занесеност предизвикваше негодуванието на Клара: Дори когато си тук, всъщност си другаде…

— Едва ли — отвърна Марч.

— Отдясно се намират Райхсканцеларията и резиденцията на Фюрера — чу се отново гласът на екскурзоводката. — Фасадата й има дължина седемстотин метра — със сто метра по-дълга от фасадата на двореца на Луи Четиринайсети във Версай.

Продължиха да обикалят с автобуса и пред погледа им една по една взеха да изникват прелестите на Райхсканцеларията: мраморни колони и червени мозайки, бронзови лъвове, позлатени статуи, готически надписи — здание, прилично на китайски дракон, заспал в единия край на площада. Четирима гвардейци от почетната рота на СС стояха изопнати под издут от вятъра флаг с пречупен кръст. Сградата нямаше прозорци, но на пет етажа височина, вдаден навътре в стената, се намираше балкон — на него Фюрерът се показваше в случаите, когато на площада се събереше едномилионна тълпа. Дори и сега там имаше няколко десетки посетители — вдигнали глави и приковали погледи в плътно спуснатите щори, с лица, побледнели от очакване и надежда…

Марч погледна сина си. Пили седеше като омагьосан, стиснал здраво в дланта си малката кама, сякаш бе разпятие.

 

 

Автобусът ги остави там, откъдето ги бе взел — пред Берлин-Готенландската гара. Когато слязоха, минаваше пет часът — в небето гаснеха последните остатъци светлина. Денят си отиваше, отвратен от себе си.

Входът на гарата бълваше потоци от хора — войници с раници, придружени от приятелки или съпруги, чужди работници с мукавени куфари и мръсни, стегнати с връв вързопи, заселници, току-що слезли от влака след два дни път от степите и зяпнали в стресната почуда светлините и човешките тълпи. Навсякъде гъмжеше от униформи. Тъмносини, зелени, кафяви, черни, сиви, каки. Като в края на фабрична смяна. Също като във голям цех се чуваха пронизителни свирки и тракане на метал, усещаше се сгорещеният мирис на масло, на спарен въздух и стоманени стърготини. От стените настойчиво те преследваха удивителни знаци. „Бъди винаги бдителен!“, „Внимание! Щом видиш съмнителен пакет, съобщавай веднага!“, „Опасност от терористични акции!“

Високи колкото къщи влакове, стъпили върху релси, широки четири метра, потегляха оттук към предните постове на Германската империя — към Готенланд (някогашния Крим) и Теодерихсхафен (някогашния Севастопол); към Генералния комисариат Таврида и столицата му, Мелитопол; към Волин-Подоле, Житомир, Киев, Николаев, Днепропетровск, Харков, Ростов, Саратов… Терминалът на един нов свят. Съобщения за пристигания и отпътувания периодично прекъсваха увертюрата „Кориолан“ по високоговорителя. Докато си проправяха път в тълпата, Марч понечи да хване Пили за ръка, но момчето го отблъсна.

Додето изкарат колата от подземния паркинг, минаха петнайсет минути, още петнайсет — докато се измъкнат от задръстените улици около гарата. Пътуваха в мълчание. Почти бяха стигнали Лихтенраде, когато Пили изведнъж каза:

— Ти си асоциален, нали?

Произнесена от устата на едно десетгодишно момче, при това с такова внимание, думата звучеше тъй нелепо, че Марч едва не се изсмя. Асоциален: в партийния речник за провинения над нея стоеше само още една дума, предател. Асоциален. Човек, който бойкотира Зимната неделна помощ за нуждаещите се. Който не участва в безбройните националсоциалистически организации. В Националсоциалистическата федерация по ски. В Националсоциалистическото туристическо дружество. В Националсоциалистическия клуб по автомобилизъм. В Националсоциалистическото дружество на офицерите от Криминалната полиция. Един следобед в Лустгартен се бе натъкнал дори на парадна обиколка, организирана от Националсоциалистическия съюз на носителите на ордена „За гражданска доблест“.

— Глупости.

— Така казва чичо Ерих.

Ерих Хелферих. Значи вече го наричаме „чичо Ерих“. Фанатик от най-неприятните, партиен функционер от Централното управление на Партията в Берлин. Досаден, очилат командир на младежки отряд. Марч усети, че ръцете му стисват кормилото. Хелферих бе започнал да се вижда с Клара преди година.

— Казва, че не използваш поздрава на Фюрера и разправяш вицове за Партията.

— А той откъде знае всичко това?

— Твърди, че имаш досие в Централното управление и че е само въпрос на време да те приберат. — Момчето бе готово да се разплаче от срам. — Мисля, че не лъже.

— Пили!

Вече спираха пред къщата.

— Мразя те.

Думите бяха изречени със спокоен, равен глас. Момчето слезе. Марч отвори своята врата, заобиколи колата и се спусна след него. От вътрешността на къщата се разнесе кучешки лай.

— Пили! — отново извика той.

Входната врата се отвори. На прага застана Клара, облечена в униформата на Движението на жените от НСДАП. Зад гърба й Марч зърна дебнещия силует на Хелферих в кафява униформа. Кучето, млада немска овчарка, изхвръкна навън и заподскача около Пили, който се мушна покрай майка си и изчезна във вътрешността на къщата. Марч понечи да го последва, но Клара му препречи пътя.

— Остави детето на мира. Махай се! Остави всички ни на мира!

Тя хвана кучето за нашийника и го повлече навътре. Скимтенето му се разнесе отвъд затръшнатата врата.

 

 

По-късно, докато шофираше към центъра на Берлин, Марч непрекъснато се сещаше за кучето. Даде си сметка, че то е единственото същество в този дом, което не носи униформа.

Ако не беше толкова потиснат, би се изсмял.