Робърт Харис
Фатерланд (35)

4.

В съзнанието си Марч бе построил стена. Отвъд нея постави Шарли, която се носеше напред в наетата кола. Стената беше висока, беше направена от всичко, което въображението му успя да струпа на едно място — каменни отломъци, бетонни блокове, обгорени железни рамки на легла, преобърнати трамвайни вагони, куфари, детски колички, — и се виеше в двете посоки през окъпания в слънце пейзаж на Германия също като изглед от Великата китайска стена. Марч зорко патрулираше отпред. Нямаше да ги пусне отвъд стената. Всичко останало бе на тяхно разположение.

Кребс четеше бележките му. Седеше с лакти, опрени на масата, положил брадичка върху юмручните стави. Марч го наблюдаваше. След кафето и цигарата, измъчван по-малко от притъпената болка, беше изпаднал почти в еуфория.

Кребс свърши да чете и за миг затвори очи. Беше тебеширено бял, както винаги. След това изглади страниците и ги постави пред себе си до бележника на Марч и тефтерчето на Булер. Подреди трите с точност до милиметри, сякаш бяха строени на параден плац. Може би се дължеше на наркотика, но изведнъж Марч започна да вижда всичко с кристална яснота — виждаше как мастилото се е разляло едва забележимо върху евтината грапава хартия и от всяка буква са поникнали миниатюрни власинки; виждаше колко лошо се е обръснал Кребс — топче наболи косми се чернееше в гънката под носа му. В настъпилата тишина сякаш чуваше как прашинките се стелят във въздуха и прошумоляват по масата.

— Е, какво, уби ли ме, Марч?

— Да съм те убил?

— С това тук. — Ръката на Кребс увисна на сантиметър от листовете.

— Зависи на кого е известно, че са у тебе.

— Само на един кретен, унтершарфюрер от гаража. Намерил ги, като закарал там колата ти. Даде ги направо на мен. Глобус не знае нищо — поне засега.

— Значи трябва да се задоволиш с този отговор.

Кребс започна да трие лице с всичка сила, сякаш го сушеше с кърпа. Накрая спря и остана с притиснати о бузите длани, вперил поглед в Марч през разперените си пръсти.

— Какво става тук?

— Нали можеш да четеш.

— Мога, но нищо не разбирам. — Кребс грабна страниците от тетрадката и ги запрелиства. — Ето тук например — какво значи „Циклон Б“?

— Гранулиран водороден цианид. Преди него са използвали въглероден окис. А преди това куршуми.

— Ами тук — „Аушвиц/Биркенау“. „Кулмхоф“. „Белжец“. „Треблинка“. „Майданек“. „Собибор“.

— Местата за изтребление.

— Ами тези цифри — осем хиляди на ден…

— Броят на хората, които са можели да изтребват с помощта на четирите газови камери и крематориумите.

— А тези „единайсет милиона“?

— Единайсет милиона е общата цифра на евреите, които са искали да унищожат. Кой знае, може и да са успели. Случайно да си попадал на евреи? Защото аз не съм.

— Ами тук — какво е това име „Глобокник“?

— Глобус е бил началник на СС и на полицията в Люблин. Отговарял е за създаването на изтребителните центрове.

— Не съм знаел. — Кребс пусна листовете върху масата, сякаш бяха заразни. — Наистина не съм знаел за всичко това.

— Разбира се, че си знаел. Знаел си всеки път, когато си слушал да се шегуват, че някой е „заминал на Изток“; всеки път, когато си чувал някоя майка да мъмри детето си, че ако не се държи добре, ще ги „издухат през комина“. Знаели сме, когато им взимахме домовете, имуществото, работните места. Знаехме, но не разполагахме с истински факти. — Марч посочи с лявата ръка към бележките си. — Това тук облича костите в плът. Връща ги там, където преди е имало само въздух.

— Исках да кажа, че не съм знаел за участието на Булер, Щукарт и Лутер във всичко това. Не подозирах и за Глобус…

— Има си хас. Просто мислеше, че разследваш кражба на картини.

— Така мислех наистина. Честна дума! — настояваше Кребс. — В сряда сутринта — ако си спомняш с толкова задна дата — разследвах случаи на корупция в Германския трудов фронт: продажба на разрешителни за работа. И изневиделица — нареждане да се явя при райхсфюрера. Разговор на четири очи. Отивам и той ми съобщава, че е разкрита страхотна афера с предмети на изкуството, в която са замесени пенсионирани държавни служители. Името на Партията е в опасност. Случаят е поверен на обергрупенфюрер Глобокник, а аз трябва начаса да потегля към Шваненвердер и да се поставя под негово разпореждане.

— И защо точно ти?

— А защо не? Райхсфюрерът знае, че се интересувам от изкуство. Разговаряли сме на тази тема. Аз трябваше само да направя списък на откраднатите предмети.

— И не се сети, че тъкмо Глобус е убил Булер и Щукарт?

— Сетих се, естествено. Не съм идиот. Знам не по-зле от тебе какво се говори за Глобус. Но той действаше по заповед на Хайдрих, а щом Хайдрих бе решил да му развърже ръцете, за да спаси Партията от публичен скандал, то кой бях аз, та да протестирам?

— Да, кой беше ти, та да протестираш? — повтори Марч.

— Да оставим недомлъвките, Марч. Ти твърдиш, че смъртта на тримата няма нищо общо с кражбата на картини, така ли?

— Абсолютно нищо. Разкриването на кражбата е просто случайно съвпадение, послужило за удобно прикритие. Това е всичко.

— Но нещата изглеждаха съвсем логични. Това обясняваше защо Глобус е встъпил в ролята на държавен екзекутор и защо с всички сили се опитва да прекрати разследването на Крипо. В събота вечер все още бях зает с описа на картините в дома на Булер, когато Глобус позвъни. Беше бесен — заради тебе. Каза, че си бил официално отстранен от случая и въпреки това си се намъкнал без разрешение в апартамента на Щукарт: Трябваше да отида и да те арестувам, което и направих. Можеш да бъдеш сигурен, че ако бяха оставили Глобус да си разиграва коня, с тебе беше свършено още тогава, само че Небе не се съгласи. После в петък вечерта в железопътното депо намериха трупа, който по наши сведения принадлежеше на Лутер. С това случаят изглеждаше приключен.

— Кога разбрахте, че трупът не е на Лутер?

— Около шест часа сутринта в събота. Глобус ми позвъни вкъщи. Каза, че разполага с информация, според която Лутер е все още жив и възнамерява в девет да се срещне с американската журналистка.

— Знаел е — потвърди Марч, — защото някой от американското посолство му е подшушнал.

Кребс изсумтя презрително.

— Що за глупости? Знаел е от подслушания телефонен разговор.

— Това е невъзможно…

— Защо да е невъзможно? Ето, виж сам. — Кребс отвори една от папките и извади лист кафяв пилюр. — Изпратили са го светкавично посред нощ от подслушвателната служба в Шарлотенбург.

Марч прочете следното:

Изследователска служба

Г745, 275

23:51

 

МЪЖ: Питате ме какво искам. А какво искам според вас? Политическо убежище в страната ви.

ЖЕНА: Кажете ми къде сте.

МЪЖ: Мога да платя.

ЖЕНА: [Прекъсва я.]

МЪЖ: Разполагам със сведения. С определени факти.

ЖЕНА: Кажете къде сте. Ще дойда да ви взема и ще отидем в посолството.

МЪЖ: Рано е. Още не.

ЖЕНА: Кога?

МЪЖ: Утре сутринта. Чуйте ме добре. Девет часът. На стъпалата пред Голямата палата. Запомнихте ли?

Ето че отново чуваше гласа й, долавяше аромата й, докосваше я. Нейде в дълбините на съзнанието му трепна нещо.

Марч плъзна листа през масата към Кребс, който го върна в папката и продължи:

— Сам знаеш как се развиха нещата след това. По заповед на Глобус застреляха Лутер в мига, щом се появи — да си призная, бях възмутен. Да направиш такова нещо на обществено място… Помислих си: тоя човек сигурно е луд. Естествено, тогава не знаех защо толкова се бои да не би да заловим Лутер жив.

Кребс внезапно млъкна, сякаш опомнил се къде се намира и каква роля би трябвало да изпълнява. Накрая изрече бързо:

— Претърсихме трупа, но не намерихме нищо. Тогава тръгнахме да търсим теб.

Болката в ръката на Марч отново бе започнала да пулсира. Погледна надолу и видя, че по белия бинт избиват алени петна.

— Колко е часът?

— Пет и четирийсет и седем.

От тръгването й бяха минали единайсет часа.

Боже мой, ръката му… Алените петънца ставаха по-големи, докосваха се, рисувайки архипелази от кръв.

 

 

— В цялата работа са били замесени четирима — обясни Марч. — Булер, Щукарт, Лутер и Критцингер.

— Критцингер? — Кребс си отбеляза името.

— Фридрих Критцингер, началник-отдел в Райхсканцеларията. На твое място не бих си записвал.

Кребс остави молива.

— Безпокоял ги е не самият план за изтребление — да не забравяме, че в случая става дума за висши партийни сановници. Безпокояла ги е най-вече липсата на редовна заповед от Фюрера. Нямало е нищо на хартия. Разполагали са само с устните уверения на Хайдрих и Химлер, че тъкмо такова е желанието на Фюрера. Може ли още една цигара?

Марч пое цигарата от Кребс и след няколко сладостни смуквания продължи:

— Разбираш, че това са само догадки, нали? — Кребс кимна. — Предполагам, че са се запитали: защо няма писмено свидетелство, което да обвързва Фюрера с този план? И вероятно са си отговорили: защото планът е толкова чудовищен, че участието на държавния глава в него е немислимо. А къде остават те самите? В лайната. Защото при евентуална загуба на Германия във войната можело да отидат на съд като военни престъпници, а при евентуална победа — да станат изкупителни жертви за най-масовото изтребление на хора в световната история.

Кребс каза шепнешком:

— Мисля, че не искам да слушам по-нататък.

— Затова са решили да се застраховат. Направили са клетвени декларации — не е било трудно, нали трима от тях са били адвокати — и са започнали при всяка възможност да се запасяват с документи. Така постепенно са събрали доказателствен материал. Били са подсигурени и в двата случая. При положение че Германия победи и срещу тях бъдат предприети действия, можели да заплашат с разгласяване на тайната. При положение че победят Съюзниците, можели да кажат: ето вижте, ние не одобрявахме този план и дори рискувахме живота си, събирайки сведения за него. Лутер е отворил дори вратичка за изнудване — документите с неудобно съдържание за американския посланик в Лондон Кенеди. Я ми подай тези двете.

Марч кимна към тетрадката си и тефтерчето на Булер. След известно колебание Кребс ги побутна към него. Не беше лесно да отвори тетрадката с една ръка. Превръзката беше подгизнала от кръв. Размазани следи обагриха страниците.

— Лагерите са били организирани така, че да не остават свидетели. В газовите камери и крематориумите са работели специално подбрани затворници. След време са ги ликвидирали, заменяли са ги с нови, после са ликвидирали и тях. И тъй нататък. Ако подобни неща са се разигравали на най-ниско равнище, защо същото да не се повтори и на върха? Погледни. Четиринайсет участници в съвещанието на Ванзее. Първият умира през четирийсет и четвърта. Вторият през петдесет и пета. После по един през петдесет и седма, петдесет и девета, шейсета, шейсет и първа, шейсет и втора. Планът вероятно е бил да убият Лутер през шейсет и трета, като инсценират опит за грабеж, но той се е усетил и е наел телохранители. Дълго време обаче не се е случило нищо и Лутер е решил, че нападението е било случайно.

— Достатъчно, Марч.

— През шейсет и трета машината започва да се върти все по-бързо. През май умира Клопфер. През декември се обесва Хофман. През март тази година Критцингер загива при бомбена експлозия в колата си. Булер е уплашен не на шега. Със смъртта на Критцингер спусъкът е натиснат. Критцингер е първият от четиримата.

Марч взе джобното тефтерче на Булер.

— Ето тук е отбелязал с кръстче датата, на която е убит Критцингер. Но след това — нищо. Времето минава. Може би ще оцелеят. И после, на девети април — още едно кръстче! Шьонгарт, някогашният колега на Булер от Генералното губернаторство, попада под колелата на влака на спирката на метрото при зоологическата градина. Паника на Шваненвердер! Но вече е твърде късно…

— Казах: достатъчно!

— Озадачаваше ме само един въпрос: защо през първите девет години загиват осем човека, а през последната половин година — цели шест? Защо е цялото това бързане? Целият този риск след години желязно търпение? Но като си помислиш, ние полицаите май рядко вдигаме очи от мръсотията, за да се огледаме наоколо. По план всичко е трябвало да приключи миналия вторник, за да посрещнем своите скъпи нови приятели, американците. А това от своя страна повдига още един въпрос…

— Дай ми ги! — Кребс издърпа тефтерчето и тетрадката от ръката на Марч. Отвън в коридора: гласът на Глобус…

— Дали Хайдрих би предприел всичко това по своя собствена инициатива, или е действал по нареждане на по-висша инстанция? Може би по нареждане на същото онова лице, което не желае да сложи подписа си под никакъв документ…

Кребс бе отворил вратичката на кюмбето и пъхаше вътре листовете. За миг те останаха да лежат върху тлеещите въглени, но в следващата минута лумнаха с жълт пламък, докато ключът се превърташе в ключалката.