Глен Купър
Дупка в тъканта (8)

8.

Макар да стоеше на твърда земя, Емили все още усещаше как морето се надига и спуска под краката й. Тримачтовият кораб беше хвърлил котва недалеч от скалистия бряг и малката гребна лодка, която я бе докарала до сушата, се връщаше обратно, борейки се с вълните.

Наоколо беше сиво и влажно, тя се чувстваше мръсна и искаше да се измие. Дрехите й — същата пола, блуза и удобните обувки, които бе носила в деня на експеримента „Херкулес“ — бяха ужасно изцапани, косата й бе сплъстена, а кожата й бе покрита със сажди от маслените лампи под палубата.

— Милейди, трябва да тръгваме — каза войникът. Той беше неин постоянен спътник по време на плаването. Докато бурята подмяташе кораба, той я успокояваше, носеше й бульон и възглавници и се извиняваше за неудобствата й. Каза й, че при добро време плаването от Британия до Франкия можело да отнеме само половин ден. За съжаление, пътят от Хейстингс продължи две денонощия, през които стомахът й не спря да се бунтува.

Името му беше Филип Маро. Английският му бе поносим, горе-долу като френския на Емили, така че бяха в състояние да водят по-продължителен разговор. По време на краткия си престой в Британия Емили беше научила някои основни неща, но капитан Маро й бе дал по-богата информация за сюрреалистичния свят, в който се бе озовала.

Първоначалната й дезориентация беше много по-голяма от тази на Джон, тъй като нямаше абсолютно никаква подготовка. В един момент стоеше в контролната зала на МААК, а в следващия се намираше в лепкавата кал насред вонящо село и двама братя, единият на име Дърк, а другият Дък, настоятелно я приканваха да влезе в мизерната им колиба. Тя си мислеше, че със сигурност е мъртва, докато душещите младежи я увериха, че си е съвсем жива, което бе странно и необяснимо.

Не след дълго се озова в ръцете на противен тип на име Уитърс, който въпреки ритниците и съпротивата успя да върже ръцете й и да я качи на коня си, за да я откара до голяма къща на хълм, където бе разпитана от мазен и лицемерен мъж на име Соломон Уисдъм. Още преди зазоряване на следващия ден, объркана и гневна, Емили бе поета от друг противен тип на име Д’Арет, който я откара по море до Хейстингс. Там Д’Арет, който непрекъснато твърдеше, че е посланик и агент на някакъв си херцог Дьо Гиз, я вкара в крайбрежна къща, където група потайни французи я държаха вързана до следващата вечер, когато светлината на факлите им привлече малка лодка. В безлунната нощ я откараха до въжена стълба, висяща от голям платноход, след което бе предадена на грижите на капитан Маро.

През цялото това време Емили се бореше с бушуващия гняв и унизителния си страх и се мъчеше да проумее какво е станало с нея. Без химикалка и хартия й се налагаше да прави изчисления наум и накрая стигна до заключението, че случилото се трябва да е някакъв предизвикан от стрейнджлети феномен. Отчаяно се надяваше той да е обратим. Рационалният й ум й казваше, че единственият мислим начин да се върне на предишното си място в пространството и времето е експериментът „Херкулес“ да се повтори със същите високоенергийни параметри. Молеше се на Бог, който изглеждаше още по-далеч от всеки друг път в живота й, екипът й да знае какво да направи. И с трепет осъзна, че за да се върне отново у дома, трябва да се върне на същото място, където се беше материализирала, при това точно във времето, когато МААК работи. Заключението беше смазващо очевидно.

Завръщане можеше и да няма.

На кораба беше заключена в отделна каюта, където остана напълно сама за първи път от началото на изпитанието и изплака цяла река сълзи заради ненормалността на всичко около нея.

Независимо дали щеше да го нарече Долното, както правеха Дърк и Дък, или Ад, този свят явно представляваше някакво алтернативно измерение със собствени шантави закони на физиката. Всеки и всичко, което познаваше и обичаше, изглеждаше отчайващо далеч. Помисли си за Джон и й се прииска да му беше позволила да й се извини. Мисълта, че може да се окаже завинаги тук, да не види никога повече него или приятелите и семейството си, късаше сърцето й от мъка. И докато корабът се отдалечаваше все повече и повече от Британия, отчаянието й само се усилваше.

Маро чу риданията й и отключи каютата, за да се опита да я утеши и да изрази учудването си, че жена като нея се е спуснала в този нещастен свят. По време на бурното си пътуване тя научи повече за капитана и за онова, което я чакаше след пристигането им във Франкия.

Маро й каза, че херцог Франсоа дьо Гиз бил важен големец, от когото се страхували и съюзници, и врагове. Пристигнал в Ада през 1563 г. като жертва на убиец хугенот, докато все още бил здрав и прав мъж на четиридесет и четири години. Маро с болка обясни, че покрай цветущото си състояние херцогът се отличавал с огромен апетит към нежния пол и тъй като бил богат и могъщ благородник, парите му можели да му осигурят почти всичко, което пожелае. Шпионите му като Д’Арет имали широки пълномощия да осигуряват подбрани жени, а Емили, както обясни изчервеният Маро, била по-красива и екзотична от всички.

— Познанията ми по европейска история са доста общи — отбеляза тя. — Боя се, че не зная кой е този Гиз. Или кой е бил.

Маро изглеждаше по-заинтригуван от нея, отколкото от въпроса й.

— Акцентът ви е прелестен. Да не би да е шотландски?

— Да, аз съм шотландско момиче. Родена съм недалеч от Инвърнес.

— Фамилия Дьо Гиз е играла роля в кралските интриги на страната ви. Сестрата на херцога, Мари дьо Гиз, се омъжила за вашия крал Джеймс Пети и родила шотландската кралица Мери.

— Станало е доста преди моето време. — Емили се вгледа в лицето му. Беше доста красив, на трийсет и няколко, с изразителни очи. Може би щеше да успее да го привлече на своя страна. — Кажете ми, Филип. Изглеждате ми свестен човек, много по-мил от онези, които срещнах досега. Защо сте тук?

— Тук съм, защото го заслужавам. Участвах в срамно и жестоко деяние, докато бях войник на служба при херцога. Беше през хиляда петстотин шейсет и втора, една година преди херцогът да бъде убит и десет години преди аз самият да загина в битка. Херцогът се връщаше в замъка си в Жоанвил до Париж и реши да спре в едно от селата си, Васи сюр Блез. Бяха му казали, че в селото се разпространявала протестантската ерес, и той искаше лично да провери дали е така. Херцогът чул църковните камбани, призоваващи за молитва, и когато влязъл в църквата, за свой ужас наистина присъствал на най-отвратителни антикатолически хугенотски тиради. Започнала разправия. Аз бях на пазара с група жандарми, когато чух викове и крясъци. Херцогът излезе от църквата, следван от множество селяни — мъже, жени и деца. Даде ни заповед да избием тези хугеноти. Не се поколебах. Стрелях с аркебузата си, презаредих и стрелях отново и отново. Жени умряха от ръката ми, деца също. Когато всичко свърши, петдесет селяни бяха мъртви, а ранените бяха много повече. Носех срама от онзи ден до самия край на окаяния си живот. И ето че се озовах на това място, прокълнат за цяла вечност. Когато пристигнах, моят херцог вече бе тук, почти толкова могъщ, колкото беше и на Земята. Намерих го и той отново ме взе на служба. Продължавам да върша ужасни дела за него, макар да се боя, че нищо не е толкова ужасно, колкото това да ви отведа при него.

Сега, застанала на скалистия бряг на страната, наречена Франкия, Емили прецени възможностите си. Нямаше представа какви ужаси я очакваха. Може би никога нямаше да й се отвори по-добър шанс. Докато Маро разговаряше с някакъв грозен брадат войник, тя побягна с всички сили по брега, като се мъчеше да открие равен пясък между камъните, където да стъпва по-добре.

Маро й извика да се върне и се втурна след нея, но брадатият войник се оказа по-бърз и я настигна пръв. Сграбчи я за косата и я повали грубо върху камъчетата и пясъка. Войникът се канеше да я удари с дебелия си като сопа юмрук, когато Маро пристигна и го спря.

Двамата мъже се разправяха, докато Емили плачеше от безсилие и болка. Маро отпрати брадатия войник да охлади страстите си и да донесе одеяло. Помогна й да се изправи и Емили машинално го последва към някаква група скупчени къщи.

— Можете ли да яздите? — попита Маро.

— Коне ли?

— Разбира се, че коне.

— Не.

— Няма значение. Би трябвало да има карета. Съжалявам, че той ви нарани. Моля ви, не правете нови опити да избягате. Мога да ги контролирам само до един момент.

Изминаха почти километър и стигнаха малка каменна къща, от която излязоха двама мъже и заговориха с Маро.

— Можем да хапнем и пийнем, преди да потеглим — съобщи й капитанът.

— Само малко вода, ако е чиста. Стомахът ми още се бунтува.

Пред къщата спря карета, теглена от четири коня. Купето беше съвсем малко, само за двама души. Емили се качи и Маро я последва. Изведоха оседлани коне за войниците и пътуването им по сушата започна. Маро й каза, че целта им е замъкът на херцога в Жоанвил и че ако всичко мине добре, би трябвало да пристигнат в ранните часове на следващата сутрин. Кочияшът, който седеше на капрата, плесна с ремъците и потеглиха. Маро подпря две къси аркебузи на вратата на каретата и се увери, че барутът им е сух.

— Смятате да ги използвате ли? — попита Емили, загърната в грубото одеяло.

— Надявам се да не се стига дотам, но не се бойте. Ако се наложи, мога да бъда отличен стрелец.

Емили си помисли за децата, които бе убил с огнестрелните си оръжия.

— По кого може да се наложи да стреляте? Това не е ли приятелска територия?

— Не съществува приятелска територия. Човек никога не е в безопасност, дори в замък. На всяка крачка има крадци и разбойници. Провинцията принадлежи на всички и на никого.

Емили реши да изиграе хода си.

— Бихте ли ми помогнали? — попита тя.

— Какво да ви помогна?

— Да избягам. Трябва да прекося обратно пролива и да стигна до Дартфорд. Мисля, че това е единственият начин да се прибера у дома.

Той я погледна с нещастен вид.

— Иска ми се да можех, милейди, но в този свят няма място за благородни постъпки. Ако смъртта беше най-лошото, което ме очаква, бих ви помогнал с радост. След всички тези векове бих се радвал да умра. Но участта ми няма и не може да бъде такава. Вместо това ще бъда наказан и ще страдам ужасно цяла вечност.

— Какво биха ви сторили, Филип?

Той използва термина salles de decomposition и после й обясни какво представляват стаите на разложението.

Емили се умълча.

Районът бе покрит с гъста гора и пътят за Париж представляваше тясна ивица пръст или отъпкана трева. Дървените колела на каретата се търкаляха по неравната земя и стомахът на Емили почти нямаше шанс да се успокои. Маро извади черен хляб, увит в парче плат, и се опита да я убеди да изяде няколко хапки. Най-сетне по пладне температурата се покачи достатъчно, за да направи одеялото ненужно. Емили се предаде пред глада и хапна малко от коравия хляб.

— Имахте ли съпруга? — попита тя.

— Имах. А също и син. Често отсъствах заради кампаниите на херцога и почти не ги виждах. Не зная дали изобщо са научили как и кога съм умрял.

— А тук?

— Нямам жена. Бил съм с жени от време на време, но тук те не са много.

— Така ли?

— Да, разбира се. Жените не са жестоки като мъжете. Във вашето време не е ли същото?

Тя кимна.

— Ако жените бяха начело, нямаше да се водят всички онези безумни войни и да се избиват невинни.

— И аз мисля така.

Стигнаха някаква поляна насред гората. Маро нареди да спрат и каза на Емили, че ще направят кратка почивка. Посочи някакви яки дървета и й каза, че там може да отвърне на зова на природата.

Емили слезе, отдалечи се от похотливите погледи на войниците и се облекчи зад един ствол. Чу Маро да раздава заповеди на хората си да бъдат нащрек и погледна мрачното небе над короните на дърветата. На един клон бе кацнала красива жълта птица, приличаща на златна авлига, а под нея лудуваха две черни катерици. Всичко изглеждаше толкова естествено, толкова обикновено, толкова подобно на нещата, с които бе свикнала, докато магията не бе нарушена от отчаяни викове, които накараха животинките да побегнат.

Изправи се точно когато Маро се появи до нея с изкривено от страх лице. Чу как някакъв войник извика: „Clovis est id!“.

— Кой е Кловис? — попита Емили.

— Елате бързо. Той е много древен господар и много лош човек, който е обявил тази гора за своя.

Докато Маро я влачеше към каретата, едно копие профуча и се заби в ствола на дървото, след което заваляха стрели. Един от хората на капитана падна със стрела в темето. Маро бутна Емили да се скрие под каретата и нареди на хората си да приготвят аркебузите, но да не стрелят без негова команда.

На пътя се появиха коне, яздени от дългокоси мъже, облечени в кожи. Размахваха мечове, копия и къси лъкове и крещяха бойни викове на някакъв гърлен език. Емили се притисна колкото можа по-плътно до земята и затвори очи, по-уплашена от всеки друг път от пристигането си. После Маро изкрещя: „Огън!“ и дузина аркебузи изгърмяха, запращайки оловни куршуми към нападателите. Маро захвърли едната аркебуза и стреля с втората.

Мъже и коне изпопадаха на земята, а онези, които не бяха улучени, се пръснаха от залпа. Маро извика на Емили да влезе в каретата. Кочияшът скочи на скамейката си и войниците яхнаха конете. Маро се качи до нея и трескаво зареди оръжието си, докато конете препускаха в галоп, шибани от кочияша.

Няколко секунди всичко беше тихо, след което се разнесе самотен, смразяващ кръвта боен вик и едно копие се заби в стената на каретата. Маро се сепна и престана да сипва барут в цевта. Погледна надолу към синята си войнишка куртка, по която се разпълзяваше алено петно.

— Боже мой, ранен сте! — извика Емили. — Трябва да спрем.

— Не — немощно отвърна той и събра сили за последна заповед към кочияша. — Продължавай напред. В никакъв случай не спирай, докато не пристигнеш в Жоанвил.

— Трябва да спрем кървенето! — изкрещя тя.

— Моля да ми направите малко място — прошепна Маро и когато Емили се дръпна колкото се може по-далеч от него, той хвана дръжката на копието и го издърпа, като избута окървавения връх през дупката на вратата. — Ето, така е по-добре. — После се отпусна върху нея.

Емили се пресегна да спре кръвта, но копието беше разкъсало далака му и кръвта шуртеше неудържимо и бързо заля пода на каретата. Емили инстинктивно знаеше, че той трябва да е в безсъзнание или мъртъв, но устните му продължаваха да се движат безмълвно.

— Спрете. Трябва да му помогнем — изкрещя тя на кочияша, но онзи й отвърна да изхвърли Маро от каретата и да даде на Кловис награда, за да спре атаката.

Когато Емили отказа, кочияшът извика на най-близкия войник да го направи.

Ездачът се наведе на седлото, отвори вратата на каретата и сграбчи куртката на Маро. Миг преди капитанът да бъде захвърлен на земята, Емили видя как изцъклените му очи примигнаха и устата му се изкриви в някакво подобие на усмивка.

Препускаха с главоломна скорост, докато конете не останаха без сили и спряха на една просторна поляна, където можеха да забележат врага отдалеч. Грозният, начумерен брадат войник, който я беше сграбчил за косата и я бе съборил, зае мястото на Маро в каретата. Вонеше на зеле и на нещо още по-лошо и не произнесе нито дума. Беше невъзможно Емили да избегне кръвта на Маро. Стъпалата й останаха накиснати в нея през остатъка от пътуването и докато денят преминаваше в нощ, локвата стана лепкава и залепи обувките й за пода.

Явно беше проспала последните няколко часа, защото се събуди със стряскане, когато каретата рязко се наклони и най-сетне спря пред портите на замъка Гиз.

Някакъв войник викаше в тъмното да спуснат подвижния мост и когато тежката конструкция издумка в пръстта, каретата бавно пресече рова и влезе през портата в главния двор.

Брадатият войник се опита да я издърпа от каретата, но тя изблъска ръката му и слезе сама. В двора имаше голямо огнище, което хвърляше достатъчно светлина в ограденото пространство. Над двора се извисяваше правоъгълна каменна нула, чийто вход беше маркиран от два железни стълба със светилници на върха, в които гореше лой.

В мрака, високо над другия край на двора, се издигаше кръгла, черна и зловеща кула. Отведоха я именно към нея.

Брадатият войник отвори тежка дървена врата, извика нагоре по тъмното каменно стълбище и Емили се озова в компанията на жени.

Кльощава като скелет вещица със сиви кичури я пое под опеката си. Първоначалното й стряскане от събуждането се смени с тревога, когато осъзна, че жената е различен тип създание.

Тя огледа Емили с високо вдигната свещ и избърбори нещо на брадатия войник на неразбираем френски диалект. Емили схвана отчасти отговора на войника — нещо в смисъл че капитан Маро знаел повече за нея, но паднал в схватка.

Жената, която носеше широка ленена дреха, заговори рязко на Емили. Емили отвърна, че не я разбира, и жената премина на донякъде по-модерна версия на френския. Явно езикът не й беше привичен, защото го говореше бавно и отмерено.

— Ела с мен. Аз съм Мари. Наглеждам момичетата. В теб има нещо особено, нали?

— Така изглежда — кимна Емили и я последва нагоре по спираловидното стълбище.

На първата площадка видя едно-единствено помещение, пълно с постелки и спящи тела. Продължиха нагоре и стигнаха до най-високата зала, която беше различна. Там имаше едно-единствено заето дървено легло и прости мебели, подредени покрай извитите, голи каменни стени.

Мари запали няколко свещи, разтърси спящата фигура и й нареди да става. Жената под завивките изсипа цял залп ругатни по старицата, седна в леглото и се огледа с пламнали очи. Беше млада, горе-долу на годините на Емили, с изпъната абаносова кожа. Френският й беше модерен и пълен с жаргонни изрази.

— Коя си ти, по дяволите? — попита тя.

Емили се почувства замаяна.

— Името ми е Емили — отвърна едва-едва.

Чернокожата насочи гнева си към старицата.

— Какво става тук, шибана торба с кокали?

Мари й обясни, че е пристигнало ново момиче. Жената отвърна саркастично, че не е сляпа и вижда много добре, но какво общо има това с нея?

— Тя е специална — каза Мари. — Трябва да й отстъпиш леглото си.

— Как ли пък не! Не си давам леглото.

— Мога да спя навсякъде — вметна Емили.

Мари поклати глава, отиде при стълбите и извика на брадатия войник да се качи да й помогне.

Емили залитна. Едва се държеше на крака.

— Това по обувките ти кръв ли е? — попита жената.

— Да.

— Твоя ли?

— Не.

— А чия?

— На капитан Маро.

Жената се намръщи.

— Чукала съм го няколко пъти. Доста свестен в сравнение с мъжете тук. Жалко.

— Коя си ти? — попита Емили.

— Йойо. Какво ти е особеното? Изглеждаш като пристигнала току-що, но вярно си различна.

— Ами, не съм точно мъртва.

Йойо отметна завивките и стана, за да я разгледа по-добре.

— Мамка му! Права си. Не миришеш както трябва. Как се случи?

— Мога ли да седна? Изобщо не се чувствам добре.

Йойо придърпа един стол от стената. Видя как Емили потръпна от хладния въздух в помещението, въздъхна, взе одеялото от леглото и й го подхвърли.

Емили й благодари.

— Аз съм физик — каза тя. — Провеждах научен експеримент край Лондон с високоенергиен ускорител на частици и…

— Вече престанах да те разбирам, скъпа. Някакви неща са се оплескали, ти си тук и си жива. Това е всичко, което ми е нужно да знам. Как се озова в тази лайняна дупка, минаваща за замък?

— Предаваха ме от ръка на ръка като някаква породиста крава. Дочух, че тукашният херцог си падал по жени.

— И още как. Същински жребец е за петстотингодишно парче мъртво месо. Аз бях любимката му. Може би до този момент. За тази нощ взе две други момичета и ми даде почивка.

Мари се върна с брадатия войник, който започна да вика на Йойо да си намери място за спане на долния етаж. Чернокожата не му остана длъжна и се развика в отговор, като размахваше заплашително свещник.

— Аз мога да спя долу — обади се Емили с надеждата да разведри ситуацията, но Мари изтъкна, че заповедите са си заповеди. — Вижте сега — каза Емили, — леглото е достатъчно голямо за двете ни. Ако Йойо няма нищо против, можем да си го поделим.

Йойо сви рамене, Мари също сви рамене и разправията приключи. Не след дълго двете жени бяха оставени на мира.

— Има леген с вода и кърпа, която не е прекалено мръсна. Можеш да спиш гола или да облечеш някоя от нощниците ми. Ей там има вино. Обслужвай се. Долу до основната стая има клозет, от който всичко пада в рова. Това ти казва достатъчно за шибаното място.

Емили започна бавно да се съблича. Памучната й пола имаше дървени копчета и беше издържала преминаването; памучният й пуловер също беше цял. Това обаче не се отнасяше за сутиена, чиято пластмасова закопчалка беше изчезнала и сега висеше безполезен под дрехата й.

Йойо се разсмя.

— Абсолютно същото стана и с мен. Само че по-лошо. Полата ми имаше метален цип и падна съвсем.

— Чорапогащникът ми не премина — оплака се Емили. — Нито часовникът и пръстените.

— Бях адски вбесена — кимна Йойо. — Не стига че ме убиха, ами и носех доста добри накити в момента, в който си отидох. Чудно ми е къде отиват всички тези неща?

— Май нищо метално или синтетично не оцелява при преминаването — каза Емили, докато сваляше сутиена си.

— Дай го тук. Ще накарам ковача да ми направи закопчалка. Почти моят размер е — прецени тя, докато оглеждаше гърдите на Емили.

Емили реши, че предвид обстоятелствата е най-добре да й го даде доброволно.

— Отдавна ли си тук? — попита тя.

— В замък Патетик ли имаш предвид, или в Ада?

— И двете.

— В Ада съм от около пет години. А в тази дупка около четири.

Емили започна да се мие. Водата беше студена, но добре дошла.

— А какво се е случило с теб, ако мога да попитам?

— Най-добрият приятел на приятеля ми ме застреля.

— Господи! Защо?

— Обрах запасите му. Малко грубо е да убиеш някого, защото е отмъкнал дрогата ти, не мислиш ли? Когато се случи, бях в Ла Курньов и цъфнах на същото място тук — сигурно знаеш как действа, нали? Ама не приличаше никак на Ла Курньов. Беше някакво лайняно село. Е, тъй като съм млада и красива жена, цялата измет на земята се опита да се добере до мен, но известно време успявах да се изплъзна от повечето. Щом схванах как стоят нещата тук, разбрах, че приятелят ми ще си уреди сметките с боклука, който ме уби, и че той може всеки момент да се появи в района.

— И появи ли се?

— Появи се. С торбестите панталони на земята, защото капсите му ги нямаше. Много комична гледка беше копелето, особено като ме видя как вървя към него с голямо парче желязо. Хубаво разбих черепа му. Надявам се да се наслаждава на следващите петдесет милиона години в някоя стая на разложението.

Емили намъкна нощница на Йойо и си наля чаша вино. Отпиваше отново и отново с надеждата питието да я хване.

— А какво си направила, за да си осигуриш пристигането тук? — попита тя.

— В Мали бях проститутка, нали се сещаш. Убих няколко типове там. Смятах, че убийствата са основателни, но явно не са били достатъчно.

Емили допи виното си.

— Имам много въпроси, Йойо, но съм ужасно уморена. Нещо против да си легна?

— Скачай в леглото. Не се безпокой за въпросите си. Имаме цялото шибано време на света.

 

 

Франсоа, херцог Дьо Гиз и господар на замъка Гиз, научи новината за пристигането на Емили веднага щом се събуди в покоите си над голямата зала в кулата. Двете му конкубини още спяха под завивките и той грубо изрита задниците им от леглото, когато стана ясно, че денят нямаше да е обикновен.

— Не е мъртва ли? — попита той брадатия войник, докато прислужникът бързаше да го облече.

— Така изглежда, господарю.

— Ама че забележително. И казваш, че е млада?

— Да.

— И красива?

— По мое мнение, да. Много красива.

— Насилвана ли е?

— Доколкото знам, не, господарю. Определено не от нашата група.

— И колко е платил Д’Арет?

— Чух, че е дал петстотин крони.

— Огромна сума! Ще му взема главата, ако парите са били похарчени напразно. А какво стана с Маро?

— Копие на Кловис го улучи, докато минавахме през една гора.

— Древният кучи син. Кълна се, някой ден ще го изкормя и ще направя наденички от червата му. — Гиз отпрати войника с махване на ръка. — Сега ти си моят капитан.

— Благодаря, господарю.

Гиз беше умрял в разцвета на силите си, малко преди четиресет и петия си рожден ден, посечен от сабята на убиеца, макар че всъщност си отиде шест дни след нападението, тъй като хирурзите му бяха прекалили с пускането на кръв. Приживе беше смятан за титан, съвсем нетипичен за французин заради невероятната си височина и русата коса, затова злите езици говореха, че в жилите му тече чуждестранна, може би германска кръв. Освен това беше безжалостен и не пропускаше да си отмъсти жестоко на всеки, който му пресече пътя.

Родът Гиз беше достигнал до невиждани висоти през шестнайсети век. Бащата на Франсоа, Клод, първият херцог Дьо Гиз, беше получил титлата от краля. Гиз бяха ревностни католици и никой не се боеше от тях повече от протестантите хугеноти, които династията се опитваше да унищожи навсякъде. Най-големият син на Франсоа, Анри дьо Гиз, когото хугенотите наричаха Le Balafre, или Белязаното лице, беше основал войнствената Католическа лига и вдъхновен от писанията на Макиавели, бе организирал прочутата Вартоломеева нощ в Париж, в която бяха изклани седемдесет хиляди протестанти.

Интригите на Гиз продължиха и след смъртта му. Франсоа пристигна в Ада и откри, че баща му е зает с потягането на стар замък на река Марна, недалеч от земното седалище на фамилията. Клод беше събрал група новопристигнали престъпници, за да атакува замъка на местния господар — груб дърт особняк, който държеше властта на това място от пристигането си през четиринайсети век. След като извърши преврата, Клод помоли краля да бъде признат и молбата му беше изпълнена. При попадането си в Ада Франсоа отначало бе приел приказките на баща си за създаване на династия, която един ден ще завладее кралския престол, но тъй като самият той също беше херцог, не можеше да се задоволи да бъде втори след баща си. Сега, благодарение на коварните му машинации, Клод лежеше обезглавен в състояние на пълно и мъчително разложение в един склад до реката.

Когато синът на Франсоа, Анри, също слезе тук, бащата, уплашен от не по-малко безскрупулното си отроче, нареди на капитан Маро да вземе главата му, преди да е успял да причини неприятности. Можеше да има само един херцог Дьо Гиз.

Франсоа отхвърли няколко предложени му одежди, карайки прислужника да бърза напред-назад до гардероба, докато не избра подходяща за случая дреха. Той притежаваше единственото голямо огледало в замъка и се огледа, преди да се появи в голямата зала. Макар да беше висок и строен, многобройните гънки на дрехите го караха да изглежда по-пълен. Върху туниката с дълъг ръкав, закопчана на врата със сребърна брошка, херцогът беше облякъл светлосин елек, върху който бе наметнал бродирана и обшита с кожи мантия в царско синьо. Краката му бяха обути в бели чорапогащи, закрепени за колана му под високите до коленете меки ботуши.

Междувременно Мари беше изкарала Емили от леглото на Йойо. Сънена и абсолютно дезориентирана, Емили беше подложена на бързо сутрешно измиване. Когато потърси дрехите си, й беше казано, че са били взети през нощта и изгорени.

— Защо? — възмути се тя.

— Бяха много грозни — ядосано отвърна Мари. — И неподходящи за херцога.

Йойо наблюдаваше обличането на Емили от леглото, развеселена от спектакъла.

— Тук се обличат старомодно, така че е добре да свикваш — подигравателно подхвърли тя. — Франсоа обича да сваля дрехите на жената, сякаш бели артишок. Тази част отнема най-много време. Чукането минава за миг. Не е от издръжливите и това е благословия, ако искаш да знаеш. Между другото, надявам се да си падаш по задната прашка.

Емили трепереше и кипеше едновременно.

— Ще го убия, ако ме докосне.

Йойо избухна в смях.

— Действай, момиче. Властта на народа.

По-непосредствената битка на Емили обаче беше с Мари, която продължаваше да се мъчи да я навлича в още и още долни и горни дрехи и я изтощи с крясъците си като на ранена птица. Накрая Емили почти не можеше да се движи под безбройните слоеве памук, тафта, дамаска и хермелин.

— По дяволите — изруга тя, докато се оглеждаше в малкото огледало в дървена рамка, което даваше изкривен образ. — Имам чувството, че отивам на някакво смахнато модно парти.

— Гледай да не те заколят прекалено бързо — каза Йойо и махна с ръка. — Двете с теб имаме много да си говорим. Докато те няма, ще се шляя и ще се наслаждавам на почивката си от малкия аристократичен кур.

На светлината на деня Емили можа да огледа по-добре замъка. Той се издигаше над нея, мрачен като утрото — сиви каменни блокове, натрупани един върху друг, оформяха стени и кули, без опит за елегантност и украса. Беше гол и функционален, типична крепост. Мъже с безизразни лица се трудеха в дворовете, цепеха дърва, хранеха кози и кокошки, колеха и окачваха на куки овце. Те поглеждаха крадешком към нея, но изглежда, ги беше страх да зяпат по-продължително.

Емили пое дълбоко дъх, преди да влезе в кулата на херцога. В голямата зала нямаше как да се определи дали навън е ден или нощ. Лишеното от прозорци помещение разчиташе на свещи и маслени лампи за осветление и задушливият въздух я накара да се разкашля. В залата имаше огромна угаснала камина, пред която беше поставена дълга банкетна маса. В средата й, сам пред купища храна, седеше херцогът и се преструваше, че не я е забелязал.

— Господарю — каза Мари, — водя специалното момиче.

Херцогът набучи парче месо на ножа си и го изяде, без да им обърне внимание. Когато приключи с дъвченето, той вдигна първо очи, а после и вежди.

— Доведи я.

Мари избута Емили напред, докато тя не се озова срещу него от другата страна на масата. Реакцията й беше първична, досущ на малка мишка, случайно натъкнала се на припичащ се на слънце гущер. Дългото, сухо лице и влажните устни й напомняха за влечуго, а когато той размърда език, за да махне парче месо от жълтите си зъби, Емили усети пристъп на гадене.

— Яла ли е?

Мари отговори, че не е. После херцогът попита дали говори френски.

Емили бе твърдо решена да не се плаши от него. Отвърна на френски с цялата дързост, на която беше способна.

— Стоя пред вас. Защо не ме попитате лично?

— Остави ни и чакай отвън — нареди херцогът на Мари. С доста деликатните си пръсти той взе мариновано лукче от едно блюдо и бавно го задъвка, като показно не й обръщаше внимание. Накрая каза: — Човек не бива да говори, освен ако не са го заговорили.

— Ваши правила, но не и мои — отвърна Емили.

Той се изкиска и миризмата на лук я лъхна.

— Уникална си не само в едно отношение. Сядай.

Емили трябваше да приглади бухналите поли на дрехите си, за да седне. Настани се срещу него и скръсти непокорно ръце на гърдите си.

— Яж, ако си гладна — предложи той.

— Не ми се вярва да имате чай.

— Чаят е рядкост. Нямаме.

— А кафе?

— Не знам какво е това.

— Още две причини да мразя проклетото място — промърмори тя на английски.

— Не използвай чужди езици в мое присъствие! — кипна той. — Кажи ми, коя година е сега на Земята?

— Две хиляди и петнайсета.

— Времето определено лети. На колко си години?

— На трийсет и две. А ти?

— Отново безочие. Не съм те поканил да ме питаш.

— Отново, твои правила.

— Как така попадна в Ада, без да умреш?

— Не би го разбрал, защото аз самата не го разбирам. Достатъчно е да кажа, че се случи и далеч не съм радостна от това.

— Никой не се радва, че е дошъл тук. Но силните и умните намират начин да оцелеят. Слабите и малоумните не се справят така добре. Кое от двете си ти?

— Познай.

— Наистина си рядка птичка… как е името ти?

— Доктор Емили Лаути.

— Жена доктор? Радвам се, че не съм живял в твоето време. Но може пък да ми цепнеш един цирей.

— Не съм от тези доктори.

Той присви объркано очи.

— Чух, че сте били нападнати от Кловис. Видя ли мръсния кучи син с очите си?

— Видях много мъже, които отговарят на описанието мръсен кучи син.

— Кловис е само с едно око.

— Нищо не ми говори. Кой е той?

— Кловис, син на Меровей, владетел на франкското кралство хиляда години преди моето време на Земята. За да издържи толкова дълго в Ада, човек трябва да е находчив. Днес владее само откъслечни части от гора, но оцелява, като броди непрекъснато, граби от мен и съюзниците ми и продава услугите си на господарите на Германия.

— Е, той уби Филип Маро, който ми изглеждаше доста свестен, така че определено не мога да нарека Кловис мой приятел.

— Маро не е мъртъв. Сигурен съм, че му се иска да беше, но определено е жив, в някакво жалко състояние на вечна агония.

Въпреки храбрата фасада, която искаше да покаже, устната й затрепери. Идеше й да запищи. Искаше да се махне оттук. Да се върне у дома.

Херцогът долови страха й.

— Смятам, че рядка птичка като теб със сигурност ще страда и загине в този наш суров свят без закрилата на могъщ принц. Щастливка си, че моят човек Д’Арет ти е осигурил място в замъка Гиз.

— И какво място е това?

Той извика на Мари да дойде да я вземе и отговори:

— Че как, на четири крака в леглото ми, разбира се. Ще ти покажа, когато се върна след един-два дни от лов.

Емили отново мина на английски.

— Ще видим, мръсна хлебарка такава.