Глен Купър
Дупка в тъканта (32)

32.

Джон събра всичките си сили и се облегна на Емили, за да изминат финалната дистанция, пък било и със скоростта на охлюв. Двамата изкуцукаха мъчително до къщите на Дартфорд.

— Колко време ни остава? — дрезгаво прошепна Джон. Гърлото му беше пресъхнало от треската.

— Не много. Половин час. Може би по-малко.

Наблизо бяха вързани няколко мършави кози, но не се виждаха никакви хора. Капакът на задния прозорец на къщата на Дърк беше затворен. Минаха отпред и Емили почука на вратата.

Отговор не последва.

— Опитай отново — каза Джон.

Пак нищо.

— Дърк, Джон Кемп е — извика Джон. — Отвори.

Капакът се отвори и от прозореца предпазливо надникна глава.

— Мътните да ме вземат! — ревна младежът. — Това са живите!

Съседите му чуха глъчката и отвориха прозорци.

Резето на вратата се вдигна и Дърк излезе навън.

— Не мога да повярвам, че сте оцелели, пък и се върнахте. Проклет да съм. Е, такъв съм си.

— Разбира се, че ще се върнем — едва-едва измънка Джон. — Нали правиш най-добрата бира в Ада.

— Май имаш нужда от една.

— Той е зле — каза Емили. — Имаш ли вода?

— Не. По-добре бира — настоя Джон. — После трябва да застанем на мястото.

Малко след девет сутринта на Тревър му беше съобщено, че посетителят му е дошъл. Докато вървеше към рецепцията, той се замисли отново дали е постъпил правилно. Беше уредил посещението с началниците, но сега, когато Арабел бе вече тук, нервите му се бяха опънали до скъсване. В десет и пет щеше да има много добра или много лоша новина за нея. Или щеше да я събере с Емили, или да й каже, че никога вече няма да я види. А шансовете определено клоняха към лошия сценарий.

Бучката в гърлото му сякаш стана още по-голяма, когато зави на ъгъла и видя, че е довела и децата.

Арабел явно долови притеснението му, защото веднага се извини.

— Знам, че го правя отново, но бях забравила, че е почивен ден. Не успях да намеря гледачка. Звуча като развален грамофон.

— Няма проблем — неубедително отвърна Тревър и клекна да поздрави Сам и Бел. — Здравейте, помните ли ме?

— Ти си Тревър — каза Сам. — Мама те харесва.

Арабел се изчерви, но не се усмихна. Тревогата й бе твърде силна.

Тревър се изправи.

— Е, аз също я харесвам, както и вас двамата.

— Е, ще ми съобщиш ли новини за Емили? — твърдо попита Арабел.

— Скоро. Ще ви помоля да изчакате в офиса ми. Още една последна среща и ще можем да поговорим.

— Моля те, просто ми кажи. Мъртва ли е?

— След по-малко от час, става ли? Обещавам, че когато си тръгнеш оттук, ще знаеш всичко, което знам и аз.

— Добре, Тревър. Чаках толкова дълго, така че сигурно ще мога да изчакам още час. Имате ли автомат за закуски? И двамата са гладни. Трябваше да им взема нещо, но сутринта не бях на себе си.

— Тук няма, но изчакай за момент.

Тревър отиде на рецепцията, обади се по телефона и се върна.

— Получих разрешение да ви заведа в столовата за персонала. Има избор на храна и напитки, а също и телевизор за децата. Как ви звучи?

Сам заподскача, за да покаже мнението си.

Бел се уплаши от дългото спускане с асансьора, докато на момчето му хареса. Минаха покрай контролната зала и Тревър видя как Арабел надникна, докато влизаше някакъв техник. Дори и да искаше да попита какво става, тя премълча.

Контролната зала се пълнеше, а столовата се опразваше. Последните останали служители допиваха кафетата си и изхвърляха чашките в кошчетата за боклук.

— Така — рече Тревър. — Цялата столова е само за вас. — Той извади дребни от джоба си и ги даде на Сам, който прие парите с радостно възклицание. — Това е за автоматите. Ще дадеш на мама и на сестра си, нали, приятел?

Арабел погледна стенния часовник.

— По-малко от час — натърти Тревър. — Ще се върна да ви взема.

— Донесох ти рестото от вечерята — каза Арабел.

Той се усмихна.

— След малко се връщам.

Контролната зала беше пълна за последен път, както смятаха всички. Матю Копенс се беше подготвял старателно цяла седмица, за да е сигурен, че четвъртото и последно рестартиране ще мине по план. Евентуалният неуспех като при предишните три опита нямаше да се дължи на недостатъчно планиране и подготовка, но дълбоко в себе си той вярваше, че шансовете да види отново Емили клонят към нулата.

Куинт слезе до работната му станция, като щракаше с химикалката си за явно раздразнение на Матю.

— Пуснете ускорителя на трийсет тераелектронволта възможно най-дълго, преди да го изключите — прошепна той последното си нареждане. — Данните, които ще съберем днес, ще бетонират наличието на гравитона. Това ще бъде наше откритие, по дяволите. Няма да могат да ни го отнемат.

Куинт се върна при важните клечки на най-горния ред. Всички се бяха събрали за случая — енергийните министри Лерой Битърман и Керън Смитуик, Кембъл Бейтс от ФБР и Джордж Лорънс от МИ-5. Бейтс и Лорънс като че ли бяха най-загрижени от липсата на обхват под земята, тъй като и двамата трябваше да се обадят и да докладват на Белия дом и Даунинг стрийт в десет и една минута.

— Какво мислиш, Хенри? — обърна се Битърман към Куинт.

— Мисля, че разполагаме с достатъчно статистически данни, за да заковем гравитона в пет сигма, ето какво.

— Всъщност питах за доктор Лаути и господин Кемп.

— Ще трябва да изчакаме и да видим, Лерой.

Петнайсет минути преди старта, при температура на магнитите 1.7 K, Матю нареди да включат синхротрона.

Десет минути преди старта залата се смълча, когато вратата се отвори и Дък беше въведен в залата. Някои от важните клечки никога не бяха го виждали с очите си и сега го зяпаха и дискретно душеха въздуха, докато агентите от МИ-5 и Делия го водеха надолу към центъра.

Облечен с любимия си червен найлонов анцуг и жълти кецове, Дък по нищо не се отличаваше от милионите други младежи, живеещи в рамките на овала на МААК. Разбира се, в същото време той бе съвсем различен, наистина рядка птица.

— Хайде, Дък, знаеш си урока — подкани Делия. — Застани ето там.

— Какво е това?

Той посочи. За пода бяха закрепени две стоманени халки.

— Малко нововъведение този път. Предпазна мярка. Заради Уудбърн.

Един от агентите извади окови за крака и закопча глезените на Дък.

— Защо мен? — запротестира младежът. — Той има нужда от тях, не аз.

Агентът прекара веригата през едната халка и заключи катинара.

— Не се безпокой, Дък — каза Делия. — Ще ги махнем веднага след като експериментът приключи. После сме ти приготвили чуден обяд.

— Ами разходка навън?

— Мисля, че с разходките ти е приключено — отвърна тя с напрегнат смях.

Вратата отново се отвори, този път за Уудбърн.

Дък се вцепени.

— Не се безпокой — утеши го Делия. — Нали виждаш, съвсем е окован.

Наистина беше така. Глезените му бяха закопчани с верига, а върху смачкания оранжев комбинезон му бяха надянали усмирителна риза, която обездвижваше ръцете му на гърдите. Уудбърн бе оказал яростна съпротива сутринта и вземането на всички ограничителни мерки бе абсолютно задължително. Освен това беше решено, че няма да е зле да му сложат и качулка на главата.

— Ще видим ли лицето му? — обърна се Бейтс към Лорънс.

— Мисля, че да, в последния момент. Само заради филмирането.

— Колко души беше убил?

— В наше време ли? Да видим. Май бяха седем.

— Добре, че беше само той.

— Така е.

Пред Уудбърн вървяха Тревър и Бен, които цяла сутрин се бяха занимавали с изстъпленията му. Агентите от двете му страни го държаха здраво и му помагаха да слиза по стълбите. Големите му стъпала приличаха на лодки в пластмасовите чехли. През цялото време Уудбърн беснееше под качулката.

— Къде съм, мамка му? Махнете тази качулка, за да ви погледна в очите, копелета такива. Хайде, да не би да ви е шубе от мен?

Когато го изкараха в центъра, Дък се дръпна толкова далеч от него, колкото му позволяваше веригата.

Докато го закопчаваха за пода, Уудбърн подуши шумно.

— Я виж ти. Дък бил тук. Ще ми опиташ патката, когато те пипна.

Куинт повика Тревър.

— Виковете му смущават всички. Можете ли да направите нещо по въпроса?

Тревър отиде при Бен и го попита дали нямат с какво да му запушат устата. Когато получи отрицателен отговор, той сви рамене, свали едната си обувка и събу чорапа.

— Добре тогава — рече, махна качулката на Уудбърн и натика чорапа в устата му, след което отново го закачули. — Спокойно, друже. Чист е, сутринта го обух.

Бен потупа Тревър по гърба.

— Първокласна полицейска работа — похвали го той.

Делия приближи и поиска разрешение да излезе.

— Ако нямате нищо против, предпочитам да не гледам края — обясни тя.

— Мъчно ти е да гледаш как Дък си заминава или те е страх, че ще остане тук? — попита Бен.

— Мисля, че и двете.

— Оставих сестрата на Емили и децата й в столовата — обади се Тревър. — Би ли им правила компания, докато дойда да ги взема?

— С удоволствие.

Пет минути преди старта съобщиха, че мюонният детектор е включен и че синхротронът работи на пълна мощност. Матю започна да отброява последните четири минути до изстрелването на лъчите.

Тревър се хвана, че отново и отново си повтаря една и съща мисъл.

„Хайде, Джон, можеш да го направиш. Хайде, друже. Върни я у дома.“

 

 

Емили си имаше публика.

Почти цялото село ги гледаше или от прозорците, или от пътя. Един грубоват тип на име Алфред понечи да я доближи и тъй като Джон не бе в състояние да я защити, Дърк размаха предупредително сопа. Алфред отстъпи и спря при трима приятели на няколко метра разстояние.

— Мисля, че беше тук — каза тя и отбеляза мястото, като прокара крак в прахта. — Джон, какво ще кажеш?

Той се държеше за нея.

— Да. Така ми се струва.

— Дърк, можеш ли да донесеш стол или табуретка за него? — попита тя.

— Разбира се.

Младежът изтича обратно в къщата и се върна с табуретка. Емили я постави на мястото, настани Джон и избърса потното му лице с полата си, при което разголи твърде много краката си. Събралите се мъже започнаха да подсвиркват и подвикват. Алфред направи една-две крачки напред и започна да опипва чатала си.

— Хайде, хайде! — извика Дърк. — Позабавлявахте се. А сега кротко. Най-вече ти. Алфред.

Дърк тръгна към Емили и Джон, но тя му махна да се дръпне.

— Не приближавай много. По-добре да не попадаш в тази каша.

Той се закова на място.

— Значи, ако се получи, Дък ще се върне, така ли?

— Такава е теорията.

— И кога ще стане? Човек никога не знае кога чистачите ще направят обиколката си.

— Всеки момент — отвърна тя и клекна близо до Джон.

Хвана ръката му. Той я стисна и промърмори „Да се надяваме“, след което настоя да се изправи.

Двамата станаха едновременно.

 

 

Една минута преди старта Матю започна вкарването на оловния газ в оръдията за частици.

Трийсет секунди преди старта Куинт даде окончателното си разрешение и нареди на Тревър да свали качулката на Уудбърн. Тревър бързо я дръпна и се отдалечи на безопасно разстояние.

Операторът засне яростните опити на Уудбърн да изплюе чорапа и треперещите устни на Дък.

— … три, две, едно. Начало.

Образът се разшири, за да покаже елиптичната карта на МААК зад Дък и Уудбърн и обиколките на протоните. Някои от въоръжените охранители влязоха в кадър.

Матю бавно обявяваше повишаващата се енергия.

— Двайсет тераелектронволта, двайсет и четири, двайсет и осем. Дами и господа, пълна мощност на трийсет.

 

 

Дърк викаше на Алфред да стои настрана, когато думите заседнаха в гърлото му.

Джон и Емили бяха изчезнали.

На тяхно място насред пътя стояха Дък и Уудбърн и гледаха като треснати.

Дък беше гол, с изключение на памучните чорапи и памучните боксерки, които при липсата на ластик се бяха свлекли до коленете му. Уудбърн беше в по-добро състояние. Памучният оранжев комбинезон бе преминал непокътнат. Металните окови и усмирителната риза ги нямаше и той започна да вади памучния чорап от устата си.

 

 

Операторът изпусна камерата, но побърза да я вдигне и да продължи да снима.

Зашеметеното мълчание в контролната зала бе последвано от бурни аплодисменти и радостни възгласи.

Куинт спря да щрака с химикалката и автоматично я прибра в джоба си.

Краката на Матю се подкосиха и той рухна на въртящия се стол.

Джон и Емили стояха сред веригите и белезниците, оставени от Дък и Уудбърн. Още се държаха за ръце.

— Гледай само! — възкликна Битърман и се хвана за главата, а после целуна Смитуик, преди тя да успее да се дръпне.

И тогава радостното настроение изведнъж се изпари.

Джон и Емили отново изчезнаха, а на тяхно място се върнаха Дък и Уудбърн.

Редуването беше неравномерно, продължаваше между една и три секунди. Емили и Джон се сменяха с Дък и Уудбърн, Дък и Уудбърн се сменяха с Емили и Джон.

Матю отчаяно извика през рамо.

— Доктор Куинт! Какво да правим с мощността?

От шока Куинт се беше хванал за главата, изгубил дар слово.

Тревър погледна към Бен.

— Трябва да направим нещо! — извика той.

Двамата пристъпиха към центъра.

— Не слизайте там! — викна им Битърман. — Може да завлече и вас.

Тревър не му обърна внимание. Стигна на метър от примигващия Уудбърн.

— По мой знак — каза той на Бен.

Бен го разбра. В мига на следващата смяна Тревър извика „Сега!“ и се втурна напред, подхвана Джон и го изблъска чак до стената с екраните. Бен направи същото с Емили и четиримата паднаха на пода, оплели ръце и крака.

— Изключвай! — изкрещя Тревър и Матю тутакси изключи ускорителя.

Емили се освободи и изпълзя до Джон.

— Успяхме — изпъшка той.

— Не, ти успя — промълви тя, докосвайки лицето му.

Тревър се изправи и подаде ръка на Джон, за да му помогне да стане.

— Добре дошъл у дома, шефе.

— Радвам се да се върна.

— Изглеждаш адски зле.

Джон се разсмя и се намръщи от болка.

— Много смешно.

— Той има нужда от лекар — каза Емили. — Веднага.

 

 

Уудбърн най-сетне успя да извади чорапа от устата си. Не обърна внимание на мърморещите селяни, а сграбчи Дък за гърлото и започна да го души. Дърк се втурна към него и го заудря по гърба и краката със солата си. Когато по-едрият мъж отвърна, другите селяни също се включиха в пердаха. Бос, Уудбърн побягна към реката, като сипеше ругатни и се кълнеше, че ще се върне да им даде хубав урок.

Дък още стоеше насред пътя, гол и потресен. Дърк отиде при него и го награби в мечешка прегръдка.

— Върна се при мен — възкликна той. — Не мога да ти опиша колко много ми липсваше. А на теб липсваше ли ти големият ти брат?

Дък бавно вдигна ръце и отвърна на прегръдката.

— Разбира се. Страшно ми липсваше. Но чакай само да ти разкажа каква кльопачка имат там, какви рисувани филмчета гледат, в какви меки легла спят и как сереш в едни неща, които ти отмиват лайното.

— Хайде, влизай вътре, гол нещастнико — побутна го Дърк. — Имаме цяла вечност да разказваш историите си. Обзалагам се обаче, че нямат по-добра бира от тази на брат ти.

Разговорът им беше прекъснат от виковете на съселяните и когато се обърна да види какво става, ченето на Дък увисна. Той посочи и се затича, зарязвайки боксерките насред пътя.

 

 

Куинт заслиза по стълбите с широка усмивка.

— Добре дошли обратно, доктор Лаути. Не се безпокойте, доста се потрудихме във ваше отсъствие. Би трябвало да разполагаме с достатъчно данни, за да потвърдим съществуването на гравитона. Политиците може и да ни закрият, но не могат да ни попречат да публикуваме. Кой знае, може дори да спечелим Нобелова награда.

Джон отново държеше ръката на Емили. Пусна я. Раната му пречеше да използва дясната си ръка, но и другата щеше да свърши работа.

Ляво кроше в челюстта и Куинт се просна в безсъзнание на пода.

 

 

Емили не се отделяше от Джон.

Той лежеше на носилка в лечебницата на МААК в дъното на коридора. Бяха го сложили на системи. Докторът говореше по телефона, за да уреди прехвърлянето му в Лондон за операция и антибиотици.

Емили попита дали може да иде да си вземе кафе.

— Страшно ми се пие — добави тя.

И точно тогава напипа нещо в джоба си. Портретът от Караваджо беше оцелял при прехвърлянето. Тя бързо сгъна листа и го прибра.

Тревър се сети за Арабел. Беше десет и трийсет и пет.

— Господи, съвсем забравих. Оставих Арабел и децата в столовата.

— Тук ли са? — ахна Емили.

— Ти остани — каза Тревър. — Ще я доведа. Няма да е на себе си от радост.

Той затича в тръс по коридора, отвори вратата на столовата и веднага посегна към кобура си, объркан и обхванат от ужас.

Арабел я нямаше. Децата ги нямаше. Делия я нямаше.

Вместо тях четирима миризливи, мръсни и уплашени мъже се гушеха в ъгъла до един от автоматите.

Алфред, най-едрият, тръгна агресивно напред, с което принуди Тревър да стреля предупредително в тавана. Алфред замръзна и се върна обратно в ъгъла. Тревър извади радиостанцията си и обяви тревога.

Бен и хората му се втурнаха и закопчаха мъжете, докато Тревър напразно се опитваше да дойде на себе си.

— Изчезнали са, Бен. Изчезнали са, мамка му. Какво направих? Защо изобщо доведох Арабел и децата тук?

Бен понечи да каже нещо утешително, но телефонът му иззвъня и той вдигна, когато видя кой го търси. Заслуша се, каза няколко думи в отговор и прибра апарата обратно в джоба си.

— От централата — поясни. — Полицията току-що е съобщила за сериозен инцидент в Южен Окендон, на около петнайсет километра оттук.

Тревър се досети какво ще добави Бен.

— Познавам онова място. Тунелите на МААК минават оттам.

— Неколцина обитатели на жилищна сграда са изчезнали, а вместо тях вилнеели някакви непознати.

Емили погледна с очакване, когато двамата мъже се върнаха в лечебницата, но посърна, щом видя мъката, изписана на лицето на Тревър.

Не можеше да намери сили да попита какво е станало, така че Джон го направи вместо нея.

— Какво има? Къде е сестра й?

— Имаме проблем, шефе — с треперещ глас каза Тревър.

— Какво е станало?

Емили веднага разбра.

— Изчезнала е, нали?

Тревър кимна.

— И децата ли?

Тревър отново кимна.

— И една друга жена, която беше с тях.

— Защо си ги довел тук, за бога? — извика тя. — Енергийните полета са твърде нестабилни.

— Грешката е моя — скръбно рече Тревър. — Аз съм виновен.

Бен беше снимал с телефона си четиримата мъже в столовата. Показа снимката на Джон и Емили.

— Да, бяха там — потвърди Джон. — На няколко метра от нас.

— На същото място като столовата, предполагам — отбеляза Бен. — Освен това научихме, че преди малко няколко души са изчезнали на петнайсетина километра северно оттук, от едно градче, под което минава тунел на МААК. И в района се появили много непознати.

Емили се разплака. Преди някой да успее да го спре, Джон махна системата от ръката си и се изправи до нея, като я прегръщаше през кръста.

— Боже мой — промълви Емили и погледна тъжните му очи. — Трябва да се върна обратно.