Глен Купър
Дупка в тъканта (19)

19.

Волската каруца се друсаше по неравния път часове наред. Каруцарят беше впрегнал добичето си по зазоряване и бе излязъл от портата на замъка Марксбург, като каза на стражите, че след седмица ще се върне от Дюселдорф. Емили и Йойо се опитаха да се настанят колкото се може по-удобно под купчината груби чували, но друсането ги разтърсваше до кости. Имаха малък мях вода, колкото да наквасят устните си, но с него припасите им се изчерпваха. И през цялото време слушаха тихите оплаквания на каруцаря и ругатните му към Бог, който го изоставил.

Емили надникна от скривалището. Намираха се в гора, тесният път едва побираше каруцата. Волът се облекчи. Миризмата я задави и Йойо потисна кикота си. Емили се скри под чувалите и поклати глава, за да покаже, че мястото не е подходящо да избягат. Не беше сигурна какво точно търсеше, но никак не й допадаше да се озове насред гъста гора. Искаше колкото се може по-скоро да се махне от друсащата каруца, но всеки километър по-близо до Дюселдорф беше и километър по-близо до Дартфорд.

С напредването на деня задряма леко, като се будеше всеки път, когато попадаха на особено дълбок коловоз на пътя, след което се унасяше отново. Мислите и сънищата й се преплитаха в някаква наполовина реална, наполовина измислена картина на живота й, появяваха се приятели от детството и университета, родителите й, сестра й, племенниците, великият й ментор Пол Лумис, колегите от МААК, мъжете, които бе обичала, и разбира се, Джон Кемп.

Когато започна да излиза с него, тя бе казала на сестра си, че тази връзка ще прилича на проект. Той имаше доста голям потенциал, но изглаждането на недостатъците му изискваше ужасно много труд. Предишните й приятели и дори един годеник, който се уплаши преди самата сватба, бяха все учени. Някои от тях бяха много забавни, с интереси извън професиите си, но Джон й изглеждаше толкова различен, все едно идваше от друга планета.

Бе груб и мъжествен, неопитомена душа, която едновременно я привличаше и плашеше, поставяйки я в ничия земя. Идваха от различни светове, имаха различни речници и напълно различни интереси, но въпреки това тя никога не бе хлътвала повече по някой мъж. Физическата част от връзката им беше опияняваща, но тя бе убедена, че има и нещо повече, че двамата заедно образуват един завършен организъм. Завършен мозък, завършено тяло, перфектна амалгама от мъжко и женско, пълно съчетание на действие и мисъл.

И въпреки това той определено беше проект.

Той пиеше много. Твърде много. Емоционалният му килер беше задръстен и по неспокойния му, понякога бурен сън ясно личеше, че го измъчват демони, за които не говореше. И ако миналото беше пролог, историята на мимолетните му връзки и разбити отношения щеше в един момент да й донесе мъка. Емили смяташе, че този момент е настъпил, когато го завари с дългокраката Дарлийн. Сега, когато се намираше толкова далеч от него, че разстоянието не можеше да се изчисли с рационални единици за пространство и време, й се искаше да му беше дала още един шанс или поне възможност да обясни и да се опита да я убеди, че още я обича.

Къде ли беше сега той? Какво си мислеше? Какво правеше? Дали блъскаше яростно с юмруци по масата? Дали стоварваше вината върху Хенри Куинт? Дали караше учените от лабораторията да намерят начин да я върнат? Или беше напъхал спомена за нея в емоционалния си килер и бе продължил напред?

Изпъшка от недостиг на въздух и осъзна, че устата й е запушена е длан.

— Шшшт — прошепна Йойо.

— Какво? — шепнешком попита Емили.

— Говореше насън.

— Какво казвах?

— Къде си, къде си — такива глупости.

— Сънувах.

— Кого?

— Един мъж.

— И аз имам такива сънища.

Каруцарят спря няколко пъти да пикае, но оставаше твърде близо до каруцата, за да рискуват да се измъкнат. Късно следобед Йойо беше така изгладняла, че не издържа и захапа суров картоф, намерен сред чувалите, но Емили отказа предложеното парче. Накрая се видя светлина в края на тунела, когато каруцарят каза на вола си, че почти са стигнали.

Тя надникна отново навън. Намираха се в гора недалеч от поток. Ако изчакаха да стигнат града, шансовете да бъдат хванати от каруцаря, докато разпряга, или от някой минувач бяха твърде големи, затова прошепна на Йойо, че трябва да скочат.

Приготвиха се. Каруцата се движеше бавно и Емили се измъкна първа. Метна се към близките храсти. Йойо я последва секунди по-късно и двете останаха скрити, докато не престанаха да виждат и чуват каруцата.

Емили прецени, че до падането на нощта остават само около два часа. Не й харесваше идеята да вървят нощем през гората, така че трябваше да си намерят подслон и храна, преди да продължат на следващата сутрин. Планът й бе съвсем прост, но му липсваше основен детайл — как да продължат право на запад, докато не стигнат брега. Там трябваше да намери начин да се качи на кораб до Британия, след което да продължи на юг до Дартфорд с отчаяната надежда, че там ще има портал към нейното време и място.

Постоянната облачност не позволяваше да се ориентира по слънцето. Затова си припомни „Наръчник за момичета“ от детството и започна да проверява мъха по дърветата. Растеше сравнително равномерно, може би защото тук нямаше слънце, но въпреки това като че ли бе по-гъст от едната страна.

— Това е север — заяви тя с престорена увереност. — Значи натам е запад.

Потокът се виеше в предполагаемата западна посока, така че го последваха. Водата бе бистра и студена, чудесна за пиене. Тук-там проблясваха риби. Зачудиха се дали да не спрат и да опитат да уловят риба с ръце или заострена пръчка, но започна да ръми и решиха да продължат. Емили бързо събра сух мъх и клонки и ги пъхна в пазвата си. Отсрещният бряг на потока беше от варовикови скали и тя се оглеждаше за някакъв навес, който да ги приюти. Дъждът заваля по-силно и скоро двете станаха вир-вода. Светлината започна да намалява и двете открито се бояха от тежката и мокра нощ, която им предстоеше. Емили отново се наведе, когато забеляза добро парче кремък, а после и камък.

Светлината бе почти угаснала, когато тя протегна ръка напред.

— Там — тържествуващо посочи черна празнина във варовика. Бяха стигнали до отвора на пещера.

Прегазиха дълбокия до колене поток и влязоха предпазливо. Вътре цареше пълен мрак и бе с няколко градуса по-хладно, но пък беше сухо. Пещерата като че ли продължаваше навътре, но и двете не изгаряха от желание да я изследват слепешком.

— Как мислиш, дали има мечки? — притесни се Йойо.

— Господи, надявам се да няма. Да видим дали ще успея да запаля огън.

— Знам, знам, „Наръчник за момичета“ — подигравателно се усмихна Йойо.

— Защо не свършиш нещо полезно, като да събереш малко дърва по брега? Колкото по-сухи, толкова по-добре.

Емили клекна, струпа малка купчинка мъх и съчки и започна да удря кремъка и камъка един в друг. Накрая успя да изкара искра, после още една и още една, докато от купчината не започна да се извива струйка дим. Тя леко подухна, докато не затанцуваха пламъчета. Изписка от радост, добави още подпалки. Когато се върна с наръч дърва, Йойо се засмя и каза, че никога не се е съмнявала във възможностите й. Влажната дървесина се запали малко по-трудно, но не след дълго имаха горящ огън и се заеха да изсушат колкото се може по-добре дрехите и обувките си.

Йойо с гордост извади наръфания картоф и го сложи в огъня. Няколко минути по-късно си го разделиха. Емили заяви, че никога не е яла толкова вкусно нещо.

Тя обу обувките си, взе горящо парче дърво от огъня и започна предпазливо да изследва подслона им. Йойо не искаше да отиде с нея, но се страхуваше да остане сама, затова също взе една импровизирана факла и я последва с неохота.

— Не искам да отиваме много навътре — каза Емили след няколко метра. — Но ще спя по-добре, ако знам, че не делим пещерата с нещо с големи остри зъби.

След още няколко крачки се озоваха в зала, чиито стени се губеха в мрака.

Емили видя нещо и спря така рязко, че Йойо се блъсна в нея.

— Виж!

Тя вдигна горящата клонка и я поднесе към варовика.

Пещерно изкуство.

На равната повърхност, малко над нивото на очите, имаше отпечатъци на човешки длани, нарисувани с червена боя. Леви и десни, с жълта вътрешност и очертания с червена охра. А до тях се виждаше проста и примитивна конска глава, нарисувана с черно.

— Тук са живели пещерни хора — каза Емили.

Йойо се вкопчи уплашено в ръката й.

— Откъде знаеш дали още не са тук?

— Тези рисунки вероятно са направени преди хиляди или десетки хиляди години.

— На Земята може и да е така, скъпа, но сега не си на Земята.

Емили се канеше да я успокои, когато подритна нещо и се наведе да види какво е.

— Господи — промълви тя.

— Какво има?

Беше каменна купа, пълна с охра. Потопи пръст в нея.

— Още е влажна.

— Да се разкараме оттук — изхленчи Йойо, но вече бе късно.

И двете ги чуха.

Гласове. Гърлени и хрипливи, идващи отвън. В тях се долавяше тревога и макар че не можеше да различи думи, Емили бе сигурна, че новопоявилият се огън е изплашил пещерните обитатели.

Помъкна Йойо навътре в мрака.

Гласовете зазвучаха по-близо. Пещерните хора се намираха между тях и огъня и застрашителните им черни сенки плъзнаха по варовиковите стени.

Ако не побегнеха презглава в тъмното, щяха да ги хванат след секунди. Единственото им оръжие бяха горящите факли, но пък те ги издаваха и насочваха пещерните хора право към тях.

Йойо хлипаше тихо. Това нямаше да свърши добре.

Внезапно се разнесе пронизителен писък, по-скоро като на ранено животно, отколкото човешки.

Една набита фигура залитна в залата и падна по очи на няколко стъпки от тях със стрела в гърба, която бе пробила наметката от животинска кожа.

Емили протегна факлата си, за да види лицето. Мъжът имаше сплъстена рошава коса, гъста брада и пълни устни, които мърдаха безмълвно. Но онова, което я порази най-много, бяха изпъкналите надочни дъги с рунтави вежди. И тогава й просветна.

Неандерталци.

Други гласове изпълниха нощта. Женски, високи, войнствени, говореха предимно на немски, но Емили беше готова да се закълне, че долови също така френски и английски думи.

От отвора на пещерата долитаха тъпи удари и стонове. Една стрела профуча на косъм от нея и се удари в стената. Битката продължи няколко минути, след което гърлените гласове се отдалечиха.

— Ехо? — извика някаква жена на немски. — Там ли сте? Вече можете да излезете. Безопасно е.

Емили и Йойо заобиколиха ранения, чиято ръка все още потръпваше, сякаш се опитваше да се вкопчи в нещо, и тръгнаха към отвора, където около втори повален неандерталец стояха няколко жени с лъкове и копия.

На светлината на огъня Емили видя, че са разнородна група, от млади до такива на средна възраст, всички в парцаливи мръсни дрехи, ботуши от животинска кожа и вързани на опашки черни коси. Най-младата, вероятно на двайсет и няколко, беше украсила косата си с пера и носеше огърлица от дребни сушени плодове. Именно тя ги беше повикала.

— Ранени ли сте?

— Нищо ни няма — отвърна Емили.

— Не си германка, нали? — попита на френски друга жена, дребна и корава на вид.

— Шотландка съм — обясни Емили.

— Аз съм американка — обади се една висока жена. Ръката й кървеше, но тя сякаш не забелязваше.

Йойо се показа зад Емили и заяви, че е французойка. Жена на име Силви грейна от възбуда и каза, че също е французойка.

— Какво ти има? — попита жената с перото, като пристъпи до Емили и я подуши като куче.

— Не съм… ами, мъртва.

— Такова нещо не се вижда всеки ден — обади се американката. — Аз съм Ан.

— Емили.

Всички се представиха поред. Германката се казваше Герти. Беше ги следила от момента, когато са скочили от каруцата до влизането им в пещерата.

— Избрахте погрешната пещера — каза на немски жена на име Ингрид. — Тук живеят древните.

— Видях — кимна Емили.

Герти беше водачката на групата.

— Не бива да оставаме тук — заяви тя. — Ще се върнат. Искате ли да дойдете с нас?

— Да — побърза да се съгласи Емили. — Много искаме, благодаря.

Групата се състоеше от девет жени. Те поставиха Емили и Йойо в средата на колоната и прекосиха потока. Явно можеха да виждат в тъмното, защото без помощта на никакви факли Герти ги поведе на половинчасов преход през гъстата гора. Емили се мъчеше да не изостава от вървящата пред нея Ан. Мъкнещата се подире й Йойо мърмореше, че се налага да бързат толкова.

Когато колоната спря, Емили и Йойо останаха на място, докато спасителките им се заеха да запалят огън и факли. Когато приключиха, Емили видя, че се намират на поляна в гората, недалеч от голяма кръгла постройка с коничен покрив, много подобна на юртата, която си правеше преди много лета в Къмбрия, на събиранията на новосформирания екип на МААК. Не след дълго от отвора в центъра започна да излиза пушек и коженото платнище се отвори, за да ги приеме.

Обстановката вътре бе непретенциозна — с кожи и рогозки по пода и прости легла покрай стената с кожени завивки. Имаше стойка за голям железен казан над огъня и дървени купи и лъжици, наредени на проста маса с пейки.

— Това е домът ни — каза Герти. — Гладни ли сте?

— Ужасно при това — отвърна Емили. — Може ли и малко вода?

Дадоха им мехове с вода, една от домакините им, холандката Лия, която явно бе главната готвачка, започна да притопля заешка яхния. Приятната миризма на месо и кореноплодни започна да изпълва помещението. Французойката Силви показа на Емили и Йойо къде ще спят и когато Емили попита защо леглата са повече, отговори с тъга, че напоследък броят им е намалял.

Когато яхнията беше готова, всички се настаниха на пейките. Емили и Йойо загълтаха лакомо, предизвиквайки смеха на другите.

— Невероятно съм гладна — с пълна уста призна Емили. — Толкова е вкусно.

— Храним се доста добре — рече Герти.

След като напълни стомаха си, Емили започна с въпросите. Кои са те? Как са се събрали заедно? Защо сред тях няма мъже, след като живеят в свят, в който мъжете са много повече?

Спасителките им оставиха Герти да отговори. Тя обясни, че всички са бегълки. Тя първа дошла в тази гора, след като избягала преди повече от сто години от дома на някакъв благородник от Кьолн. Изпаднала в отчаяние след две столетия изнасилване и побои и щяла да се хвърли от прозореца, ако това щяло да я отърве от страданията й. Един ден успяла да се измъкне от оковите, защото била само кожа и кости от глад, и избягала от укрепеното имение. Преживявала сама много години, след което намерила скитащата се из гората Ан. Станали две, а после четири, когато се натъкнали на холандката Лия и другата германка Ингрид. Научили се да си правят оръжия, за да ловуват и да се защитават от пещерните хора, с които делели гората. Преди около четиридесет години видели керван от каруци да спира, за да се запаси с вода от потока. За тяхно изумление товарът бил девет жени в окови, карани от някакъв търговец на роби от Северна Германия до замъка Марксбург. Групата на Герти нападнала с лъковете и копията си, освободила жените и вързала ранените мъже за дърветата, оставяйки ги на дивите животни.

През годините изгубили някои от другарките си от болести и заради рани, но ги държали в една малка постройка наблизо, защитени от зверовете, където им слагали гирлянди от диви цветя, за да прекарват вечността в скромно благоприличие и уважение. Колкото до останалите, били като семейство — живеели заедно, ловували заедно, защитавали се една друга. На Емили й хрумна, че приличат на женски манастир, общност, посветена на обща кауза, само че тук нямаше религия и Бог. Тяхната кауза бе просто оцеляване с толкова удобства и достойнство, колкото можеше да предложи този суров свят.

Някои от жените разказаха тъжните си истории и как са били прокълнати да попаднат в Ада заради постъпките си приживе. Герти убила друга жена в пиянско сбиване в един хан край Лайпциг през 1766 г. Лия пък убила съпруга си в Амстердам през 1844 г. Силви прерязала гърлото на неверния си приятел в Париж през 1901 г. Йойо също се включи с готовност и разказа как е виждала сметка на клиенти в Мали, като всяко убийство се отбелязваше с наздравица от страна на другите.

Дойде ред на Емили. Докато се опитваше да обясни за МААК, осъзна, че всички я гледат като чужда — не защото не беше мъртва като тях, а защото не беше вършила злини. Оживиха се едва когато им разказа за бягството им от Марксбург, защото никой не вярваше, че е възможно да се измъкнеш от такава крепост. Накрая сподели желанието си да се върне в Британия и ги помоли за помощ. Герти каза само, че ще си помисли.

Време беше да си лягат. Спонтанно решиха Силви да спи до Йойо, а Ан — до Емили.

Едва когато седна на леглото си, Ан се погрижи за ранената си ръка. Почисти засъхналата кръв с гореща вода и превърза раната с ивица плат. Както им беше обичаят, две от жените останаха да патрулират около юртата. Вътре факлите бяха угасени и оставиха огъня в центъра да догори. Някои захъркаха моментално. Откъм Йойо и Силви се чуваше шепот на френски. В полумрака Емили усещаше, че на Ан й се говори, затова реши да й даде възможност.

— От коя част на Америка си? — попита съвсем тихо тя.

— От Чикаго.

— От кое време?

— Родена съм през хиляда деветстотин и единайсета.

— Мога ли да попитам как се озова тук?

— Германия ли имаш предвид, или Ада?

— И двете, предполагам.

— Не обичам да говоря за това.

— Става.

— Но ще го направя.

— И така става.

— Убих едно момче.

Емили затаи дъх, но не каза нищо.

— Бях на двайсет. Отидохме на едно парти и здравата се напих. Скарах се с приятеля си, взех ключовете от колата му и се махнах. Господи, бях толкова пияна. Не видях хлапето, докато не стана твърде късно, но в паниката си продължих напред. След това прочетох, че било на дванайсет години, вестникарче. Имаше сладко лице. Полицията ме издирваше. Заложих бижутата си, събрах малко пари и отидох в Ню Йорк. Взех първия параход до Хамбург. Предпочитах да умра, но не и да ме хванат. Волята ми бе твърде слаба, за да се самоубия, но исках да бъда наказана и намерих наказание, като започнах работа в един бордей в Хамбург, посещаван от моряци. Забременях и умрях при раждането. Получих си заслуженото.

— Горката.

— Не, ти си горката. Ти не би трябвало да е тук.

Емили замълча.

— Надявам се да се върнеш у дома — добави Ан и протегна ръка към нея.

Емили докосна пръстите й и скоро двете заспаха.

 

 

На сутринта гората беше тиха. Емили се съблече гола и се изми, като гребеше с кофа вода от едно корито. Закуската беше зърнена каша.

Йойо седна на едно повалено дърво със Силви и двете продължиха да си бъбрят на френски. Йойо бе висока и изваяна, а Силви дребна и закръглена като пожарен кран, но и двете имаха еднакво гадничко чувство за хумор и непрекъснато си подмятаха шеги и закачки.

Герти се настани до Емили и известно време ядеше мълчаливо кашата си.

— Реших да ти помогна — каза най-сетне тя.

Емили се трогна до сълзи.

— Благодаря ти.

— Не мога да рискувам всички. Двете е Лия ще те заведем до брега. Тя познава ниските земи. Не знам как ще успееш да се промъкнеш на кораб. Ще трябва да се оправяш сама.

— Кога?

— Тръгваме довечера. Останалите ще ни придружат за малко, колкото да сме сигурни, че пещерните хора няма да ни нападнат. Те не бродят надалеч. После ще пътуваме нощем и ще спим през деня. През нощта ще трябва да се боим единствено от скиталците.

Емили заслуша с ужас разказа на Герти за тези чудовища.

Прекара деня, като се мотаеше из лагера и гледаше как жените вършат ежедневните си работи. Някои правеха стрели, други отидоха на лов и се върнаха с дребен дивеч, трети пък почистиха съдовете и приготвиха вечерята. Ядоха заедно в късния следобед и когато падна вечерта, цялата група навлезе в гората да изпрати Герти, Лия и Емили. Не след дълго вятърът се засили и дърветата започнаха да шумолят и скърцат.

Йойо се откъсна от Силви и закрачи до Емили.

— Здрасти, непозната — подхвърли й Емили.

Йойо се разсмя.

— Съжалявам за това. Май вече си имам нова най-добра приятелка.

— Радвам се за теб.

Повървяха известно време мълчаливо.

— Мислиш ли, че ще успееш? — попита накрая Йойо.

— Не знам, но трябва да опитам.

— Ще ми липсваш.

— И ти на мен. Ще се оправиш ли?

Йойо се усмихна.

— Смятам, че ще бъда добре с тях.

— И аз мисля същото.

— Ако не беше ти, щях да съм парцал за забавление на някакви немски шибаняци.

— От нас се получи добър екип.

Герти спря колоната и нареди на всички да млъкнат. Сложи длан до ухото си и се ослуша. След няколко минути тръгна отново, като заяви, че тревогата е била фалшива. Просто вятър.

Излязоха от гората на тесен път, може би същия, по който бяха пътували предишния ден с волската каруца.

Скоро се стъмни, гората от двете страни се сливаше в черна маса. Вятърът духаше силно. Емили се загърна в новото си кожено яке, получено като общ подарък от жените, и започна да го закопчава.

Занимаваше се с последната кукичка, когато ги чу.

Конски копита, наближаващи бързо.

Всички ги чуха, но твърде късно заради шума от вятъра и дърветата.

Проехтя изстрел, последван незабавно от мъжки глас, който извика на немски да не стрелят.

Жените се пръснаха в ужас в гората от двете страни, но Емили и Йойо реагираха по-бавно, парализирани при вида на Ан, която лежеше по очи пред тях. Тилът й се беше превърнал в кървава маса.

Герти и Лия останаха по местата си, опънаха лъковете и стреляха.

Конете приближаваха.

Герти извика на Емили и Йойо да бягат.

Йойо се затича, но не и Емили — от страха краката й сякаш бяха пуснали корени. Огромен кон я приближаваше така бързо, че всяка рационална мисъл се изпари. Тя погледна към Ан, после към коня. Чу Герти и Йойо да й крещят, но сякаш от много далеч. Беше като в сън, конят сякаш приближаваше на забавен кадър, който изведнъж се забърза.

Някаква ръка се пресегна, подхвана я и я метна на седлото. Коремът й се притисна болезнено в лъка. Конят се изправи на задните си крака, но ездачът го удържа.

Едрият германец обърна животното.

Емили вдигна глава и видя Йойо да тича от гората към тях.

— Не, върни се! — изкрещя Емили.

— Не…

— Върни се! Моля те! Остани свободна!

Конят вече препускаше в галоп в посоката, от която беше дошъл, и докато наместваше тялото си, мъчейки се да се освободи от лъка, Емили осъзна, че се намира сред цял отряд от коне и конници. От страх и болка избълва вечерята си, като изцапа с повръщано десния крак на ездача. Той я наруга и я плесна здравата по задника, сякаш беше непослушно дете.

Препускаха устремно най-малко три километра, преди ездачът да дръпне повода и да премине в тръс. Имаше ярки светлини, същите, които бе видяла и друг път в една тъмна нощ. На задната седалка на четвъртития парен автомобил седеше същият омразен дребосък с очила с телени рамки.

Друг войник я смъкна от коня. Емили избърса повръщаното от устните си.

— За мен е удоволствие да ви видя отново, доктор Лаути — каза Химлер. — Елате, седнете при мен. Ще ви е по-удобно на обратния път до Марксбург.

— Как ме намерихте?

— Райналд фон Дасел ми каза как сте избягали. Твърдеше, че няма да проговори, но го направи. Винаги проговарят. После оставаше просто да поемем по пътя за Дюселдорф и да проявим малко търпение. И ето ви тук. Желаете ли да видите Райналд? Разбрах, че сте станали близки приятели.

— Той тук ли е?

Химлер посегна към нещо в краката си. Отначало ослепителната светлина на фаровете й пречеше да различи какво е, но когато вдигна ръка над очите си, видя окървавената глава на Райналд. Устните още помръдваха, влажните очи се взираха в нея.

Най-скръбните очи, които беше виждала някога.