Глен Купър
Дупка в тъканта (5)

5.

Миризмата блъсна Джон, преди умът му да регистрира гледката — смърдеше като преливащ външен клозет в Афганистан, но по-лошо. Сладникавата, лепкава воня на гниене сбърчи носа му и накара стомаха му да се преобърне.

Огледа се, изгубил всякаква ориентация. През студения, сив ситен дъжд видя, че стои сам на изровен кален път. От двете страни на пътя се гушеха малки дървени колиби със сламени покриви и плътно затворени капаци на прозорците. Два големи черни гарвана полетяха от един покрив и изчезнаха в близката горичка. От комините се виеше дим, носещ единствената горе-долу приятна миризма на горящо дърво. Отнякъде изцвили невидим кон.

Военните му панталони се бяха свлекли. Краищата на колана висяха, катарамата я нямаше. Цялата му екипировка липсваше — пластмасовият кобур, пистолетът, пълнителите и найлоновите им джобове, бойният нож с канията, многофункционалният нож. Почувства се ужасно уязвим, докато трескаво проверяваше инвентара си. Часовникът му също беше изчезнал. Бръкна в джоба си. Компаса и запалката ги нямаше. Тогава осъзна, че всички ципове на коженото му яке също са изчезнали. Нямаше ги ципа и пластмасовите копчета на панталоните и ризата му. Усети кубинките си хлабави и бърз поглед показа, че металните уши за връзките липсват. Платнената раница лежеше в калта зад него, без металните халки, които държаха ремъците. Изглеждаше празна и когато се наведе да я вземе, откри вътре единствено връвта. Бързо я прокара през гайките на панталона, завърза я и пъхна кълбото в джоба си.

Беше сигурен, че са минали само няколко секунди, откакто бе чул Матю да обявява „Трийсет тераелектронволта“.

Къде се беше дянала лабораторията?

Какво е това място?

Прииска му се да извика името на Емили, но се сдържа и нерешително пристъпи напред. Калта изжвака под кубинките му.

От една от къщите се разнесе приглушен глас.

— Стига, Дък, малоумен празноглавец такъв. Къде се дяна?

Джон замръзна.

— Стига си се мотал навън. Знаеш, че е опасно.

Капаците се отвориха и млад мъж подаде глава навън. Ченето му увисна, когато видя Джон.

Джон побягна. Чу как се отваря врата и се блъска в стената на къщата, след което някой зашляпа в калта зад него.

— Ей! Спри! Нищо няма да ти направя.

Джон се озърна през рамо. Онзи като че ли не беше въоръжен. Нагоре и надолу по пътя започнаха да се отварят капаци. Той спря и се обърна, за да разгледа по-добре преследвача си. Беше просто кльощаво хлапе. Джон можеше да се справи с него и без оръжие. Можеше да го прекърши на две с голи ръце.

— Точно така, великане — рече хлапето. — Не е нужно да бъхтиш. Аз съм Дърк. Добре ли пътува?

Джон не отговори.

Дърк се приближи. Беше бос, краката му потъваха до глезените в калта. Ризата и панталоните му бяха мръсни и дрипави, косата му бе чорлава и сплъстена. Когато се озова на около разкрач от Джон, той започна да души като куче и внезапно лукавото му изражение се смени с тревога.

— Мамка му! Още един.

— Още какво? — остро попита Джон.

Дърк мигновено изгуби интерес към него и изтича обратно до мястото, където се бе появил Джон.

— Дък! Дък! Какво стана с теб?

Джон бавно тръгна към него.

— Видя ли брат ми? — попита Дърк. — По-дългурест от мен, слаб като скумрия, но не толкова хубав.

— Ти си първият човек, когото виждам. Къде сме?

Дърк се дръпна от мястото в калта, сякаш дълбоките отпечатъци от кубинките на Джон са радиоактивни.

— Казах му да не минава оттам. Предупредих го, че е опасно. Станало ли е веднъж, ще стане пак.

— Какво е станало предишния път? Жена ли се появи?

— Не мога да продължа без него — отчаяно изплака Дърк. — Само него си имам, само него съм имал винаги.

На Джон му идеше да го сграбчи за ризата и да го разтърси здравата, но дрехата изглеждаше толкова прогнила, че като едното нищо щеше да се разкъса в ръцете му. Затова пристъпи плътно до хлапето, извиси се над него и заговори заплашително:

— Ще си изпатиш сериозно, ако не започнеш да отговаряш на въпросите ми. Каза, че имало друг. Друг какво?

Дърк избърса сополивия си нос с опакото на дланта си.

— Друг жив кретен.

— А ти не си, така ли? — саркастично попита Джон.

Дърк изсумтя.

— Аз ли? Майтапиш се! Аз съм мъртъв от над двеста шибани години.

Джон го зяпна, онемял.

— По-добре да влезем вътре — предложи Дърк. — Ако минат чистачите, ще те вържат и ще те оковат.

Джон предпазливо го последва в къщата.

При затворена врата малкото помещение тънеше в мрак, разкъсван само от слабата светлина на скромния огън в огнището. Когато очите му свикнаха с тъмното, Джон различи примитивна маса с две табуретки, две легла, приличащи на походни, и няколко съда за готвене до огъня. Дъските на пода бяха омазани с кал. Грубо местенце, но поне не миришеше толкова лошо, колкото навън.

Джон отвори капака на задния прозорец, за да надникне навън. Видя малка изорана нива и река на около осемстотин метра зад нея.

— Гладен ли си?

Джон поклати глава. Беше закусил наскоро, някъде далеч оттук.

Дърк си сипа някаква мазна яхния в дървена купа и започна да я яде с дървена лъжица.

— Съжалявам за тъмнината. Трябва да държа капаците затворени, иначе чистачите надничат вътре. Имам няколко свещи, ама са скъпи. Бира?

— Бих пийнал.

Дърк стана. В един тъмен ъгъл имаше бъчонка.

— Странно говориш — каза той. — Знаеш ли го?

— От Америка съм.

— Чувал съм за нея.

— Така ли?

— Чувал съм, че тютюнът идвал оттам. Имаш ли?

— Съжалявам. Отказах го.

— Защо?

— Защото може да те убие.

Дърк постави две пълни дървени халби на масата.

— За мен не е голяма грижа. Дай да говорим по същество. Къде е Дък? Знаеш ли къде се е дянал?

Джон опита предпазливо бирата. Беше сладка като ръжено вино. И силна.

— Не е зле — премлясна той.

— Не е зле ли? Най-добрата бира наоколо. Сам си я правя.

Джон отпи още една глътка. Усети щипане в един от зъбите си и когато го опипа с език, откри, че пломбата е изчезнала. Прокара език по останалите си зъби и откри още дупки, но засега загърби проблема.

— Първо отговори на моите въпроси. После ще ти кажа какво знам за брат ти.

— Бива. Питай.

— Какво е това място?

— Не знаеш ли?

— Синко, нямам ни най-малка представа.

Обръщението като че ли имаше добър ефект. Лицето на Дърк омекна и устните му започнаха да потръпват.

— Ад. Ето какво е.

Джон поклати глава.

— Първи впечатления: наистина прилича на клозет, но не отговаряш на въпроса ми. Къде сме?

— Нали ти казах! В Ада.

Джон започна да се ядосва. Идеше му да посегне през масата и да сграбчи хлапето за врата, но се сдържа.

— Давам ти още една възможност и после ще почна да ти чупя пръстите.

В отговор на заплахата Дърк сви рамене.

— Обичайната реакция. Имаш ли си име?

— Джон. Джон Кемп.

— Аз съм Дърк. Това е обичайната реакция, Джон Кемп. Хората идват тук и казват, че не може да е истина. В един момент са живи, а в следващия са мъртви и се озовават тук. Оглеждат се за ангели, перлени порти и така нататък, но не виждат нищо такова. Вършиш разни гадни неща и после се озоваваш тук. Ад, Хадес, различни имена, предполагам. Аз, Дък и много други го наричаме Долното.

— Защо?

— Защото го пише в Библията, нали така? В написаното от Лука. Мама навремето ни четеше, не че ни помогна особено. Лука казва на някакво копеле, че няма да иде на небето, а ще бъде низвергнат. Е, ето ни тук. Толкова долу, колкото може да се стигне.

— Добре, Дърк. Казваш, че си мъртъв. Кога умря?

— Хиляда седемстотин и деветдесета. Юни месец. Последното, което видях, беше поляна с макове до бесилките. Беше чуден слънчев ден, ужасно време да напуснеш света. По-добре да беше валяло.

— Нима твърдиш, че са те обесили?

— Аха. Дък също, стоеше до мен на бесилката. Чакането беше гадно, но самото бесене не беше чак толкова зле. Политам надолу и ето ме тук. Никаква болка, до колкото си спомням. Стана просто така.

— Добре, да речем, че ти вярвам. Защо те обесиха?

— Двамата с Дък пречукахме пекаря. Не искахме да го убиваме, само да му вземем кесията, но май сме го фраснали по-яко в главата. Замъкнаха ни в тъмницата и ни обесиха на следващия ден.

— Не приличаш на човек, чийто врат е бил строшен. Нито пък на двестагодишен.

— Там е работата. Това май е единственото хубаво нещо на Долното. Идваш тук цял-целеничък. Ако си бил потрошен, когато си умрял, тук нищо ти няма. Не че тук не могат да те подредят здравата, де. И освен това не одъртяваш. Оставаш си такъв, какъвто си дошъл. Май завинаги.

Джон открай време се гордееше, че може да различи истината от лъжата. Беше разпитвал пленници в Афганистан и го биваше да прониква в душите на хората дори през булото на културните различия. Хората си бяха хора. Обикновено си личеше по очите дали лъжат. Дърк му изглеждаше честен. Но преди да зададе следващия си въпрос, отвън се чу грохот. Приближаваха коне, препускащи бързо в калта. Спряха пред къщата на Дърк с цвилене и пръхтене.

— Има ли нови? — извика някакъв мъж. — Хайде, изведете ги. Имам хубава пълна кесия.

— Тихо — прошепна Дърк на Джон. — Нито дума.

— Дърк, вътре ли си? Дък? Да не би да имате нов специален гост, а?

— Кажи ми, имам ли причина да не им продам задника ти? — прошепна Дърк.

— Да не би да си им продал жена на име Емили?

— Че защо да не го сторя? Среброто трудно се намира.

Джон се изправи и се извиси над него, свил яростно юмруци.

— Ще викам — заплаши го Дърк и избута стола си назад.

— Направиш ли го, никога вече няма да видиш брат си. Това ли искаш?

Дърк поклати глава.

— Той е всичко, което имам.

— Тогава ме чуй добре. Знам къде е брат ти. Аз съм единственият, който може да го върне. Помогни ми и аз ще ти помогна.

Някой заблъска по вратата.

— Скрий се под леглото — прошепна Дърк. — Бързо, инак с теб е свършено. — После се обърна към вратата и повиши глас: — Момент. Сега идвам.

— На този ли я продаде? — попита шепнешком Джон, докато се пъхаше под едното легло.

— Да. По-бързо.

— Знаеш ли къде е тя?

— Не.

— Питай го. Разбери.

Дърк отвори вратата. На прага стоеше як брадат войник с меч на кръста и гледаше начумерено младежа.

— Защо се забави толкова?

— Лъсках бастуна.

— Жена ли не можеш да си намериш?

— Няма ги много по тези краища, нали, капитане?

— Изненадан съм, че не охлабваш жилата с брат си. Или с някоя коза.

Войникът грубо изблъска Дърк, влезе и присви очи към тъмните ъгли.

— Къде е брат ти?

— Няма го. Като стана дума за жени, как беше със специалната?

— Получи си парите. По-нататък не е твоя работа.

— Войникът вдигна едната от халбите. — Има ли някой друг тук?

— Тази е на Дък.

— Излязъл е, без да си изпие бирата?

— Сбихме се. Ступах го здравата и той се изнесе.

— Така ли?

— Точно така стана.

Войникът се огледа подозрително. От скривалището си Джон виждаше калните му, високи до коленете ботуши да пристъпват по скърцащите дъски. Ботушите спряха до леглото и Джон чу някой да души.

— Какво е това? — попита войникът.

— Не надушвам нищо — отвърна Дърк.

— Аз пък надушвам.

Внезапно леглото се вдигна до стената и Джон се озова лице в лице с набит як мъж в кожена туника с колан.

Войникът яростно изтегли меча си и изкрещя:

— Ти! Ставай!

Джон бавно се изправи на крака. Изглежда, че изненада войника с височината си. Мъжът подуши отново.

— Още един жив! Тук съм от петстотин години и никога не съм виждал нито един. А после се натъквам на двама. Как ти е името?

— Джон Кемп. А твоето?

— Спокойно можеш да ме наричаш свой господар. — Войникът заплашително вдигна меча си. — Идвай.

— Ще ме отведете ли там, където сте отвели жената? — попита Джон.

— За такъв като теб купувачът май ще е различен.

— Кажи ми къде е тя.

— Правилата тук са прости. Правиш каквото ти казват и не задаваш въпроси.

— В такъв случай май няма да дойда с теб.

— Ще те наръга — предупреди го Дърк.

Джон смути войника с широката си усмивка и се хвърли напред с изумителна скорост, като отби ръката с меча и в същото време нанесе бърз и здрав удар в носа на мъжа. Разлетяха се пръски кръв и войникът инстинктивно вдигна свободната си ръка към лицето. Джон сграбчи дебелата му китка, изви я и изтръгна меча. Щом му отне оръжието, той се извъртя и изрита противника си в брадичката. Войникът се олюля, но беше здравеняк и въпреки побоя успя да извади кама от колана си. Вбесен, той пристъпи напред и се озова достатъчно близо, за да се усети зловонният му дъх. Джон обаче държеше здраво меча и мъжът внезапно изстена и се отпусна, наръган в пъпа от острия връх.

Другите войници бяха чули суматохата и вече нахълтваха в къщата. Макар да бяха четирима, тъмнината им изигра лоша шега. Джон имаше само секунда да прецени тежестта на меча в дясната си ръка. Никога не беше се сражавал с такова оръжие, но бе тренирал бой с нож. Мечът бе къс, широк и тежък, с остър връх и двуостър. С боен вик Джон се хвърли към първия войник, прекрачил прага. Чу се звън на метал. Останал без път за бягство, Дърк извика и се мушна под другото легло. Свикнал с тъмното, Джон нанесе поточен удар и принуди войника да отстъпи назад към другарите си. След като го притисна в собствените му хора, Джон успя да отбие меча му и го изрита високо в гърдите. Войникът залитна назад и повали мъжа зад себе си, но на мястото му моментално изникна друг войник, който се оказа много по-бърз с оръжието си.

Звънът на стомана отекваше в ушите на Джон, докато един от ударите му се оказа различен от останалите.

Върхът на меча се заби в гръдната кост на противника и го накара да рухне на колене. Другите двама се хвърлиха напред, сипейки проклятия и удари. Когато единият отби меча на Джон, другият го фрасна с главичката на ефеса си в челото. Резкият удар накара Джон да отстъпи няколко крачки назад. Докато се отърсваше от болката и замайването, разбра, че разполага със съвсем малко време. Двамата войници пристъпиха едновременно напред с вдигнати мечове, готови да нанесат последните си удари. В отчаянието си Джон стисна своето оръжие с две ръце и замахна в широка дъга, като преряза гърлата и на двамата с един удар. От раните изригнаха кървави фонтани.

Бум!

Това бе характерният гърмеж на едрокалибрено оръжие. За миг помещението се озари от ослепителен блясък.

Последният войник стоеше на прага зад четиримата повалени от Джон. В ръката му димеше пистолет. Джон усети изгаряща болка в лявата си ръка. Войникът бе млад, горе-долу на годините на Дърк, и изглеждаше уплашен. Следващият му куршум, изстрелян от упор от не повече от три стъпки, със сигурност щеше да намери целта си. Джон щеше да умре на това място и Емили завинаги щеше да остане тук.

Измина една дълга секунда. После втора.

И тогава му просветна — но не от пистолета. Нямаше да има втори изстрел. Не и от това оръжие.

„Това е кремъклия, като онези в музеите.“

Войникът захвърли пистолета и понечи да изтегли меча си, но Джон се хвърли напред и го наръга в корема с достатъчна сила, за да го прониже целия.

Извади меча и когато младежът се свлече на земята, Джон опря изтощено ръце на коленете си, като дишаше тежко. Беше убивал и преди, но не по такъв начин. Това бе брутално и примитивно, за разлика от обичайните му хирургични убийства от сто или повече метра и с помощта на оптичния мерник.

Калните дъски на пода бяха станали хлъзгави от кръвта. Дърк изпълзя изпод леглото и тихо подсвирна.

— Никога не съм виждал някой да върти така меч. Браво на теб. Значи си войник, така ли, Джон?

— Бях навремето — отвърна на пресекулки той, все още задъхан.

— Тези умения ще ти бъдат от много голяма полза тук.

Дърк предпазливо прекрачи телата и надникна навън. Нямаше други войници, само коне, завързани на един стълб.

— Това бяха.

Дърк запали една от безценните си свещи от тлеещо дърво, а Джон остави меча си на масата и свали якето и ризата, за да огледа ръката си. Имаше плитка кървава драскотина на делтовидния мускул, която проми с бира. Сряза ръкава на ризата с меча, превърза раната си, след което бързо облече якето върху потника си.

Взе кремъклията, претърси стрелеца и намери две кесии. В едната имаше пълна барутница, а в другата откри оловни сачми и кече. Знаеше как да използва оръжието, макар да не беше майстор. Специалността му бяха огнестрелни оръжия с бездимен барут.

— Имах пистолет. Той обаче не стигна дотук — каза Джон, докато сипваше барут в цевта, пускаше оловното топче и кечето, след което натъпка всичко с шомпола. Накрая огледа кремъка и вдигна ударника.

— Металът не преминава — отбеляза Дърк. — Само плът, кост и плат. Ела. Ще вземем най-добрите им коне. Ще те отведа при един човек, който може да ти помогне да намериш приятелката си. После ти ще ми помогнеш да намеря Дък, нали?

— Държа на думата си.

Джон взе свещта, за да претърси другите войници за нещо, което би могло да му е от полза.

Понечи да клекне до купчината тела, но внезапно отскочи назад и се изправи.

— Боже всемогъщи!

Всички мъже още показваха признаци на живот въпреки ужасната загуба на кръв. Ранените в гърдите и корема бавно се гърчеха. Онези с прерязани гърла отваряха и затваряха уста, устните им мляскаха слабо.

— Би трябвало да са мъртви. Това са смъртоносни рани — с треперещ глас промълви Джон.

Дърк се изкиска.

— Тук никой не умира, не го ли знаеше? Това е особеното на Долното, Джон Кемп. Оттук няма измъкване.